Сватбата на Агата Кристи

Повече от петдесет години с голям успех Агата  Кристи (1890—1978) е работила в детективския жанр. На двадесет и пет години, насърчавана от по-голямата си сестра, тя написва първия си роман. Опитът й излиза успешен и в Англия се появява нова писателка.

Това е годината 1915, когато Агата работи като медицинска сестра, а по-късно и като фармацевтка  в болницата на родния си град Торки, графство Девъншир. Нейните родители — бащата американец, майката англичанка, не придавали голямо значение на образованието й. По това време да се пращат девойки в училище било необичайно. Те имали гувернантки, учели ръкоделие, танци, рисуване и домакинство. След смъртта на мъжа си Клара Милер намира средства, за да изпрати в Париж по-малката си дъщеря Агата. Там тя изучава пеене. Музикалните й способности се оказват на средно равнище, но време да чете произведенията на Конан Дойл и романите на Дикенс Агата намирала винаги. През 1914 г. избухва Първата световна война и Агата Милер се записва доброволка в медицинската школа към червения кръст. В същата година тя се омъжва за Арчибалд Кристи и въпреки че през 1929 г. съпрузите се разделят, тя продължава да печата под същото име.

Сватбата. Откъс от „Автобиография“

– Агата, милинка, не е редно да работиш в болницата и в неделя – каза една от старите мамини приятелки. – Неделята е ден за почивка. Остави си неделите свободни!

— А кой, мислиш, ще превърже раните на мъжете, ще им помогне да се измият, ще им смени чаршафите и оправи леглата? Кой ще им поднесе чая, ако никой не работи в неделя? — попитах аз. — Може ли да ги оставим без всичко това цели двадесет и четири часа?!

— О, не съм се замисляла, но съм убедена, че все някак ще се уреди.

Три дни преди Коледа Арчи неочаквано излезе в отпуск. Отидохме с майка ми да го посрещнем в Лондон. Тогава ми мина през ум, че и ние бихме могли да се оженим. Толкова други го правеха…

—  Каква е ползата — казах аз, — като се тревожим и си мислим, че всеки ще бъде убит!

—  Права си — съгласи се майка ми. — Човек не трябва да мисли само за рискове и тем подобни.

Макар да не говорехме за вероятността да убият и Арчи, ние не я изключвахме. Жертвите бяха стреснали и изненадали хората. Мнозина от моите приятели станаха войници — повикаха ги внезапно. Всеки ден научавахме от вестника, че този или онзи наш познат е убит.

Изминали бяха само три месеца от последната ни среща с Арчи, но тези три месеца за мен имаха друго измерение. През това кратко време аз преживях смъртта на близки приятели, почувствах атмосферата на войната, на несигурността, придобих съвършено нов житейски опит. Същото важеше и за Арчи. Той се намираше на бойното поле, в сърцевината на смъртта, поражението, отстъплението и страха. Всеки от нас бе преодолявал сам превратностите на живота.

И когато отново се срещнахме, се чувствахме като чужди. Предстоеше ни да се опознаем взаимно. Различията помежду ни изплуваха веднага. Неговите смели хрумвания, насмешливостта му, граничеща почти с веселие, ме разстройваха. Бях още много млада, за да проумея, че за него това бе най-лесният начин да застане с лице към новия живот. Аз от своя страна бях станала по-сериозна, по-чувствителна, обърнала бях гръб на лекомислието си от щастливото моминство. Държахме се като хора, които се опитват да намерят път един към друг, но с ужас разбират, че са забравили как да го търсят.

Арчи беше убеден в едно – даде ми ясно да го разбера още в началото, че сватба няма да има.

— Съвършено неразумно — отсече той. — Всичките ми приятели мислят така. Впускаш се в нещо и какво излиза? Оставяш зад себе си млада вдовица и вероятно бременна. Глупава и погрешна постъпка!

Аз не се съгласих с него и хвърлих всички сили, за да го убедя в правотата си. Но Арчи нямаше равен на себе си — винаги знаеше какво трябва да се прави и го правеше! Не бих казала, че не променяше мнението си. Случваше се, само че внезапно, понякога и светкавично. Можеше да каже на черното бяло, на бялото черно, но и тогава той бе също така уверен в себе си. Аз приех реше­нието му и двамата се заехме да оползотворим няколкото ценни за нас дни.

