Тръгвам към ателието на Стефан с цял час по-рано, дори повече. Мотая се из Монпарнас, пия кафета и си правя селфита на доволната българска физиономия в парижки декор. В същия ден преместваме стрелките на часовниците с един час според лятното астрономическо време. След малко звъни телефонът и чувам приятния и напевен български на Стефан, който, ако се довериш единствено на музиката в говора, ще си заложиш главата, че е френски. Оказва се, че художникът вече ме очаква, а аз търся пресечката на булевард „Сен Жак”, на която трябва да се озова.
Губя се, разбира се, в мой стил на сто метра от красивата сграда, в чийто вътрешен двор е ателието на моя домакин. Накрая пристигам, след няколко търпеливи напътствия по телефона. Преминавам през подреден зелен двор и съм в ателието, което по нищо не напомня работилница на скулптор. Знаете, в онзи смисъл – на прашна по-скоро леярна или каменоломна, отколкото елегантно, просторно студио на два етажа. Има скици, снимки, плакати, афиши и килим с … детски играчки, събрани грижливо в единия край. Наследникът на Стефан отсъства – не му е мястото в ателието, въпреки че детето е най-голямата радост за модерния творец от три години насам.
Стефан ми напомня герой на Пол Гимар.
Върви ми на представители от изчезващия вид на синеоките.
При това таланливи. След Милена, фотографът психотерапевт от предишния брой, сега и Стефан – скулпторът разказвач на модерни басни. Много деликатен, с най-мекия син поглед в Париж и много красиви ръце с артистични пръстени. По-късно ще видя същите пръстени с оникс, пораснали неимоверно в пространствата на просторна галерия, както Алиса, след като изяжда вълшебната гъба, вече в битността на артефакти.
Инсталациите, които Стефан създава, са част от живота. Предмети от бита един вид, но оживели в ново амплоа и оцветени в нов смисъл. Съдбата, която сладкодумният артист им е отредил, е да шокират с неочакваност. Огромни пепелници, цигари, които висят от тавана, каски с надпис „реконструкция”, подредени като взвод на целеустремена бригада компетентни строителни работници, погледнати от десетия етаж, и
черепи като Никифорови чаши със златно покритие,
потекло по бившите слепоочия…
Моето любимо хрумване, за което чистосърдечно завидях на Стефан, е един банкомат с флопи за карти с 24-каратова позлата. Банкоматът е онази икона, онзи олтар, пред който винаги ни присвива под лъжичката и като че очакваме присъда и благоволение, щастливо възмездие и облекчение или пък, не дай боже, отказ на молбите ни. Гениално! Гениална е и последната му инсталация с мото If things are not as you wish, wish them as they are. Идеята е овеществена чрез правоъгълни рамки от чист бронз, които абсолютно точно имитират дърво и са подпрени на стената и пода в очакване да бъдат запълнени с изкуство. Както самият автор ми обясни. Когато няма какво да поставиш в силуета на завършения артефакт, тогава просто
трябва да се задоволиш с въображението си
или със собствените си представи за красотата такава и толкова, колкото ти е нужна. Когато в опаковката няма подарък, тогава приеми гърненцето за полезни неща, както казваше Мечо Пух. Модерното изкуство трудно се обяснява. Винаги съм казвала, че няма нищо по-тягостно от художник, комуто се налага да обяснява собственото си произведение. Считам тази практика унизителна за твореца и оскърбителна за зрителя и винаги съм казвала, че трябва незабавно да бъде прекратена. Не и когато става дума за Стефан обаче. На този рафиниран, елегантен мъж, на когото е трудно да припишеш и 30 години, камо ли малко над 40,
играта с думите се удава точно толкова добре,
както и тази с материала и образите, светлината и скрития смисъл. Езоповският момент намига от всичките творби на артиста – метафори на явленията, човека и идеите.
0 Коментара