Как се приема присъдата “нелечимо заболяване” и как се живее под угрозата на близкия край? Възможно ли е установяване на мирно съвместно съжителство с болестворните фактори и що е то чудото на вдъхновението от стоенето на ръба? Може ли нахлуването на болестта да пропъди застоялия въздух от главата и организма ни? Съдейства ли страданието в намирането на важни отговори и трупането на мъдрост? Как поради срив на физическата цялост казваме: да влезе духът! И още от истинските, автентични истории на „пациентите на съдбата” с необратими диагнози, ще ви разкажем в съвместната рубрика “Диагноза: Съдба” на предаването „Духът на здравето” по bTV и „Жената днес” . Тошко, Тони, Петър или Пешо Пърпъла – това са имената на куража. Това са герои с неправдоподобни съдби и изумителен личен опит с диагнози, пред които официалната медицина е напълно или почти безпомощна. Затова поред. Почваме с Тошко!
снимки Велислав Николов
Срещаме се с Тошко в новонаетия офис на Центъра, в който с Дима, жената, която е до него от 12 години, развиват квантови практики за възстановяване и лечение от различни заболявания и патологични състояния. Може би тъкмо за състояния е по-уместно да говорим, защото това именно са болестите, които ни спохождат като сурови бирници, дошли да си приберат платата за това, което сме взели от живота без благодарност и без мисъл. Неразумно, без сърце, без мъдрост. Защо на мен? Защо с мен? С какво заслужих? Не се ли питаме тъкмо така, като ни хване за рамото онази – красивата, капризна, горда болка, както е казал поетът, и те попита: „Какво ще кажеш за един танц”? Да хванеш стъпката, това се иска май от нас, а не да я ритаме по кокалчетата и да се правим, че не чуваме синкопа на тънките й токчета, който като морз праща на мозъка ни неумолимото съобщение – обърни ми внимание и приеми условията ми. С такива мисли си тръгвам от мястото, в което Тошко и Дима работят по преодоляване на диагнози с предизвестен край.
Тошко е на 22, когато е машинист на “Чайка Експрес”. Вече е баща на три деца и следва задочно второ висше.
Само в рамките на година преживява две катастрофи
Първата е с почти летален за него край, при нея си чупи гръбнака, но оцелява. Косата му започва да побелява, докато се опитва да събуди заспалите си колеги, а експресът лети срещу насрещния влак. И втората катастрофа, за която и днес, като ми разказва, 28 години по-късно, настръхва и тръпките плъзват по гърба и крайниците както, когато започва безпричинно да се спъва и да влачи левия крак. Така се взривява склерозата, наречена за още по-пълен ефект от ужаса множествена.
Разказва ми как двама души пресичат релсите, като в това време префучава мощната композиция на прочутия експрес за Бургас. След злаполуката на Тошко му се налага да изчисти локомотива. Взривът е мощен, имплозията всепоглъщаща. Бушоните гърмят и късото съединение е неизбежно. Системата не издържа. Чувството за вина е по-черно и плътно от нощите, които ще връщат кадъра с връхлитащото желязно тяло на локомотива върху жената, чиито имена и ЕГН Тошко винаги ще помни. След това започва да се втвърдява. То това е и името на склерозата – простичко казано, втвърдяване. Човек се сковава по-често постепенно, понякога внезапно и напълно. Процесът е бърз и напредва като експрес в тунела.
Все още не е навършил 23, когато започва да влачи единия крак,
а движенията му се затрудняват все повече, зрението отслабва, върви към немощ, когато чува за визитата на един лекар – проф. Гонсет от Белгия, който има специализирана клиника и гостува в столична болница, голям специалист тъкмо по МС (множествена склероза). След прегледа докторът казва на сестрата на френски, че максимум пет години остават на машиниста, който вече е загубил работата си поради рязко влошилото се състояние от тоталната физическа безпомощност. Тошко разбира френски. На излизане от кабинета среща млад доктор, с който и друг път си е говорил и на когото има повече доверие, отколкото на професорите. За тази болест медицината няма отговор, казва му тогава младият доктор. Това е достатъчно за Тошко, за да се хване за сламката „друга”медицина. Започва да чете книги предимно на руски, защото в онези години на социализма подобна литература на български просто нямаше.
