Тези, които остаряват заедно

Поетесата Станка Пенчева завършва своето стихотворение „Нежност“ с думите: „Той ще милва ръката ми стара и грозна ще ме води полека с усмивка добра, затова сега мисля със нежност за този, със който ще се състаря.“

За този куплет се сетих, когато в ръцете ми по-падна папката с писмата и снимките на дългобрачни семейства, изпратени до редакцията на списание „Жената днес“ Четях и прехвърлях с безкрайно любопитство написаните с най-разнообразни почерци писма, взирах се в непознатите образи и стихът не ме напущаше, натрапваше се на моето съзнание, осмисляше задачата да напиша материал върху съдържанието на тази папка.

Имаше нещо неизразимо трогателно и мило в тези страници, дори в кратките текстове само с отбелязаните имена и възрасти на семействата, на децата им, на внуците и правнуците.

Удивителното е, че и най-телеграмно късата бележка представляваше за мен един неразказан, ненаписан, недоизживян докрай човешки роман, за който едно странично като мене лице, дори със способност да фантазира, да анализира и да разнищва думите, не би успяло да представи нещата в тяхната приблизителна същина.

Всички тези семейства и хилядите, хилядите други като тях заслужават макар и за кратко да спрем своето, вечно ангажирано с нашето настояще и бъдеще внимание. Понякога ние сме така увлечени и заслепени от стремежите, борбите и сложните проблеми и задачи на днешния ден, че забравяме добрите стари традиции и добродетели на майки и бащи, на деди и прадеди, забравяме корените, от които сме сукали здравото животворно мляко на живота. Забравяме истината, че моралната разпуснатост никога не е била белег на нашия народ, че

здравината на семейното огнище и грижата за децата са били култ за българина

А началото на тези семейства, за които става дума, е почти едно и също: двама млади се повеждат за ръка. Те тръгват заедно малко неуверено, страхливо. А сватбата, това е началото на биографията на всяко семейство, безразлично каква музика свири на този ден, викат ли пийналите сватбари „Горчиво! Горчиво!“, до земята ли се влачи булото на невестата. Младите тръгват заедно, за да вървят дълго по едни и същи пътища, за да преживяват раждания и смърти, за да бъдат щастливи или нещастни, но заедно и винаги заедно и в бедата, и в радостта.

Едни от тях са преживели своето детство в края на миналия век, младостта си в началото на новия, зрелостта си в годините на войни, фашизъм и революции.

Започнали са във времето на волските коли, за да пътуват днес със самолети и да гледат по телевизията космическите полети на човека, които разбиват на пух и прах тяхната някогашна вяра в добрия дядо господ, който следи от небето добрите и осъдителните им постъпки. Живели са със сукмана и шаячните потури и пояса, за да гледат днес своите внуци и правнуци в минижупи и шарени ризи.

Незабелязано те са влезли от един век в друг, от една епоха в нова. Неусетно са се нагаждали към изискванията на времето честно, търпеливо, разумно са понасяли неговите изненади и тирания или доброволно са влизали в борбата за по-добър живот.

Мобилизация. Всички млади мъже по цървули тръгват да се бият с берданки срещу турците. Неуките, неграмотните жени чакат от фронта писма, които ще им прочете попът в черквата или даскалът в училището. А в тези писма нищо повече от: „как е волът, отели ли се кравата, изорала ли си нивата, добре ли са децата“ А за нея самата ни дума на нежност и внимание. Може би младият човек си мисли нещо, но как да го напише, нали други ще четат писмото и невестата ще се черви от срам пред попа или даскала?

Но войните свършвали, мъжете се връщали в село.

Семейството е заживявало отново заедно сговорно и щастливо.

Често пъти мъжът и жената сами са си строили къщата, кирпичи са пекли и стените са дигали с ръцете си. Може би неугледна, тясна, бедна е била тази къща, но бедна на покъщнина и вещи, а богата на смехове, богата на радости, които носят първата изговорена думичка „мама“, първото бяло зъбче, ситно като оризово зърно, първата несигурна, пияна стъпка, първото стихотворение или отлична бележка на ученика.

