Странно е, че вече трябва да си спомняме за Донка Петрунова. Не е за вярване. Жизнена, неспокойна и амбициозна, Донка просто кипеше от енергия и изглеждаше толкова млада и едва ли не безсмъртна. И тези нейни фатални „честни сини очи“…
Почти целият й път на професионален журналист мина в списание „Жената днес“. Докато работеше тук, написа трите си публицистични книги (от общо 23 издадени): „Искри от огън и пожари“, „Сивият дом“ и „Фатални отклонения“, за последните две от които създаде прецедент в нашата журналистика, използвайки метода „под прикритие“, за да достигне до своите истории. За да напише „Сивият дом“, тя избра ролята на престъпничка в Сливенския женски затвор. А „Фатални отклонения “ е плод на пребиваването й в Клиника по алкохолизъм и наркомания.
Нека си спомним за силното перо на Донка с откъс от един от нейните репортажи под прикритие, публикуван в бр. 11 от 1982 г. на „Жената днес“.
Безкрайната върволица от еднакви дни в затвора се прекъсваше — за добро или за зло — в празниците. За добро, ако дойдат близките на свиждане, и за зло — ако отново никой не се яви. Тогава върху разлютената рана с нова сила заплющяваше болката от разкъсаните връзки със съпруг, деца, приятели.
* * *
Автобусът спря на разклона. Докато част от пътниците слизаха, останалите ги следяха с мълчаливо съчувствие. Няколко изпуснати неволно въздишки сподириха хората, които поеха по ската на попарения от зимата хълм. Постепенно групичката се разнищи, хората крачеха поединично или с близките си, походката им тежеше не толкова от пълните чанти и кошници, колкото от вътрешното им неудобство — то им придаваше отчужден вид и бързаше да покоси всеки опит за разговор.
Най-отзад кретаха няколко възрастни жени. Погледнех ли към уморените им нозе, обути в галошки и демодирани обувки, в ушите ми зазвучаваха думите на една затворничка: „Нас държавата ни наказа, а ние наказахме близките си…“
Тесни прозорци с железни решетки…
„Ех, дъще, дъще, тук ли съм мислила, че ще те видя!“ — простена една от стариците и въздишката й се пое от останалите.
Майките.
На всяко свиждане те са сред първите. Идват от различни краища на страната, сменяли са влакове и автобуси. Колкото повече наближават, толкова по-силно железните пръчки на решетките се впиват в сърцата им. Там някъде са техните дъщери, плът от плътта им, вярата и надеждата им за стари години… Мъката по чедото неусетно потиска естествената им непримиримост към престъплението. Затова и майките най-рядко се отричат от опозорилите се дъщери. Преглъщат и болка, и срам, и разочарование, вкаменяват гордостта и болката си, за да се превърнат в опора и утеха.
Майките задъхано ситнеха — бързаха като слънцето сутрин да просветлят и стоплят душите на своите сгрешили дъщери. А и своята да успокоят.
* * *
В стаята, в която се провеждаха едновременно няколко свиждания, напрежението се изостряше до краен предел, когато вратата се отвореше и на прага застанеше дете.
„Мамо!“
Тънкият гласец пробождаше всички сърца.
Децата.
Всяко дете има една майка.
Всяка жена е родена да стане майка. Но, изглежда, нито една от обитателките на затвора не се е сещала за тези вечни като света истини, когато е посягала върху чуждото. Затова и когато някоя от затворничките започваше да оправдава кражбите и измамите си с това „заради децата си го направих“, едва се сдържах да я попитам дали купуваните от нея дрехи, шоколади, магнитофони и т. н. се равняват със страданията на детството без мама, на юношеството извън крилото на мама, на младостта без съветите на мама, на мъката да носиш цял живот срама, причинен от мама.
А нито една присъда — дори най-тежката, няма силата на страданията на децата, чиито майки са в затвора.
… Мирослав търпеливо стоеше пред дежурния: гледаше съсредоточено пред себе си и стискаше волево посинелите си от студа устни. Най-сетне дежурният го попита:
— Къде се дянаха твоите? Викай ги да ви запиша.
— Сам съм — отчетливо каза момчето.
Служебната сдържаност на старшината мигновено изчезна.
— Как така сам? Къде са баба ти или баща ти?
— Оперираха баба и татко остана при нея.
— И ти си тръгнал сам от София! На колко си години?
— На единадесет. Мама знае, че ще дойда днес. Писах й, преди да оперират баба. Ще й е мъчно, ако ни няма. Тя ни чака.
