— Родена съм през 1948 година в Белорусия. Баща ми е белоруски, а майка ми — украинка. И двамата са учители. Раснах като „книжна девойка“, не знаех нищо за живота. Завърших журналистика в Минск и започнах работа в един тамошен вестник.
Дотук съвсем обикновена биография на съвременна жена. Особеното започва след това, когато Светлана Алексиевич, насърчавана от известните писатели Алес Адамович и Василий Биков и вдъхновена от техните произведения, се заема да напише своята книга „Войната не е с лице на жена“, извоювала изключителен успех не само в нейната страна, но и по цяла Европа.
Имах шанса да бъда със Светлана няколко дни по време на гостуването й в Ямбол и Елхово по покана на Комитета на движението на българските жени в чест на 70-годишнината на Октомврийската революция, присъствах на срещите й с читателите, протекли трогателно и непосредствено, и ми се струва, че успях да се докосна до вълненията и напрежението й, до умората й, до нейните грижи и надежди. Към възхищението на читателите Светлана се отнася достойно и мъдро.
— У нас се водеше дългогодишен спор не е ли изчерпана темата за войната, докога още ще се пише за нея. Действително ние имаме огромна мемоарна литература, даваща чисто военни знания за броя на войските и битките, за оръдията и жертвите, за победите. Имаме и добра художествена литература. Но доскоро в нея се ширеше възгледът, че героят е човек, извършил нещо изключително. Не се отчиташе фактът, че почти всеки от нас в критична ситуация е способен на подвиг — да спаси давещ се, да потуши пожар. Докато малко хора са готови да се застъпят за отделния човек, когато е несправедливо обвинен или когато началникът му го преследва.
Най-после обществената философия стигна до истината, че подвигът не е в това да работиш по 24 часа в болницата или във фабриката. Престанахме да гледаме на човека само като на производственик, стараем се да постигнем това, което душата му иска. С една дума, понятието подвиг се усложни, доби по-духовни очертания.
Когато пишех книгата си, се ръководех от едно принципно положение — не се стремях да покажа героизма на отделни личности, а народа като герой. Затова моите жени от книгата са обикновени фронтовачки — от снайперисгките и танкистите до готвачките и перачките. Като си помисли човек, нали именно жените по време на войната са проявили най-голяма издръжливост и героизъм! Войниците все пак са имали пушки да се отбраняват, хранили са ги, обличали са ги. А жените… особено тези, които са били във фашистка окупация, в евакуация или в обсадените градове и райони — те са работили денонощно и непосилно, отгледали са и опазили по няколко деца, често пъти не само техни…
Едва сега, в наше време, обърнахме внимание на философията на женската същност, на спецификата на нейната психика.
Оказа се, че женското съзнание има повече рецептори за звуци, за картини, за емоционални подробности.
Още идеята ми за книгата не беше изкристализирала напълно, когато попаднах на бивша фронтовачка, която ме заля с такива думи, чувства и усещания, с такива интонации, че изтръпнах… никъде не бях чела подобно нещо. Значи дълго време не сме ги питали това, което е трябвало. Не знаехме какво се таи в човешката памет. Не се интересувахме от душевните им преживявания, мислехме, че не те са важните.
Въпросите, които буквално се сипят, имат определен център — книгата й „Войната не е с лице на жена“, разтърсила до сълзи, до гняв, до душевно просветление присъстващите на срещите. Наистина много от тях са й задавани неведнъж — какви са били творческите й подбуди, спомените на жените, всичко чуто оказало ли е влияние на живота и мисленето й. какви трудности е срещала, как мъжете са се отнасяли към жените фронтовачки след победата. Въпреки това Светлана не бърза да отговори. Долавям задължителната пауза, която си дава, сякаш се вслушва във вътрешния си часовник, отмерващ й определеното време за обмисляне — за да се съсредоточи, да долови втория, третия пласт на въпросите, ако имат такива, защото иска да отговори точно и съкровено.
— Баща ми е заминал на фронта като доброволец на 17 години, направо от училищния чин. Брат му е загинал още в първата година на войната, а баба ми умира от тиф в партизанската блокада. Родът ми е загубил 11 души. Изобщо всеки четвърти белорусин е загинал във войната. Според статистиката едва преди няколко години числеността на населението достига девет милиона, колкото е бяла преди 41-а година. И все пак не знаех какво нещо е войната. За мен тя беше двата ордена на баща ми и инвалидите, които срещах, когато ходех на гости при украинската ми баба. И разрушенията, и бедността. Когато станах ученичка, баща ми беше директор на едно селско училище, аз единствена имах чанта. И плачех, исках мама да ми ушие торбичка като на другите деца.
И все пак трагедията не е само в раняването и опожарените домове, а и в душевното осакатяване на хората. Пишех книгата си не за средния, а за умния, талантливия читател, на когото също така му е трудно да живее, както и на мен. Основният ми стремеж беше да няма различие между думите ми и действителността. Преди това напуснах журналистиката, понеже се разочаровах, чувствах се задушена в тясното и пространство — уж едно говориш с хората, всичко е ясно, а като го напишеш – излиза съвсем друго. Исках написаното да се доближава до максималната ми представа за правдивост, за да се опази истината, да съхраня златният запас от нравственост, съдържащ се в човешката душа.
Нямах никакви трудности с търсенето на моите героини, обръщах се към Съвета на ветераните. Проблемът беше да намеря хора, които се самонаблюдават, които се замислят за всичко около себе си. Трябваше да опазя онова емоционално богатство, което може да разбуди и друго човешко сърце. Срещнах се със 700 жени, от тях подбрах разказите на 200. Изобщо от 5000 страници магнетофонни записи излизаха 40 „чисти“. А ми трябваше и концепция, исках да се ориентирам от позициите на моето поколение — кое е интересно, кое ще го развълнува.