В тази къщичка е липсвала обилната светлина на днешните електрически крушки, но въпреки това и денем, и нощем тя е светела и греела от сиянието на будни жизнерадостни очи или от спокойно заспалите на общия одър детски лица.

В тези къщи е нямало чешмяна вода, майките са ходели на далечен кладенец или на извора в дълбокия дол, с кобилицата на рамо, слизали са или са се препъвали нагоре по баира, за да донесат вода да изкъпят малките, да изперат дрехите.

За някогашната многобройна челяд купешките играчки и кукли били непознати неща, пръчицата, дъсчицата, хартийките, парцалите и волските косми, ето „подръчните материали“, с които децата са си правели играчки, кукли, хвърчила и топки за ритане. Закусвали с филия хляб, поръсена с шарена сол, в добрия случай – намазана със свинска мас или шарлан. Тичали са боси и закърпени. И въпреки това игрите били шумни и весели, закуската – сладка.

Ще кажете, че говоря за „добрите стари времена“ Не, не това е моята мисъл и не към това насочвам вашето внимание, а към друго: към твърдостта и мълчаливия подвиг на тези поколения, които и в трудност и нещастие, и в немотия и охолство са успявали да създадат, отгледат и възпитат добри синове и дъщери. А тези синове и дъщери да поемат свои пътища, да намират свои призвания, да създават свои семейства.

И същевременно да напомня тревогата на нашето време: известна уязвимост на нашето днешно семейство и

нежеланието на младите да раждат повече деца

А нима някога не е имало многообразни и сложни семейни недоразумения, несходства в характерите и влеченията? Нима в тези дълголетни семейства е нямало неразбиране, конфликти, самолюбия, отрицателни прояви, нямало е болести, недоимък, изпитания, безработица, нямало е ония хиляди, безброй дребни причини и всекидневни нещица, които похабяват чувствата и романтиката на брака? Имало е, разбира се! Но е нямало почва за прибързани и погрешни решения.

Времето е укрепвало връзките, изглаждало остротите, създавало е хармонична цялост върху солидната нравствена основа и равновесие създавало е доброволния траен съюз на семейството, в което мъжът и жената не са сами и носят отговорност за тези, които са създали и трябва заедно да отгледат.

Поклон до земи на всички, които остаряват заедно! Гледам тези снимки с уеднаквените от дългото съжителство лица и на ум ми идва онази източна приказка, която сравнява мъжа и жената с двете криле на птица в полет. Здрави ли са те, птицата се вдига високо, лети далече, счупено ли е едното крило, птицата не може повече да лети и пада.

А птицата на тези хора е летяла десетилетия 40, 50 години, 64 години! Летяла със здрави криле, с упорита вяра, че важното в живота е човек да се труди, да създава деца, които ще продължават живота и ще се борят да го направят по-добър, по-смислен.

Умножете колко годишни времена са преживели заедно дядо Ганьо и баба Деша Мандови от село Шипка, щом сватбата им е била преди 64 години! Колко черги, пътеки и китеници е насновала и изтъкала на домашния дървен стан през тези години майсторката килимарка, за да помага на семейството, за да праща на внуците, та да завършат висше образование.

И днес още баба Деша с кръглото, ниско забрадено с черна кърпа лице, по което ясно личат нелеките години на миналото и загубите на деца и близки, често влиза в стария стан. Осемдесетгодишна е вече, а все още не я напуска някогашното трудолюбие.

Почини си вече, бабо Дешке!

Отпусни уморените, изсъхнали като борова кора ръце

на скута си, послушай старата хайдушка песен, която пее дядо Ганчо, седнал на прагчето. Спомни си миналото! Но си спомни не за смърт и за войни, за тревоги и ядове спомни си ония години, когато си била хубава и пъргава като невестулка, когато Ганчо те е гледал с пламнали очи! Уверена съм, че вашият живот е пълен със спомени, които можеш сега да викаш при себе си, спомени, които радват. Спомени, които ще те накарат да благославяш оня далечен, почти забравен ден на вашата сватба преди 64 години, селската музика и скромната гощавка. И предългия път във времето, който сте извървели двамата и по който още вървите.

