“Има само една разлика между един луд и мен. Аз не съм луд”, така отговорил скандалният гений Салвадор Дали, когато го попитали дали сюрреализмът се различава от лудостта. И не е бил далече от истината. Защото това движение в изкуството на художници, писатели, поети през първите двадесет години на XX век е поставило своя шеметен отпечатък върху модерния свят, точно толкова, колкото и психоанализата на виенския психиатър Зигмунд Фройд.
Първи е използвал термина „сюрреализъм” (свръхреализъм) френският „прокълнат” поет Гийом Аполинер в подзаглавие на пиесата си „Гърдите на Тирезий”, писана 1904 г. и поставена през 1917 г. Назаем от него го вземат италианските метафизични художници и дадаистите. („Дада” е движение в изкуството, което се характеризира с нихилистично отношение към красотата и с влечение към абсурдното, анархията и чувството за хумор. То е протест срещу културния и интелектуалния комформизъм, подигравка с традиционните ценности.)
Истинските основи на сюрреализма обаче налива през 1924 година
поетът Андре Бретон
с публикуването на първия „Манифест” на движението. Бретон и „Манифеста” декларират: „Рационалното мислене потиска въображението и творческите сили и се отразява зле върху артистичните изяви.” Към „Манифеста” един след друг се присъединяват художници, писатели, поети, скулптури, фотографи, театрални и кинодейци като Андре Масон, Салвадор Дали, Паул Клее, Марсел Дюшан, Тристан Цара, Ив Танги, Луи Арагон, Пол Елюар, Макс Ернст, Ман Рей, Хуан Миро, Жак Превер, Джорджо де Кирико, Франсис Пикабия, Луис Бунюел, Алберто Джакомети, Василий Кандински…
Те създават нова естетика, базирана върху
свободното движение на ума,
без контрола на разума и морала. Това е свръхреалност, диктувана от подсъзнанието, което описва и рисува сънища. През това време съзнанието стои изключено с помощта на хипноза, алкохол и опиати. Така творбите на сюрреалистите оформят три направления: следване на класически модели, но с алогизми и деформации; създаване на фантастични образи и пейзажи; творене на нова реалност.
Сюрреализмът, владетел на тесните, почти неуловими, сумрачни територии между съня и реалността, оказва поразително влияние върху изобразителното изкуство, фотографията, поезията, литературата, театъра и киното на двадесетия и на следващия век.
Един българин обаче е станал сюрреалист далеч преди да се появи сюрреализмът. Във времето, около което Андре Бретон публикува „Манифеста на сюрреализма”, съквартирантът на
ямболията Жорж Папазов,
Макс Ернст („Един мръсен тип, който живееше с мен и крадеше от моите идеи и живописни методи”), го завежда в кафене на площад „Бланш” в Париж. Там се провеждат седмичните сбирки на кръга около поета. А Бретон режисирал тези срещи като „абсолютен господар”. Папазов по-късно ще напише:
„Подобни манифестации бяха противни на моята скромна природа. Духът и атмосферата на тези събрания ми се струваха прекалено „протестантски”, а това не беше по вкуса ми като независим човек. Давах си сметка, че ако бях приел правилата на сюрреалистите, щях да предам себе си. И до днес никой сюрреалист не иска нито да си спомни, нито да признае, че аз бях първият, който изложи в Париж картини, изглеждащи нереално, ако щете, „сюрреално””.
Действително, още в началото на 1924 година, българинът е започнал с
„инстинктивна” живопис,
преди Бетон да провъзгласи „автоматичната” сюрреалистична поезия, а в парижките галерии вече се появяват картини, близки по дух с картините на Папазов. Големият немски експресионист Оскар Кокошка пише през 1935 г.: „Много от реномираните френски художници изпитаха влиянието на Папазов.” А изкуствоведът Жан-Пол Креспел заявява: ”Дълбоко оригинална, неговата живопис предшества търсенията на Хуан Миро и Макс Ернст. Той беше
„сюрреалист преди сюрреализма”.”
