Светла фигура в мъгливия културен пейзаж

Той смята, че Facebook е едно от имената на дявола в наши дни. Би предпочел да не ползва телефон и си представя как Лили Иванова пее песните си с аранжимент на флекс. Той е Цветан Цветанов – една от светлите фигури в мъгливия ни културен пейзаж. Eдин от създателите и водещ на предаването „Аларма“, което върви всяка седмична вечер от 21:30 до 23:00 по програма „Христо Ботев“ и на фестивала „Аларма пънк джаз“ – единствения музикален формат в България, в който радиоефирът се превръща във фестивал, а фестивалът в радиоефир, давайки възможност да се слушат на живо концерти в жанрове, които иначе почти отсъстват от българския ефир. И двете с фокус върху новото и експерименталното в българската и световна култура и музика. Съвсем скоро предаването навърши 10 години.

Снимки: Ани Васева 

Как се роди идеята за самото радиопредаване “Аларма” и после за фестивала?

„Аларма“ се появи като наследник на предаване, което се излъчваше от 5 до 6 след обяд. Чудно време, ако човек слуша музика в задръстванията, но жанровете, върху които ние сме се фокусирали, разконцентрират шофьорите. Затова, когато минахме в по-късните часове, мисля, че точно си попаднахме на публиката – тази, която е вкъщи, не рискува да блъсне никого на улицата и прочие.

Предаването винаги се е целело в жанрове, които за съжаление не се изявяват достатъчно из българския ефир. Точно 10 месеца по-късно се появи фестивалът като естествено разклонение. Като имаш предаване от 9:30 вечерта, някакси те тегли да правиш живи включвания. Попадаш на интересно място, дали ще е на улицата, или в нов културен център, и това естествено те подтиква да правиш живи предавания от там. Доскоро технически ни беше трудно, понеже всичко минаваше през кабели и договори с телекомуникационни компании. В момента концертите се предават по този начин, но интересните предавания със събеседници от кина, от други градове, от къде ли не се предават с ново устройство, което е преносимо почти в джоб и звучим като по радиото, тоест като в студио. Нашето подвижно студио понякога е с големина 50 на 50 см.

Избрал си жанрове и теми, които сякаш са с по-ограничен кръг слушатели. Говориш за книги, пускаш музика, която е далеч от мейнстрийма… 

Мен това ме интересува като слушател. И фактът, че го няма застъпено по-широко в българския ефир, показва някакъв упадък. Имам предвид упадък във възприемането на хората не на изкуството, а на действителността. Това, че ти се прибираш от работа, пускаш си телевизора и гледаш тъпо риалити, на мен ми е невъзможно да го разбера. Не че всички трябва да седим по 24 часа и да слушаме културни предавания. Аз понякога не слушам радио с месеци. Просто си стоя вкъщи и си чета или нищо не правя. Човешкият ум работи по различен начин, но когато тези малко по-задълбочени теми се обсъждат на повече места из ефира, шансът да се включиш е много по голям.

Българската медийна среда винаги е била силно ориентирана към локалното, но в лошия смисъл, малкото, клюкарското. Никога не е имало поглед.. е, тук-там някакъв поглед към Звездния Запад. Никакъв поглед към по-дълбоките пластове на познанието на Запада или на Изтока, или на Севера. Липса на любопитство.

Не искам да звучи като конспиративна теория, но медиите се управляват от едни и същи хора със силно комсомолско, социалистическо образование или попили този модел на работа. През 90-те години определени капитали са преминали в техните ръце и те оттам нататък се водят за създатели на нови вкусове, нови медии. И сякаш в България само това го има, това е видимото. Трябва да има повече места като „Аларма“ из ефира и въобще из пространството, които са противовес.

Как съществува такова предаване в средата, за която говориш? 

Тази работа при всички положения не е спокойна. За нея няма среда тук, в България. Говоря и за предаването, и за концертната серия, защото фестивалът лека полека си прерасна в концертна серия.

Тази година „Аларма“ беше куратор на първия плевенски джаз фестивал. В програмата му беше застъпена и нашата естетика е застъпена. А тя е доста широка, защото трябва да покрива липси. Ако имах възможност, бих правил отделен джаз фестивал и отделен фестивал за електронна музика, и за гаражен рок енд рол. Но понеже всички тия работи тук липсват, събирайки ги на едно място всъщност, ти омешваш и хората, които се интересуват от тях. 

Това не е ли добре? Хората провокираш интереса на хората и към нещо ново. 

