„Тъй като съм Маргьорит Юрсенар, не мога да съм Толстой или Юго“

Световноизвестната френска писателка Маргьорит Юрсенар, авторка на стихове, поеми, новели, романи, есета, е първата жена, допусната в „храма на безсмъртните“ — през 1981 г. тя е избрана за член на Френската академия. Въпреки ранния си творчески успех (романа „Алексис, или трактат за на-празната борба“, който Юрсенар публикува на 24-годишна възраст) дълги години тя е смятана за чужденка от парижките литературни среди, а името й е свързвано с определенията „изплъзваща се“, „загадъчна и хладна“. Признанието идва в последното й двадесетилетие (М. Юрсенар умира през 1987 г. на 84-годишна възраст). Носителка е на наградите „Фемина“ (1968 г.). Голямата национална награда за литература (1974 г.). Голямата награда на Френската академия (1977 г.). Българският читател я познава от историческите романи „Мемоарите на Адриан“, „Творение в черно“, от сборника с есета „Пламъци“.

Какво мислите за онзи академик, който ви „търсеше“ мястото сред големите…: „Тя не е нито Толстой, нито Виктор Юго, нито Шатобриан“?

Тъй като съм Маргьорит Юрсенар, ясно е, че не съм нито Толстой, нито Шатобриан, нито Виктор Юго.

Вие вече бяхте известна на френския читател с много други творби, когато излезе романът ви „Мемоарите на Адриан“. Как си обяснихте огромния му успех?

Когато се върнах във Франция с този роман в джоба, беше много вероятно да се проваля. Очаквах го, но стана обратното. Може би защото Адриан, този „рицар“ на мира, реформатор на Римската империя, притежава качества, които допадат на съвременния читател. Той е привлекателен, защото е силен, защото носи нови идеи. Той е човек, който побеждава…

Какво е за вас щастието?

Не знам какво хората обикновено наричат щастие. Но аз го поставям много високо. В моя речник щастието витае между вътрешното блаженство и онова, което ни е дадено… Мнозина се отказват от движението напред, от промяната. Предпочитат да се окопават в собственото си нещастие. Дали защото се боят, или защото не разсъждават достатъчно? Може би и двете. В края на деня те биха могли да пожертват петнайсетина минути от времето, посветено на телевизията, за онова „изпитване на съвестта“, към което бяхме приучени в детството си…

Едва осемгодишно момиченце, вие сте чели Расин и Аристофан. А какви са били игрите ви?

Играех на топка, много обичах да играя и със сняг… Това, което четях, не ме правеше „гениално“ дете, в никакъв случай! Но принизяването на детето е огромно престъплене! Някога децата още на шест години знаеха гръцки. Техните четива нямаха нищо общо с онази толкова вглупяваща детска литература, която никога не съм приемала сериозно.

След като ме избраха за член на академията, се отказах от почетни участия в конференции, в дискусии. Предпочетох да отида в едно училище в Маунт Дезърт (остров до Атлантическото крайбрежие на САЩ). Занимавах се с юноши от един френски клас между 11 и 15 години. С тях разговаряхме много приятелски. В тези часове открих, че моите виждания и оценки за литературата не се различават много от тези на децата. Може би защото им говорех с думи делнични, достъпни, които стигаха до тях.

Вие лично не знаете какво е училище, нито университет…

И слава богу! От значение е единствено устремът, утвърждаването на собствената воля. Айнщайн е имал диплома само за начално образование, но това не му е попречило да стане Айнщайн, нали? Моето частно образование, извън всякакви общоприети правила, беше благословено от баща ми. Той обаче категорично отказваше да ми влияе. Разбираше ме, никога не изказваше недоволство — нещо изключително важно! Никога не изричаше на глас оценките си. Случайно разбрах какво мисли за моя роман „Алексис“, когато отворих томчето „Кореспонденция“ на Ален Фурние и Жак Ривиер. Там той беше пъхнал листче, на което пишеше: „Не съм чел нищо по-изчистено и пълно с прозрение от „Алексис“. В замяна на това аз му отвръщах с въодушевление и интерес за всичко, което поемах доброволно от него.

Никога ли не сте чувствали липсата на майка си?

Починала е, когато аз съм била само на осем дни, така че можех да бъда преждевременно развито дете, ако бях усетила липсата й! Ние живеем, сякаш прекосяваме живота на майка си… Вече пораснали, ние обичаме, мразим, учим се да изследваме своята майка. Така е. Но има толкова хора, които изобщо не се интересуват от майка си освен на Нова година или на 8 март, когато се сещат, че трябва да й купят подарък… Това е възможно най-фалшивото клише. Наистина!

Вие не криете симпатията си към движението за защита на природата. По какъв начин участвате в него?

Член съм на най-различни екологични общества. Освен това никога не използвам повече дърва или храна, отколкото ми се налага. Не ям месо, засаждам дървета.

Известно е, че никак не обичате феминистките…

Така е. Защото феминизмът се основава на предразсъдъци за непременно преуспяване — най-отблъскващите, които обикновено приписват на мъжете. Феминистките грешат относно смисъла на човешкото съществуване. Но затова пък аз съм дълбоко убедена феминистка, що се отнася до равното заплащане, сексуалната свобода, противозачатъчните средства, аборта — макар от физиологична гледна точка да ми се струва нежелан. Но това са един вид „специални“ свободи. Успехът на всяка цена, издигането в кариерата, задължителната конкуренция са демодирани понятия.

Имало ли е някаква истина, която да ви е ръководила през целия живот?

Да, любовта към създанията на природата и към работата.