И досега душата и съзнанието ми са заети от разказите на тези жени, с които се занимавах цели седем години. Една моя позната ме съветваше да захвърля всичко, да не се съсипвам, а когато книгата излезе, ми изпрати телеграма само с три думи: „Светлана, простете ми!“. И това беше моята победа.
Доброволки са ставали най- чистите, най-честните девойки, и то съвсем млади, седемнадесет- двадесетгодишни. Тяхната саможертва изпревари развитието на общественото съзнание. Така че там, по време на войната се е водела още една воина — срещу криворазбраното отношение към тях.
На много бивши военни зададох въпроса защо толкова малко жени са били награждавани за заслугите им, а те ми отговориха, че са се страхували да ги предложат, да не би да се помисли, че имат някакви по-интимни отношения с тях.
След победата тези истински светици е трябвало да понесат още един удар — мъжете са гледали на тях като на жени от друга категория или като на фронтови другари — другите са им се виждали по-женствени, по-красиви.
Забелязвам как всеки неординерен въпрос провокира Светлана, разбужда интереса й, потвърждава увереността й, че срещите с читателите са необходими, взаимно се зареждаме с енергия. Завиждам на вътрешната й свобода. Няма въпрос, на който не може да отговори. Сякаш е на гребена на всички събития, сякаш за всичко е мислила, преценявала и има свое собствено мнение.
— И все пак не е ли странно книга за войната да започва и завършва с една и съща дума — милосърдие. Ясно е, че влагате в нея някакво допълнително значение.
— Противопоставям я на подвиг или поне на този смисъл, който досега се влагаше в понятието. Не бих искала хората да казват: ах, какъв подвиг са извършили тези жени, а да почувстват вината, греха си, че са допуснали да се извърши това насилие над женската същност. Спомняте ли си, в книгата един лекар, професор, обучава бъдещите медички, че те главно ще трябва да лекуват не с лекарства, а с любов. Жената, която ми разказа това, си спомняше как е повтаряла на всеки ранен: „Ах, мой мили, мой скъпи, едничък мой, добричък, хубав, не си отивай!“ Карала го е да се чувства обичан, единствен. Защото женската душа е призвана да дарява любов, да спасява доброто и красивото.
В Минск от провинциална боязън не се решаваха две години да издадат книгата. (Най-напред я отпечатаха в Москва.) Мислеха, че хората ще се изплашат. А аз наистина исках да внуша на читателите, че войната е нещо като човекоядството.
— Каква е духовната връзка между младежите от военните години и днешните млади хора?
— Писах книгата си не за възрастните и за тези, които помнят войната, а за младите. Не за четиридесетте години, не за войната, а за човека. За това, какво същество е той, какви са неговите тайни, какви духовни сили излъчва, за вечните категории добро и зло. Затова най-много се радвам на младите си читатели. При обсъждането на филма, направен по книгата ми, част от възрастната публика, участници или съвременници на войната, ме обвиняваха в дегероизация. А младите казваха в един глас — ако ни говорехте по този начин и вкъщи, и в училище, повече щяхме да ви вярваме, повече щяхме да се разбираме.
Какво правим ние всъщност — обвиняваме младите, че са нечувствителни, а нима възрастните са чувствителни? Трябва най- после да разберем, че старото поколение работи със своята cтapa естетика, а младите имат друга, своя. Трябва да свикнем да подхождаме към тях като към друг тип човешки материал. Да се опитаме да намерим път към младите, да успеем да ги развълнуваме с опита и преживяванията си.
— С книгата си сте обявили война на войните, а на какво ще обявите война, след като победи мирът?
— Ако никога не се наложи да воюваме — нито ние, нито децата, внуците и правнуците ни, пак бих я написала. За да можем винаги да различаваме доброто от злото, да добием чувство за собствено достойнство. Тези разкази ни показват колко „висок“ може да бъде човекът. И макар и снегът, и обществото да не са съвършени, все пак човекът е удивително същество. И аз исках да му кажа: виж, човече, какъв можеш да бъдеш.
Не зная каква е намесата на съдбата в случая, но името Светлана й подхожда, отговаря на същността й. Светло, ведро лице, не усмихнато, а замислено. Но сиво-зелените й очи не излъчват студенина, както повечето светли очи, а гледат някак отвътре, с разбиране и съчувствие. „Имай милост“ — ми каза няколко пъти, уж на шега, когато последната вечер най-после я хванах да отговори и на моите въпроси. Виждах, срещите я уморяват, вниманието — също. Проявих милост, а не трябваше… колко много неща засегнахме само мимоходом: за книгата й „Последните свидетели“, в която са събрани потресаващите със своята истинност и неподправеност преживявания на хора, които по време на войната са били малки деца; за новата й работа, посветена на любовта „Чудният елен от вечния лов“, която трябва да стане изящна, класическа, тъжна и истинска литература („За любовта не може да се говори само философски, а да се забравят нежността, отдаването, всички тези нюанси и детайли, изграждащи сложността на това чувство„); за малката Наташа, дъщерята на починалата й сестра, станала й най-голямата грижа и надежда; за отношението й към внезапно връхлетялата я слава, за литературата и преустройството, за хората, за живота и смисъла му…
— Обичам да се вглеждам в човешките лица, да изслушвам хората. И досега изпитвам удивление от човека, не се чувствам уморена от живота и всичко ми е интересно.
0 Коментара