Да, чудесно е. Това е единият начин. Но той е наложен малко и от екстремните условия, в които трябва да се развива този тип култура. Правиш нещо в среда, в която няма контекст за такова нещо. Когато в България през 80-те години са били първите опити за някакъв ъндърграунд рок, в съседна Югославия има издадени касети от проведен там концерт от едната страна с американски авангард пънк, а от другата с контрабасиската Жоел Леандър – икона във фрийджаза. У нас липсват 40-50 години образование и хъс. И аз лично, като човек, който не се чувства добре в сегашната  среда, много повече се родея с 20-те и 30-те години на миналия век – страшни в политическо отношение години, но пък богати на литература и музика. Разбира се, не всичко е свършило за българската култура преди Втората световна война. През годините е имало и чудесни радио предавания, но те са някак си винаги контра. Не непременно на мейнстрийма, а на общоприето в България.

Повърхностната поп-музика, която е нормата в българския ефир, не казва нищо освен: „Вижте ме, аз пея един текст тук, дето ми го е написал еди кой си.“ Тази музика, която аз представям, тя извира от душата на човека, от пръстите му. Тя е музика, създадена със страдание. Живеем в пластмасов свят и трябва да обръщаме внимание на оригиналите, да ги направим достъпни за хората. Не че ще стигнат до всички хора… 

Нужно ли е да стигнат до всички хора? 

Не, но по принцип съм си мислил какво би станало, ако се проведе едно такова масирано тридневно ограмотяване. Да се съберат световни имена в литературата, в музиката, в киното за 3 дни в София. И през това време някой да заглушава сигналите на телевизията. И хората бъдат принудени да прескачат от концерт на Петер Брьоцман на лекция на Питър Грийнауей, от там на представяне на книга на Картареску… тоест какво става, когато потребителят на средна култура бъде залят с нещо такова за три дни? Мисля че поне няколко десетки хиляди души ще установят, че всъщност те не са родени за да бъдат потребители на средна култура.

Да и аз съм си мислила, че хората се страхуват да посещават определени концерти, изложби или да четат някои книги, защото смятат, че е нещо сложно, не е за тях, нямат образование, няма да го разберат правилно.

Българинът е плах човек, не знам защо. Със сигурност като автор си попадала на дискусия, при която някой човек казва: „Аз не разбирам много. Това не е моята област.“ Добре, не всички трябва да се тупаме по гърдите, че разбираме от всички области, но това оправдателно изречение в началото е много типично за тук. Особено в музиката. Мисля че в литературата, в киното, в театъра, все пак повече неща се легитимираха в последните години. Докато музиката винаги е стояла най-назад. Контактът с нея не е директен – да, музика звучи непрекъснато по радиото, но слушаме чудовищни неща.

На мен между другото ми трябваха 20-30 години, за да започна да харесвам старата българска естрада. Дори съм си мислил, има един басист, Свилен Иванов се казва, който свири с флексове, ножовки, да го събера с Лили Иванова в зала 1. Представи си мелодичното пеене в така… стария стил и тези „инструменти“ на Свилен. Нищо друго.  Това нещо е хем много авангардно, хем ще се хареса и на почитателите на естрадата. Такива пресичания на жанрове винаги съм ги обичал.

Каза ми, че си ленив, а погледнато отстрани си много деен, активен човек, който непрекъснато е зает с организацията на нещо.

В живота аз най-много обичам да лежа, да чета, да гледам филми и да нямам телефон. Животът ме е поставил в една друга ситуация или аз съм се поставил сам. Всичко човек сам си го прави.

Значи си в постоянен конфликт със себе си. 

Да, така е. Не, че е нещо лошо да търчиш в културно-просветителски вихър, но другото страшно много ми липсва. Предпочитам веднъж годишно да правя 5 много хубави неща и после да изчезвам. Ще видим след 10 години как ще е. Работя по въпроса. Много ми се иска един ден „Аларма“, да я правят други хора.

Когато си по средата на нещо, защото смятам, че все пак „Аларма“ е по средата на нещо в момента, не можеш да вдигнеш ръце и да се откажеш… Особено във времената на упадък, когато трябва да противостоиш не на ниската култура (защото там всичко е ясно), а на алчни и арогантни медийни акули, които се опитват да наложат „културата на средния човек“ като норма.

Тоест, искаш да кажеш, че ако имаше повече такъв тип предавания, ако имаше по-малка нужда от запълване на липси от такъв тип, ти би бил по-скоро потребител?

Не бих се хвърлил да правя толкова много неща. Бих бил по-спокоен. Спокойствието е много важно, за да правиш каквото и да е. Враждебната среда също те кара да търсиш начини, държи ума ти свеж, но уморява.

Липсва ми, и в програма „Христо Ботев, и в други медии, ми липсва точно тоя дух на дърпане напред, а не, така… съобразяване кой ще ни хареса и кой не.