1826 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 20 май 2020

Стефан Вълдобрев: Успях да укротя много от бесовете си

Твоецът празнува 50-годишен юбилей с

Актьор, музикант, текстописец, фронтмен на група „Обичайните заподозрени”, един от най-многоликите и талантливи артисти – Стефан Вълдобрев – празнува своя 50-годишен юбилей на 20 май. И подарява на феновете си своя „Книга за песните“. Красивият том от над 360 страници с твърда подвързия с текстове на песни, спомени и изповеди, снимки и факсимилета на тефтери и нотни тетрадки е в книжарниците от 15 май.

Снимки личен архив

„Книга за песните” Стефан Вълдобрев определя като литературен албум от текстове, поезия и биографични истории. В нея той се проявява като умел разказвач, описвайки честно, чувствено, без маниери и преструвки творческия процес по създаването на 41 песни от 80-те години до днес. Изданието повежда читателя леко и непринудено на една вълнуваща разходка: как от случайно хрумване, срички, каламбур или произволна словесна или музикална фраза, пречупена през контекста на обществените събития и през призмата на личния живот на артиста, може да се създаде хит.

Сред героите на „Книга за песните” попадат дълъг списък от личности като:

Крикор Азарян, Тодор Колев, Калин Вельов, Галин Стоев, Георги Господинов, Камен Донев, Веселин Веселинов-Еко, Иван Лечев, Мая Бежанска, Петър Курумбашев, Любо Дилов, Камен Воденичаров, Стунджи, Ибряма, Красимир Спасов, Мирослав Пашов, Петър Увалиев, Снежка Борисова, Дони и Момчил, Димитър Кърнев, Тодор Мацанов, Владо Зенкевич, Елин Рахнев, Ясен Атанасов, Мартин Захариев, Ивайло Цветков-Нойзи, Бойко Василев, Ина Григорова, Ана-Мария Тонкова, Илияна Бойчева, Михаил Йосифов, Велислав Стоянов, Милен Кукошаров, Искрен Искренов, Сашко Тодоров, Краси Тодоров, Веско Караатанасов, Арабел Караян, Боби Иванчев, групите „Уикеда“, „Анимационерите“ и „Стейн”, Благовест и Светослав Аргирови, Саня Армутлиева, Георги Тошев, Милен Кукошаров, Димитър Семов, Стефан Командарев, Христо Мутафчиев, Стефан Китанов, Николай Янчовичин, Рут Колева, Поли Герасимова, Явор Веселинов и др.

Специална глава в „Книга за песните” е отделена на Лили Иванова и съвместната им работа от последните над 15 години и как се появяват на бял свят песните „Този миг”, „Обичай ме”, „Дали?” и „Севдана”.

„Когато си на двайсет, мислиш за „големите“ неща, как следващият ти албум ще покори света, ще се появят компаниите гиганти, ще счупиш рекордите, ще шашнеш MTV. И пропускаш най-важното – песните се правят не за целия свят, а за един конкретен човек и един конкретен триминутен миг от неговия живот. Тогава ти и той сте заедно и тази силна връзка е завинаги.“ Това са думи от предговора.

По-нататък Стефан Вълдобрев ни доверява, че в началото песните са вдъхновявани по един или друг начин от спектаклите, в които играе. Не като думи или фрази, а като разсъждаване върху темата на пиесата и намиране на допирни точки с личните му вълнения в момента. Първата негова песен, която се появява в национален ефир, е „Май”, когато вече е студент в НАТФИЗ. С чувство за хумор разказва как

слоган на Георги Господинов за столична сладкарница става част от песента „Кино”

и каква игра на думи може да се направи от фразата „Нашите пасти са вашите страсти”. Тази песен е побрала поне осем стила – рок, суинг, ню уейв, електро-пънк, джаз, поп, гръндж и мюзикхолни речитативи, мисли си музикантът. „Не е било умишлено и в крайна сметка резултатът е изненадващо компактен, но като всеки начинаещ автор исках да побера световното познание още в първото си произведение”, отбелязва днес с лека самоирония.

Песента-емблема на 90-те, която му донася популярността, е „Обичам те, мила” – „мелодия за връзка ключове и гребенче”, определя я Вълдобрев. „Тази песен беше плод на една актьорска шега, един витизчийски порив за изява, за медийност, за популярност”. Тя е от времето, когато се чувства „допингиран с театър”. От страниците в книгата ще научите как се включва и Мая Бежанска и каква е тайната на успешното и запомнящо се звучене на песента.

Следват разплитането на още загадки: какво е общото между песента „Рай” и Шекспир; как „Едно” ознаменува най-радостното събитие: скоро ще се роди дъщеря му Мария; как от три акорда и един-единствен мотив се стига до „Вълк”, как правописът на думата „експлодирам” за малко да провали едноименната песен; защо „Аз ли съм, или не съм” е любима не само на хиляди българи, а и на самия изпълнител; защо „Холивуд” е шампион по най-бавно написан текст; как заглавието „Сняг на Сахара” от учебник по география става песен, как е възможно човекът на движението Стефан Вълдобрев да създаде хит за „забавянето”: „По-полека”, и много други.