Бяхме запланували след Лондон да заминем за Клифтън и да прекараме Коледа заедно с майка му и втория му баща. Прекрасна и подходяща идея! Само че, преди да отпътуваме за Клифтън, ние с Арчи се скарахме. Кавгата ни беше смешна, но и нажежена.

Сутринта в деня на пътуването ни Арчи пристигна в хотела с подарък. Това бе един великолепен несесер — пълен набор от тоалетни принадлежности, гордост за всеки милионер, отсядащ в Риц. Ако ми беше купил пръстен или огърлица, макар и скъпи, нямаше да възразя — щях да ги приема с удоволствие и гордост. Но този несесер ме вбеси. Сметнах го за нелепо разточителство и нещо, което никога нямаше да употребя. За какво ми беше разкошният му несесер, подходящ само за курорт в чужбина през мирно време, след като се връщах у дома и на работа в болницата? Заявих му, че не го искам. Той се разсърди. Разсърдих се и аз. Накарах го да върне несесера обратно. Час по-късно Арчи се появи отново при мен и ние се сдобрихме. Как сме могли да бъдем толкова глупави?! Той си призна, че подаръкът е бил пълна глупост, а аз, че съм била неучтива. Но от тази кавга и последвалото помирение ние се почувствахме някак по-близки.

Майка ми се върна в Девън, а ние с Арчи заминахме за Клифтън. Бъдещата ми свекърва беше самата ирландска любезност. Веднъж другият й син, Кемпъл, ми каза: „Мама е опасна жена“, но аз така и не разбрах какво оз­начаваха думите му. Сега вече зная. Нейна черта бе тази възтор­жена привързаност, която много бързо преминаваше в другата крайност. В един момент тя иска­ше да обсипе бъдещата си снаха с обич и го правеше, а в друг — от мен по-лоша нямаше.

Пътуването ни до Бристол бе­ше изморително -— влаковете то­гава закъсняваха с часове. И ма­кар че ме посрещнаха изключи­телно любезно, аз си легнах из­тощена — еднакво уморена от емоциите на деня и обзелата ме стеснителност пред бъдещите ми свекър и свекърва.

Час по-късно, може би и пове­че — лежах в леглото, но не бях заспала, някой тихо почука на вратата. Беше Арчи. Той влезе, затвори вратата след себе си и рязко каза:

– Промених решението си. Ще се оженим! Веднага! Още ут­ре!

– Но ти каза, че…

– Няма значение какво съм казал, ти беше права, не аз. Раз­бира се, че това ще е най-разум­ното. Ще бъдем заедно два дни преди да се върна обратно.

Седнах на леглото разтрепера­на.

– Но ти беше така убеден!

– Че какво от това! Промених мнението си.

– Да, но…— езикът ми се връзваше винаги, когато исках да съм  най-ясна — ще бъде ужасно трудно — промълвих аз.

Винаги съм виждала онова, което Арчи не можеше — стоте и едно затруднения на някаква предстояща постъпка. Той виждаше единствено крайната цел, Отначало мислеше, че е абсолютна глупост да се оженим в разгара на войната, ден по-късно със сьщата убеденост заяви, че сега му било времето. И през ум не му минаваше за трудностите, за чувствата на близките ни. Скарахме се отново, както прели двадесет и четири часа. Този път още по-разпалено. Безсмислено е да казвам, че спечели Арчи.

— Не можем да се оженим така… изведнъж — заявих колебливо. — Трудно ще бъде.

— О, разбира се, че можем отвърна весело той. — Ще си намерим специално удостоверение или нещо подобно, да речем, от архиепископа на Кентърбъри.

— Няма ли да е скъпичко?

–  Сигурно. Но нямаме никакво време. Утре е Коледа. Ясно, нали?

Потвърдих плахо. Той ме остави и аз не мигнах през цялата нощ. Какво ще каже майка ми? Какво ще каже сестра ми? Какво ще каже майката на Арчи? Защо Арчи не се съгласи да се оженим в Лондон, щеше да е по-лесно и в реда на нещата. Да става каквото ще! Заспала съм чак призори. Много от опасенията ми се сбъднаха още на сутринта. Най-напред трябваше да съобщим на Пег за решението ни. Тя тутакси избухна в истеричен плач.