Свободният дух на Папазов отхвърля формалното обвързване с което и да е колективно движение в изкуството. Това негово „неподчинение” ще се обърне срещу него самия и ще го остави „изолиран и изпреварен”. Има обаче и друга причина той да не се включи официално в групата на сюрреалистите. Това е разбирането му за изкуството като независимо от всякакви външни вмешателства. Той не приема налаганата от Андре Бретон водеща роля на поезията спрямо живописта. Обаче според изкуствоведа Филип Супо: „Папазов е един от най-автентичните представители на движението на сюрреалистите, заедно с Андре Масон… Произведенията му ни въвеждат в размисъл за това, че един художник трябва да бъде тотално свободен, независим и да не се осланя на нищо друго, освен на своето желание, на своята творческа сила, на своята отдалеченост от ежедневието и на своето усамотение”.
Жорж Папазов напуска България съвсем млад
и израства като художник в големите европейски културни центрове Прага, Мюнхен, Берлин и Париж. В Прага, вместо да учи „Паркова архитектура и строителство на вили” в Инженерно-техническото училище, където е приет, той започва да рисува с молив и акварел, като се доверява само на вътрешното си чувство. В Мюнхен учи в ателието на Ханс Хофман, бъдещия създател на лиричния абстракционизъм. В столицата на Бавария Папазов е привлечен от експресионизма, който го завладява с
дистанцирането от натурализма,
с освобождаването на формата от физическите й граници, с интензивността на цветовете, с експресията на душевността. Той е силно повлиян от творчеството на лиричния пейзажист Ернс Хекел и пластичния анималист Франц Марк. В Берлин, където си дават среща немският експресионизъм, руският конструктивизъм, абстракционизмът и дадаизмът, се оформя концепцията на българския творец за живописта. Там Папазов продава и първата си картина на известен богат колекционер.
И ето че в първия ден на 1924 година, Жорж Папазов пристига в Париж. Както разказва самият той, един ден изпратил с носач няколко гваша и две маслени картини в малка галерия – за опит. Носачът обаче сбъркал адреса и ги занесъл на познатата нему и
твърде реномирана галерия „Вавен-Распай”.
Там ги харесали, пристигнал собственикът, купил и други и после изпратил Папазов в творческа командировка в Южна Франция. На юг художникът открил непознатия свят на морето, тътена, вълните, проблясъците на водата. Под магията на водната стихия се раждат първите абстрактни картини на твореца, в които той се стреми да изрази „живата сила на морето, неговия лик – понякога спокоен, а друг път тревожен”. Папазов експериментира „автоматично писане” и прави характерните за сюрреализма фронтажи (рисунки с молив върху хартия, под която е поставен някакъв предмет, който чрез търкането на графита се материализира върху повърхността и едновременно с това се дематериализира.)
Самият Папазов казва: „Всичко опитвах тогава – експресионизъм, инстинктивна живопис, пясъчна живопис, абстракционизъм, блъскани бои (ташизъм) – за да изразя моите блянове, мечти и видения, което е същност на моите разбирания за живописта.
Когато се връща в Париж, творецът се запознава с другия голям български художник – Жул Паскен. Той го въвежда в средите на интелектуалците и модернистите. Папазов е добре приет там заради своя
открит характер, бохемски дух и новаторско изкуство
в естетиката на немския експресионизъм. Затова попада в центъра на бохемския Монпарнас. Най-близките му приятели са Андре Дерен и Морис Вламенк, а общува още с Марк Шагал и Пабло Пикасо: „Шагал е интересен, но не организира живописно картината. Виж Пикасо е гений, той може и прави всичко, което поиска.”
Всички тези приятели на Папазов са велики художници. Но и той оставя собствена, сериозна диря в модерното изкуство. Българинът пръв налучква свободното, автоматично изразяване на подсъзнателния живот от пориви, инстинкти, спомени, сънища, видения, мечти и асоциации – това, което по-късно ще нарекат сюрреализъм. В средния период на творчеството си Папазов създава синтез между кубизма и сюрреализма –
кубистичен сюрреализъм.
С него обективира най-субективната страна на човешката душевност – подсъзнанието. Пръв и най-ясно той дава пример за автономно, творческо създаване на живописен и пластичен художествен образ, необвързан с действителността. Френският критик Марк Сеиз смята, че:
„И най-отвлечената картина на Пикасо е населена и често обременена от спомена за предмета, и по-точно, за нещо като китара, бутилка, фруктиера. Той търси да „надмогне” предмета и в това е трагедията на Пикасо и ще бъде в известен смисъл неговата смърт. Папазов пръв в личните си търсения показа как можем да се доближим до „абсолютното изкуство” (автономно сътворено от художника). Неговата живопис ще ревизира нашите схващания за живопис”.
0 Коментара