Само ниският ръст и тънкият глас бяха детски. Някаква трудно описуема упоритост придаваше на лицето му зрял израз. Мирослав държеше устните си стиснати и гледаше хората изпитателно — същински голям малък човек. Той отдавна беше загърбил безгрижието на детството, чужди му бяха наивността и бъбривостта на връстниците му. Живееше с проблемите на възрастните и както тях носеше отговорностите си. Само че плещите му бяха много крехки — през палтенцето се подаваше тънко вратле, а слабото му личице беше покрито с прозрачна нежна кожа.
Изчаках го да се види с майка си. За разлика от повечето деца, той не излезе разплакан от стаята за свиждане. Очите му бяха сухи, но в тях се бе събрала сякаш цялата нерадост в света. Опитах се да надникна в тях, но мигновено се почувствувах като неопитен плувец, попаднал в дълбоки води. Тръгнах с него. Мълчеше.
Прие предложението ми да го закарам с кола в града, но по пътя не отрони нито дума. Гледаше пред себе си и стискаше устни. Не възрази и когато го поведох към кафе-сладкарницата на хотела. До тръгването на влака за София имаше доста време и, изглежда, на Мирослав му беше все едно къде ще убие времето. Поръчах му торта, а за себе си чай с коняк.
— И мама пиеше. Преди не е пиела, само пушеше. Не е трябвало да отива на работа във „Вторични суровини“. Хората казват, че там човек лесно може да се изкуши.
Останах с отворена уста.
— Какво знаеш ти?
— Всичко… Ти имаш ли деца?
— Да. Момче като теб, но вече е голям. А на твоите години непрекъснато правеше капани, за да лови гълъби. Искаше да си има другарче в къщи, но аз бях много заета.
— И аз исках братче. Гошко от съседния апартамент има две братчета.
Най-после Мирослав открехна прозорец към себе си. Във все по-разширяващото се пространство аз виждах майката, която в очите на детето изглеждаше като приказна фея. Красиви дрехи, чудни благоухания. Тя отрупва Мирослав с играчки и сладкиши. Разхожда го с такси, а самата тя престава да ходи и да се връща от работа с трамвай. Все по-често закъснява, а когато Мирослав я дочаква, от нея лъха на алкохол и цигари. Посещават я много нейни нови приятелки и приятели. Тогава на масата се явяват шишета с шарени етикети, хрупкави ядки и вкусни сладкиши.
А после изведнъж майка му навлича стария пенюар. С разпуснати коси, без грим тя изглежда страшна в своето отчаяние. Хвърля се между стените на апартамента и току се спусне към телефона. Вика в слушалката, моли, плаче, но у дома не се весва никой от предишните посетители.
После майката изчезва. На Мирослав обясняват, че е на почивка, но странните неща, които стават вкъщи, не могат да бъдат скрити от него. Той чува баба си да казва на баща му: „Ето ти тези жълтици. От майка ми ги имам. Продавай, залагай, да я спасим от затвора. Говори със следователя, кажи му, че всичко ще възстановим, само да не я изпратят там…“
Но майката си получава заслуженото. А Мирослав е преместен на училище в един краен квартал. Баба му го води сутрин, а на обед го прибира. Веднъж едно от момчетата му подмята: „Много е стара майка ти.“ Вместо отговор Мирослав вади от чантата си снимката на майка си. Млада, хубава. Не се затруднява и когато го питат къде работи. „На кран.“
По телевизията е видял колко високо и недостижимо стоят кранистките. За беда, когато учителката предлага да поканят някои майки с интересни професии, чуват се няколко гласа: „Майката на Мирослав. Тя е кранистка. Стои горе под покрива и може да вдигне цял камион…“
— Не може, тя не може — объркано отбива атаката учителката, но когато среща бездънните очи на Мирослав, заговорва по- спокойно. — Ще поканим и майката на Мирослав, но след няколко години. Доколкото знам, тя сега е на един голям строеж, от който трудно може да се отсъства. А сега да прочетем съчинението „Моята родина“. Кой ще излезе? Мирославе, искам да чуя твоето домашно.“
* * *
— Закъснявам — скочи изведнъж Мирослав.
Тортата му беше недокосната. За щастие пристигнахме навреме на гарата. Мирослав се качи на влака и от прозореца викна:
— Кажете на мама, че ще си поправя бележката по история. И с аритметиката ще се справя.
Локомотивът изсвири и след миг мракът на настъпилата неусетно вечер го погълна.
0 Коментара