– Това дочаках от сина си – изхлипа бъдещата ми свекърва.

— Арчи — обадих се аз, — по-добре да не го правим. Майка ти съвсем се разстрои.

— Какво ме засяга дали е разстроена или не? Сгодени сме от две години, тя трябваше да свикне с тази мисъл.

—  Но сега я съсипа напълно.

–  Да ме стряска така – продължаваше да хълца Пег и си легна в тъмната стая с кърпичка на чело, потопена в одеколон. Ние с Арчи се спогледахме като две виновни псета. В този момент вторият баща на Арчи се притече на помощ.

– Мисля, че двамата сте на прав път. Не се тревожете за Пег. Тя винаги се разстройва, когато я стреснат. Агата, от теб тя е очарована. Така ще бъде и в бъдеще, но днес не очаквай това от нея. Вървете и се оправяйте. Нямате кой знае колко време. Помнете едно, съвсем сигурен съм, че сте взели правилно решение.

Денят започна със сълзи, но след два часа аз възстанових бойния си дух. Натъкнахме се на толкова много трудности, че бе невъзможно да се оженим в същия ден. Но аз, както и Арчи бяхме решили, че ще го направим. Арчи се посъветва с един познат църковен служител. Трябвало да представим специално удостоверение от асоциацията на юристите и то струвало двадесет и пет лири. Нито Арчи, нито аз имахме тази сума. Освен това сумата трябваше да се получи лично. И всичко това в навечерието на Коледа!

Сватбата ни изглеждаше далечен мираж. На другия ден набавихме удостоверението и отидохме да се регистрираме. И тук се натъкнахме на отказ. Регистрацията се извършвала четиринадесет дни преди сватбената церемония. Времето си течеше. Накрая един от служителите, когото не бяхме забелязали, ни подсказа решението.

—  Момчето ми — каза той на Арчи, — нали си от тук? Искам да кажа, че майка ти и баща ти живеят тук.

—  Да — каза Арчи.

—  Тогава не ти трябва специално удостоверение. Купи си обикновено и се ожени в енорийската църква.

Удостоверението струваше осем лири — можехме да си го позволим. А после ни очакваше бясно препускане.

Арчи се втурна да търси свещеника, нямаше го в църквата. Открихме го при негов приятел. Стреснат, той се съгласи да ни венчае. Изтичахме вкъщи, за да съобщим на Пег и получим малка подкрепа.

—  Не ми говорете — изплака тя. — Не ми говорете — и се заключи в стаята си.

Време за губене нямаше. Затичахме се отново към църквата. Разбрахме, че ни трябва свидетел. И докато се суетяхме пред църквата за още някой, аз зърнах едно момиче, с което преди години се срещнахме в Клифтън — Ивон Буш. Тя беше също така изненадана, но изяви готовност да стане шаферка на импровизираната булка и наш свидетел. Влязохме обратно в църквата. Органистът вече репетираше и ни предложи да изсвири сватбения марш. Минути преди да започне венчавката, аз се погледнах. Никаква бяла рокля. Никакъв воал, нито прилична връхна дреха. Бях облечена с най-обикновено палто и червена кадифена шапка. Нямах време дори да си измия ръцете или лицето. Разсмяхме се и двамата.

Церемонията премина както му е редът. След това решихме да отседнем в „Гранд хотел“, тъй като Пег продължаваше да се сърди. Привечер отпътувахме за Торки, за да прекараме Коледа при майка ми. Когато се качихме във влака, забелязах, че Арчи беше нервен. Изведнъж, също като фокусник, той измъкна някакъв пакет.

Надявам се — рече припряно той, —надявам се, че няма да ми се сърдиш.

—  Арчи! Това е несесерът!

—  Да. Не го върнах тогава. Не ми се сърдиш, нали?

—  Разбира се, че не. Истинско щастие е да го има човек!

На другия ден изпратих Арчи до Лондон. Сбогувахме се и той замина за Франция. Нямаше да го видя цели шест месеца. Беше война.