„Перлите на Ади Ландау“ (издателство „Колибри“) е майсторски дебют на авторката на „Жената днес“ Соня Тодорова. Първата й книга – „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София“ е с кратки разкази, които описват трудния и пълен с абсурд и веселие живот в столицата.
В момента Соня – внучка на легендарния редактор на „Жената днес“ Соня Бакиш и Станко Тодоров – живее във Виена с австрийския си съпруг и двете им дечица. Сюжетът на дебютния й роман е силно автобиографичен. В изследване на корените на собственото си семейство Соня се натъква на ужасяващи факти от холокоста и Втората световна война, които преплита с личната история на героите си в почти документално произведение. Лекотата, с която пресъздава световни трагедии чрез преживяванията на симпатичните си герои, силно напомня на шедьовъра на Маркъс Зюсак „Крадецът на книги“.
Първата ти книга е весел наръчник за майки в София. Втората нагази в холокоста. Как се случи този рязък преход?
Няма преход. Аз явно винаги пиша за едно и също. Действително, романът ми се занимава с гоненията срещу евреите, но това е донякъде привидно – основната му тема е бягството, оцеляването и преследването на личното щастие. По същия начин веселият наръчник е такъв само на пръв поглед. Всъщност първата ми книга също е тих разказ за едно бягство, добре замаскиран зад съвети за оцеляване с малки деца, разни смешни (и не толкова) истории и готварски рецепти.
Една от темите, които мен силно ме жегнаха в „Перлите на Ади Ландау“, беше тази за вината. Виновни ли са децата за греховете на бащите си?
Не, разбира се. Децата не носят вина за греховете на родителите си, нито пък е редно да се облагодетелстват от техните успехи. Обаче носят отговорност. Отговорността да помнят, да разбират и да анализират. И на тази база да се държат подобаващо. В този смисъл аз например, след дълъг и честен анализ, не се срамувам от нищо, но и никога не би ми хрумнало да се занимавам с политика, ако ме разбирате.
Колко лична е историята, разказана в „Перлите на Ади Ландау“?
И много, и никак. В романа има много елементи от лични истории – и мои, и на други хора. Но след като ги смесих, претопих, преизмислих и подарих на героите си, ми се струва, че животът на персонажите от „Перлите на Ади Ландау” си е единствено и само техен.
Смяташ ли, че човеците и народите се учат от грешките си?
Някои се учат. Други не успяват. Или пък направо отказват да го направят. И това е много жалко и много страшно.
Посвещаваш книгата си на „бягащия човек“ и казваш, че всеки от нас може да е такъв. Ти от какво си бягала?
Сравнително често се опитвам да избягам от себе си, но не се получава. А иначе напоследък ми се наложи да бягам от българското образование, от българската политика и администрация като цяло и от българския министър-председател в частност.
Помня един твой текст за срещата ти с бежанците на гарата във Виена. Мислиш ли, че светът е спокойно място за децата ти? Какво те плаши в него?
Сложен въпрос. Не, светът не е спокойно място и никога не е бил. И има страшно много неща в него, които ме плашат. Голяма част от тях са пряко свързани с човешката глупост и жестокост. От друга страна, светът е едно изумително място, пълно с красота, загадки и чудеса. Поради тази причина предпочетох да имам деца, на които да го покажа. Както и да поема отговорността да ги науча да се пазят от лошото и да работят срещу него.
Според мен едно огромно достойнство на твоето писане са случките и лекият език, с който ги поднасяш. Откъде ги взимаш твоите истории?
Оглеждам се, внимавам, питам, шпионирам. Освен това си лягам много късно, за да оставя нощите да ми разказват разни неща. Звучи маниерно, знам, обаче е факт – през нощта шансът да хванеш Вселената в крачка е значително по-голям.
Какво ти се пише сега? Какво може да събуди желанието ти за нов текст? Или това е занаятчийство и дисциплина?
Всичко ми се пише. Желанието за нов текст винаги се събужда от някаква случка. Някои са действителни, други въображаеми… Обаче огромното удоволствие при писането е, че границата между истина и измислица изчезва и човек може да живее в сто различни свята едновременно. В моята глава героите от разказите ми са също толкова реални, както и чашата с кафе, която държа в момента. Ето за това бих предпочела за мен писането да не се превръща в занаятчийство – страхувам се, че това може да убие магията.
Кои са писателите в личния ти писателски Олимп?
Искрено се възхищавам на абсолютно всеки писател, който успее да ме потопи в реалността, която е измислил. Аз наистина смятам, че писането е вид магьосничество. Пък може би и проявление на божественото, щом така задаваш въпроса. В крайна сметка, не е ли изумително добър и възхитително шантав писател онзи, чийто роман ние с вас обитаваме?
Какво четеш в момента?
Честно ли? Предпоследната част на Хари Потър, за трети път. Но, за да изглеждам малко по-интелектуално: преди това прочетох „Пътят” на Кормак Маккарти и „Литературни есета” на Вирджиния Улф.
Коя е книгата, която би препоръчала на приятелите си да прочетат?
Точно сега – „Пътят” на Кормак Маккарти. По възможност в оригинал и ако не са в депресия. Ако пък са в депресия – „Игра и забава” на Джеймс Солтър.
Коя е любимата ти детска книга?
„Смоговци” на Хървое Хитрец. И „Момо”. И „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада” и спирам, защото въпросът е подвеждащ. Подвежда към безкрайно изброяване.
Коя книга те кара да се заливаш от смях?
„Дванадесетте стола” на Илф и Петров.
А коя те разплаква?
Трудно ме разплаква книга. Но ето, „Пътят” успя.
Коя е книгата, която се е предполагало, че трябва да ти хареса, а въобще не ти е допаднала?
„Събирачът на светове” на Илия Троянов. Но това едва ли е показателно за качествата на книгата, може би се дължи по-скоро на моите качества като читател.
Коя е книгата, която би искала ти да си написала?
„Девет разказа и семейство Глас” на Джеръм Селинджър. „Пикник край пътя” от братя Стругацки. Или пък нещо много фино и изящно, като „Чужденецът” например.
Коя е героинята, с която най-много си приличате?
Е, сега. Човек обикновено си мисли, че страхотно прилича на Никол Дайвър („Нежна е нощта”) или пък на Меча Инсунса („Тангото на старата гвардия”), но е много вероятно всъщност повече да напомня Елочка Щукина…
0 Коментара