Включени са още биографични истории за песните „Фойерверк”, която „узряваше бавно като вино”, “Backgammon Dice” – най-мащабният проект на Вълдобрев, записан едновременно в пет различни студия, „Златен медал” – най-честната песен, „Силикон”, „Хромозоми”, „Там ще избягаме, там ще се скрием”, „Бряг с цвят най-зелен”, „Хеликоптер”…

През цялото време в текста присъстват и киното и театърът: Стефан Вълдобрев разказва за ролите си, за еуфорията си от получаването на първата главна роля във филм („Изпепеляване”, 2004), за театралните турнета из страната.

Ето какво споделя авторът отново шеговито: „Ролките бяха от „Карибски пирати“ и „Господар и командир“. Американските колеги снимали сцени от по три-четири минути и на нас не ни оставаше нищо друго, освен много дисциплинарно да се вместим в остатъка от минута – минута и половина. Беше доста забавно и вдъхновяващо да знаеш, че твоята затворническа физиономия се запечатва веднага след Ръсел Кроу или Джони Деп. Само няколко месеца по късно, през август, „Изпепеляване“ имаше изключително успешна премиера на фестивала „Златна роза“ във Варна.

На 20 май навършваш 50 години и си подаряваш… книга. „Книга за песните“. Защо книга, а не песен, концерт, спектакъл, филм?

Защото си мисля, че книгата е нещо по-знаково. В една от главите разказвам как навремето разбрах кой е най-надеждният носител на информация, най-дълготрайният харддиск. Не е лентата, не е компактдискът, не е компютърният файл. Това е хартията. Днешната ситуация го потвърждава.

Само си помислете – в началото на годината се чудех по какъв начин да отбележа през май този по-специален рожден ден. С голям концерт в НДК с представяне на всички герои от книгата, които не са никак малко? Седмица с петте театрални представления, в които играя? Прожекции на десетина филма, в които участвам като актьор или съм композирал музиката? Гастрол на рокопера, в която пея? Също и мюзикълът, който направиха по мои песни – “По-полека”… От всички тях остана отпечатването на книгата. И приемам това с радост и без капка съжаление. Тя ще бъде единственият ми начин на комуникация с публиката за известен период от време и това я прави толкова по-ценна и по-значима.

Как се ражда една песен? Има ли момент, в който усещаш, че тя ще докосне другите и хората ще я запомнят и затананикат?

Да, за това говоря много в книгата. И го свързвам с конкретни песни – с “По-полека”, с “Холивуд”, с “Тази песен не е за любов”, с “Бряг с цвят най-зелен”, с “Рай”… С годините успях да изградя в себе си един вид душевен тест за силата на дадена песен.

Понеже не пиша по готови формули, а следвам инстинктите си, впускам се в някакъв мисловен поток, вътре съм в тунела, в някакво полутрансово състояние, без да съм наясно дали ще трае седмица, месец или година. В общи линии всичко това отстрани е много скучна гледка – денонощно търсене, надграждане, опитване, опипване, докато най-накрая не се появи моментът, който очаквам. Той може да е изненадваща дума, рима, интересна фраза, оригинален музикален мотив или силна метафора, все едно. Но появата му винаги учестява пулса ми, винаги ме разтърсва емоционално. Когато дойде този момент, го разпознавам безпогрешно, защото ме побиват тръпки и кожата ми настръхва. Случи ли се това, усетя ли го, усетя ли, че аз самият се вълнувам, знам, че ще има поне няколко души, които ще реагират като мен, чувайки песента по радиото. Всяка моя песен е минала през такъв тест.

Коя е музиката, която отвори възприятията ти за създаване на музика, не зная дали е точно определението, но да кажем – отключи творческия ти резервоар?

Също разказвам подробно за това. Няма музика, която през годините да не е оставяла отпечатък и да не ме е вдъхновявала. През операта и класиката, до хеви метъла и джаза. Но най-силно от всичко като че ли е било въздействието на рокендрола. Това е музиката, която ме е изградила – рокендрол с китари, идеи и послание. Изкрещяно, понякога фалшиво, но въздействащо и честно.

Ти си актьор, композитор, музикант, певец, филмов режисьор – не толкова често срещана артистична комбинация. Имаш ли предпочитания към някоя от тези творчески изяви? Какво ти дават всички заедно или всяка от тях?

Колкото и да са различни, във всички от тях става дума само за едно – да умееш да разказваш истории. Единствено средствата са различни. Ако изобщо съм успял да изградя подобно умение от съприкосновението си с тези изкуства, опитах да го пренеса в работата си по „Книга за песните“. Стремях се просто да разказвам въздействащи истории.

