Тъжна всеотдайност

Кажи-речи няма случай да пътувам от някое село към София и да не зърна на спирката някоя женица с кошница или дамаджанка в ръка. Стои тя и чака да види познат, та да му се примоли: „Слушай, комшу, вземи тоя багажец с тебе. На София ще чака нашето момче (момиче), да му го дадеш.“ И ще добави като за себе си: „Много е заето то, все не му идва ред да прескочи насам, пък черешките (вишните, крушите, ягодите и т. н.) не чакат…“ Няма време момчето или момичето, но винаги чака на столичната автогара. И аз съм носил такива колети. При предаването им превишавам пълномощията си.

„Майка ви каза, че вече не може сама да се справя с всичко — съобщавам доверително, докато връчвам пратката обич. — Минавайте по-честичко да помагате. Тъкмо ще се видите — домъчняло й е на жената. Гледам я, поплаква напоследък…“

Отсреща — изненада. Сетне — усмивка, но не гузна, по-скоро опрощение на моето нахалство. И пояснение като за заблудил се човек: „А-а-а, държи се старата, хич не я слушайте какво приказва. Нищо й няма, сърцето й е като мотор.“

Ето каква била ползата от даруваните емоции. Никаква! Само успях да науча, че майчиното сърце е като мотор. Имат право може би да го оприличават така хората, до които то подобно на помпен двигател препраща благини. Но хайде да дръпнем емоционалната завеса, покриваща едно вече христоматийно у нас проявление на любовта на селската майка към децата, изчезнали из далечните градове. Изчезнали ли? Нищо подобно, те са по-скоро грижливо, продължително и последователно насочвани натам. От същата страдаща днес в самотата си майка.

Имах възможност да проследя отблизо няколко такива

старателно подготвени женски трагедии

Понякога те са плод на непреодоляното, макар и овехтяло схващане, според което самото преместване на член от семейството в столицата вече е символ на житейски успех. Далеч съм от мисълта, че погрешните настроения и представи имат по-голямо значение за миграцията, отколкото т. нар. „обективни фактори“. Но и те не бива да се пренебрегват, особено когато съображенията „за“ и „против“ са почти в равновесие. За тях всеки си има собствена теглилка, само че грамовете и килограмите върху нея не са лично негови.

„Да си зарежа аз двукатна къща на село и да се навра в един килер в София – това си беше чиста глупост!“ Кой не е чувал подобно горчиво самопризнание? Ключове от апартаменти в милионния град не се намират под път и над път, а заплатата на новоизлюпен специалист или по-често неспециалист не допуска взискателност към наеманата квартира. Така че перспективата не е розова и отблъсква мнозина кандидати за столично жителство още на подстъпите към него. Само че тук изведнъж се намесват самопожертвователните майки:

– За наема няма да имате грижа, ние с баща ви все някак ще се оправим.

Бащата впрочем доже и да промърмори, че едно време той се е оправял сам, че сега на село къщата в паяжини ще тъне… Но реченото — сторено. И започва страшното надбягване между намаляващите физически и психически сили на родителите и непрекъснато растящата издръжка, един безкраен маратон. Отначало ще е стаичка, ядва се наемът. После обаче идва ред на гарсониерата, на двустайния. Животът в града си иска своето. А какво иска насреща животът на село? От работата — в градината, от градината — на лозето, от лозето — в обора и в кокошарника. Стискат зъби доброволните робини и повтарят наляво и надясно: „О-ох, веднъж да се закрепят младите, после вече е лесно.“ Обаче младите не бързат да се закрепват, синът само подпитва къде дават жилища, но не се захваща, че там е много зор.

– Не знам докога ще издържа така?! — проплака ми веднъж една селска учителка, разкъсана между желанието

да изкара достойно последните години за пенсия

и необходимостта да грабва във всяка свободна минута мотиката.

Докога? Докато грохне. Казах й го с надеждата да я стресна. Но тя си го знаеше.

– Какво можех да направя? — въздъхна. — Не исках синът ми да е по-долу от другите само защото е от село.

А половината село се съветва с нея, когато ще предприема важни житейски крачки…

– И струваше ли си надпрепускването? — попитах.

Тя не отвърна. Какво можеше да каже? Какво спечели синът й? Посредствено счетоводителско поприще, нает двустаен с преходен хол — винаги на разположение на началството с гастроалкохолни уклони поради бутилките с вино и ракия, туршиите, суджуците и прочие, които текат от село. Нервна, зъбата съпруга и истерично хлапе. Това е печалбата за него. А за нея — смъртната умора, която вече почти е покосила мъжа й. Вече дори не й се ще младите да си идват в събота и неделя — нали това значи допълнително тичане, шетане. (Добре, че и те не са се засилили насам, искат кола, но откъде пари и за кола?) Дори и внучето не я радва, когато е около нея.

Дълбоко в себе си тя самата чувства грешката си,

но няма сили да си я признае. Та нали това би обезсмислило не само нейния живот, но и живота на сина й.

Странен е и сумарният ефект за обществото от тези житейски драми. Миграцията е явление, познато не от вчера и не само у нас. То се определя главно от икономически, социални, социалнопсихологически фактори. Така поне твърдят в учебниците. Но в случаи като описаните, които зачестяват, откакто повечето българи на село си надвиха на харча, нещо в тези принципни положения се изкривява. Икономическите и социалните фактори продължават да действат, но тяхната тежест се стоварва не върху мигрантите, а предимно върху техните родители. И тази тежест не тласка напред потърпевшите, а ги смазва на място. Очаквам веднага забележката: при ниските заплати на младите, как да бъде иначе? Отговорът не е мой, а на живота – както е могло и продължава да е възможно за немалко младежи със съвсем други разбирания за собствено участие в своето бъдеще. Има длъжности и длъжностици за всяка професия. Да, там, където дават по-голяма заплата и жилище, е по-трудно, но кога, ако не на младини, да се понатовари човек повечко? В такива условия се появява и полезният ефект от миграцията за обществото. Пак чрез тях се стимулира и личностната изява. Кого например учудва фактът, че толкова много ръководители от всякакъв ранг у нас са хора, дошли на младини от село в града?

Инерцията, набрана от тях в устрема за преодоляване на собствените затруднения, натрупаните самостоятелност и опит са ги извели на отговорните постове сякаш от само себе си. Нищо, че техните „следовници“,

пушещи „Кент“ и „Боро“, купени с мамината пенсия,

твърдят цял живот на чаша хубаво селско вино, че ех да имаха една яка връзка, по-друго щяло да бъде…

Бях потресен, когато научих, че една майка – библиотекарка на село, е зарязала работата си и станала в София строителна работничка, за да вземе срещу тази авантюра апартамент на сина си. Момчето опитало само, обясни ми тя, карало цяло лято на обекта, обаче щом хванала есента, се простудило и напуснало. Разказваше ми тая история жената и току попипваше подутата си от тендовагенита дясна ръка.

– Здраве да има, десет години все някак ще се изкарат — бъбреше тя и ме гледаше скришом в очите, за да види по тях реакцията ми, явно свикнала на недомлъвки.

Дали е видяла там това, което не й казах — за безсмислието на нейната жертва. Сигурно го е съзряла, защото се отдръпна. Ей така, залутани в лабиринта от сторени грешки, блуждаят около нас жени като нея, търсят разбиране или поне съчувствие и като не ги намират, се отдръпват от всички, затварят се в себе си. Но вече и в собствените им души няма никой…