Но не си само ти, бабо Дешке! Има много, много като тебе.

Чувствувам някакво особено достолепие и благородство у баба Елена и дядо Бальо Балеви от подбалканското село Стрелча, преживели заедно 60 години. Жената на техния внук, Стефка Балева от Пловдив, ни пише: „Никой не знае дали от аромата на прекрасните рози, или от гордия Балкан са взели те такава красота и сила в характера си, в отношенията помежду си и към другите хора“

През 1918 г на война загива братът на Бальо, и той завръщайки се от фронта, става глава на двете семейства на братовото и на своето. С баба Елена отглеждат шестте деца собствените и сираците, радват се на внуци и правнуци, радват се на обичта и благодарността на своите близки и на почитта на цялото село. На големи празници старият дом се пълни с тези, които са го напуснали, за да създават свои домове, свои семейства.

Баба Еленка е на 78 години, трудолюбива и пъргава като някога. Отгледала е 7 внуци и на ум и разум ги е учила. „Къде с добър съвет, къде с блага дума и най-вече с личния си пример.“

Дядо Бальо е минал 85 години, но и днес е грижовен, мил и внимателен към бабичката си, така както е бил на младини, така както поетесата пише в своето стихотворение:

„Той ще милва ръката ми стара и грозна, ще ме води полека с усмивка добра.“

Чета писмото на Златка Атанасова, икономист в МК „Кремиковци“ и се усмихвам от умиление. Дядо Стоян и баба Богинка Поповски от село Бусинци, Пернишко, майстори-грънчари на бусинска керамика, имат петима сина и три дъщери. Всички са задомени, всички имат деца и внуци. Шест от децата са членове на Комунистическата партия, всички работят. Но това, което ме трогна и развълнува, е не фактът, че

синовете и дъщерите на баба Богинка са се подредили добре,

а това, че днес, когато са забравени някогашните години на глад и недоимък, двамата старци не престават да мислят и да се грижат най-топло да посрещнат едновременно младите семейства. В къщата им има легла и завивки, маси и столове, съдове и прибори за ядене за всички.

Представям си едно такова шумно, многогласно, радостно сборище в дома на баба Богинка събитие, което не се случва на мнозина! Откровено казано: аз завиждам! Завиждам на това споено с обич и уважение, с благодарност и преданост българско семейство на старите, създали добри деца, на децата, които имат як, благословен корен!

Баба Василенка и дядо Васил Величкови от село Блатешница, Пернишко, са се оженили през 1909 г и веднага мпадоженикът отишъл в казармата да отбива войнишката си служба. После — по бойните фронтове на три войни. Василенка чакала, чакала години наред. Не се изчерпвало търпението на младата жена, не се похабила обичта й.

Най-после, след 7-годишна принудителна раздяла, Васил се завърнал жив и здрав, младите свили истинско свое гнездо. Тогава започнали Да се раждат едно след друго и децата: момче, момиче, момче, момиче, та девет! Две от тях починали. Но от останалите се раждат десет внуци и двама правнуци. А би могло да се родят и повече, нали?

Дядо Васил обича да коментира политиката, не изпуска вестника от ръце, а баба Василенка — вретеното и куките за плетене. Нейната многобройна челяд все чака пуловери и блузи, изплетени от чевръстите й, неуморни ръце. Тези ръце, които и нощем сънуват работа и заедно с бримките изплитат и нежната си, неизчерпана и неизчерпаема от годините обич към децата на своите деца. А това прави живота на старата жена пълноценен, старините й -щастливи.

Наистина има нещо безкрайно красиво и благородно в жертвоготовността на тези майки и бащи, в безшумния подвиг на тяхното спокойно или пълно с тревоги дългобрачие, в атмосферата на тези здрави взаимоотношения, които в края на краищата уеднаквяват различията в характерите и създават от трайната доброволна връзка една хармонична цялост, истинско семейство!