Един от най-големите проблеми на днешните хора е липсата на време и внимание – твърде много неща се борят и за двете… Имаш ли формула как да оставаш фокусиран върху това, което е важно за теб в момента?

Когато съм в процес на писане, на създаване на нещо, не е възможно да отделям време и внимание за друго. Затова пък после, когато представям песните, спектаклите или филмите, се опитвам по всякакъв начин да компенсирам. Запомням всяка среща, всеки разговор, всеки поглед и всяко лице. Оставам дълго и се наслаждавам на контактите си с хората.

А откъде черпиш енергия?

От споделянето на работата си. През последните години хората в публиката навсякъде се превръщаха в наши приятели. Създадохме общност, която зареждаше всички ни със сигурност и смисъл.

Има ли нещо, което не харесваш у себе си и работиш, за да промениш? Или може би си успял вече? Равносметката на един 50-годишен мъж.

Като изключим увеличаването на количеството килограми и намаляването на количеството коса, останалото като че ли подлежи на контрол. Успях да укротя много от бесовете си и да осъзная, че нищо не е на всяка цена. Най-важното е да се наслаждаваш на момента.

Вероятно няма да направиш голям купон за 50-годишнината си. Юбилеят ти идва в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?

Благодарен съм, че началото на карантината съвпадна с най-усиления процес на писане и редактиране. Аз живях в някаква паралелна красива реалност на спомени и случки по създаването на песните. Ако не беше тази карантина, книгата никога нямаше да стане толкова задълбочена и пълноценна, колкото е сега.

Физически сме затворници с маски, но те не пазят душата. Къде търсиш спасение, какво ти дава утеха и кураж?

Вярата, семейството и приятелите. Минимум телевизия, максимум книги. Също музика и филми, но по възможност отпреди 2000 година.

Какво най-вече отнема от теб тази социална и физическа изолация? А какво ти дава?

Отнема ми очите на хората пред мен. Сега ми даде достатъчно време за писане. За в бъдеще – не знам.

Има ли урок, който научи – лично за себе си и за света, в който живеем?

Дайте да не се лъжем – има ли някой, който е изненадан? Има ли някой който да не е усещал, че нещо подобно ще се случи? Такова спиране, такова забавяне. Докъде щеше да продължи всичко? Колко още консумация, алчност, скорост и всеядност можехме да понесем? Всичко си има граници, дори Вселената. Не може до безкрай. Сега романтиците са спокойни – светът се връща не с две, а с двайсет години назад.

Природозащитниците също – озоновата дупка се затвори, въглеродните емисии намаляха с осем процента. Световният капитал е доволен, че успя да прикрие очакваната финансова криза. Световните лидери – че електоратът е стреснат и податлив на манипулации и контрол. Световното население, което отдавна лелееше за твърда ръка, че някой я сложи. Всички ми изглеждат прекалено доволни от ситуацията.

Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…

Вярвам, че предстои нещо много по-хубаво. Вярвам, че тази ситуация е предпоставка за смирение и нормалност оттук нататък. От много време пея за това в песните си, не е само текстът на “По-полека”. Усещането ми е, че ще дойде нещо по-добро.

А ще ценим ли повече свободата и свободите си?

Ето това е важният разговор оттук нататък. Единствената, главната тема, за която трябва всички непрестанно да говорим. Само от нас зависи – от нашия ум и от нашата смелост.

Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?

Опасявам се, че почти по същия начин, по който и той си го представя. Тези страхове и размисли за технологиите и контрола са с мен откакто се помня. Много преди да излезнат бестселърите на Харари. Приятелите ми около мен знаят колко често им „водя лекции“ на тази тема. В книгата си имам не една, а няколко глави, посветени на това. Разказвам за усещанията си, когато новото хилядолетие замени старото. За изцяло новия като концепция свят, който ни се стовари тогава. Тези тревоги и тази интуиция влязоха в абсолютно всяка песен от албума “Пропаганда, Хромозоми, Силикон”. Но както ви казах преди малко, вярвам в положителния изход. Не съм историк, учен-биолог и не разбирам от социална антропология. Аз съм артист, моята работа е да раздавам оптимизъм и да превръщам тъгата си в бодрост.

Ако трябва да нарисуваш, напишеш или изпееш утрешния ден – коя картина, песен, книга щеше да е?

Ако не е твърде нахално, позволете ми да го направя с текст от моя песен? Така и така, разговорът ни се завъртя около “Книга за песните”. Има един стих от “Фойерверк”, който пея на сцената с пределна концентрация, защото го считам за важен. Той гласи така:

“И след хиляди години пак ще те желая –

фотографиран до теб.

И след хиляди години ще ни изкопаят

под дебелия лед.

Голи – говорим и целуваме ги

всички наред.

Голи.

Говорим, за да чуят

следващия куплет.

За да чуят:

Един човек е по-голям от целия свят.

От целия свят!