Първо глад. 40 дни глад – пълен, само вода и чай. Уринотерапия, водолечение, какво ли не. Напуска дома си. Налага се да си тръгне, пардон да изпълзи почти на окуцяващите си нозе до една изоставена съборетина на приятел. Децата са разстроени, жена му отказва да приеме обратите на съдбата. Личният жребий си е личен. Тошко е осъзнал, че по-добре да напусне тленната си обвивка, това “палто” както го нарича, отколкото да остане скован в безизходността на настъпващата зима. А няма тридесет.
Тогава рискът не е риск, опция е. Възможен път.
Стопява се до кокал вследствие на пълния глад
Следва захранване с по една чушка, домат или лъжичка мед на ден. Мислите му се проясняват. Тогава идва и осъзнаването, че краят изобщо не е близо. Идва и проумяването на ползата от принудителното оставане на едно място. Процесът на натрупване е мощен. Тошко е с изцяло побеляла глава и поглед, от който никога вече няма да надзърта опустошението. Хватът на ръцете става уверен и здрав. Първоначално пълзи и се държи за стената – това е единственият начин да се придвижи. Постепенно чрез медитация става на крака. Започва да ходи и дори левият ленив крак не изостава.
Затичва се само месеци по-късно, когато слабостта го е напуснала и като че някой, изпомпвайки отчаянието, напълва с новите мускули и нова сила във всички фибри и мисли на Тодор. Силата на мисълта, това се оказва най-важното и най-мощно очистително за шлаката, сковала проводимостта на нервните влакна – магистралите, по които намеренията на ума бързат към всяка наша клетка.
Тошко става първият разпространител на диетични храни. Развива енергична и доходоносна дейност в най-бедните години на прехода. Не просто ходи – тича, защото снабдява верига с магазини. Няма замайване, слабост, залитане и омекване на крайниците. Лошият сън е свършил.
От време на време, когато забрави за живата храна, заради карантината на гнева и неудовлетворението, тогава кракът започва да изостава. Както и когато е тъжен, а това е рядко и единствено поради съчувствие към друга човешка мъка, ненамерила сили да стъпи на пътя на самоизцелението.
Среща Дима преди повече от десет години. Тогава тя е лекар. Увлича се от алтернативни методи, но няма куража да оглави практика. Тошко е причината да започнат. Така ги срещнах за първи път. Преди четири години в къщата в квартал “Изгрев” в София, където приготвяха чай от пресни билки, кафе от леблебия и други полезни зърна.
Тогава чух за Баховите капки и апаратурата,
която замерва вибрации и изследва полетата, които представляваме съгласно квантовата физика.
Сега ги видях отново, след като поканихме Тошко да ни разкаже за себе си в дебютното издание на предаването „Духът на здравето”. Много хора се обаждат и питат как да го срещнат. Давам телефона му. В новия офис го заварвам да свързва кабели за електричеството. Столчетата за Центъра са все още във фолио. Сменили са офиса, защото са си купили къща в обезлюдено село в Родопите и всяка свободна минута бързат да се върнат там. Пациентопотокът не спира, докато си говорим за… всичко друго, само не и за личната му съдба. Омръзнало му е. Толкова пъти е говорил за себе си. Мисля си как не знаят скромните хора простото правило на политиците, че трябва неуморно да повтарят онова, което смятат за правилно, за да убедят света в значимостта му. Тошко няма усещане за собственото си величие. На мен ми свети от него. Доплаква ми се от уют в малкия кабинет, където двамата с Дима приемат пациенти, отказали се от безапелационните решения на официалната медицина. В разговора ни долитат спомени от детството, когато е оставен в дом за осиновяване, след това потърсен отново, а съмненията на родителите му дали е тяхното момче не са му спестявани. Позволявам си да допусна, че склерозата с множество лица е рожба на личното ни неодобрение и неизлечимото свойство да си търсим кусури поне докато не ни тресне високоволтовия гърч на оголените кабели от собствената ни ерозия.
Допивам си чая от стевия . За първи път го опитвам. За първи път ми е да съм така приятно съпричастна към някаква общност, макар и на поразени от диагноза. Дали ще мога като Тошко и аз да натрупам мъдрост на мястото на стопения миелин? Дай боже, и сполай ти, че ни пращаш ангели, ако че и накуцващи.
0 Коментара