Цветана Манева: Театърът е моята свобода

Снимки Театър 199 и архив

Съдбата често е била щедра и провокативна към голямата Цветана Манева. Вероятно затова тя е от щастливите изключения – колкото повече време минава, толкова по-богат, разгърнат, сложен и плътен става актьорският й талант. И днес е трудно да се повярва, че тя има толкова голям юбилей, въпреки че нейните героини са част от златните страници на българския театър. И кино, разбира се. Но театърът е друга магия. По-силна от киното според актрисата. Трудно е да не й повярваме. Особено след акустиката на нейните мощни театрални роли и летящи образи на Медея, Албена, Нора, Лора Каравелова, Бернарда Алба, Гитъл Моска, Марица Ангелова и много други сложни и нестандартни героини, свикнали да плуват срещу течението и да мислят с главите си въпреки рецидивите на системата. Разбира се, публиката я помни и от десетки филмови роли, особено в „Опасен чар”, „Иван Кондарев”, „Сватбите на Йоан Асен”, „Дами канят”, „Почти ревизия”, „Войната на таралежите” и т. н.

Но истинската й същност е в Театъра.

Днес почетният професор в НБУ Цветана Манева е утаила мъдростта на опита си в златно мълчание и кратки, убийствено иронични коментари. Тя е удивителен събеседник – безхитростен, деликатен, ненатрапчив, но озаряващ и оптимистичен дори в трудно сдържания си скептицизъм. Къде се крие магията на този вълнуващ талант – в природните дадености, желязната дисциплина, срещите, разделите, приятелствата и партньорствата на сцената и в живота, театралните сбъдвания и разминавания, сънищата, литературата, сцената, детството или…? Отговора ще откриете по-долу. В едно дискретно, но безкрайно честно интервю, дадено специално за читателите на сп. „Жената днес” по повод 70-ия юбилей на тази изключителна българска актриса.

Имате много учители в театъра – от Моис Бениеш и Леон Даниел до Любен Гройс, който буквално ви е формирал и възпитал като актриса. Важни ли са днес учителството и приемствеността в театъра?

Не мога да формулирам как се разполага в настоящето приемствеността. Ако въобще съществува. Тъй като традициите сега не са на мода, старото се отрича, тогава оттам нататък за каква приемственост говорим!

А сцената и енергийното й поле?

Театърът е удивително живо изкуство. То се случва тук и сега, само докато трае едно представление. Това е магията. След това вече го няма. То просто изчезва. И въз основа на това могат да се правят всякакви спекулации. Разбира се, написаното остава, но всеки читател си дава сметка, че това са субективни мисли и наблюдения на един човек. Това важи както за положителните, така и за отрицателните думи. Написаното остава. А природата на изкуството е такава, че то непрекъснато се променя. Както сега е на мода свръхкомуникативното изкуство. Но и това ще отмине. Каквото и да говорим, както и да се правим на елитарни (защото и това е мода, разбира се), накрая винаги се стига до купуването на един билет. И публиката решава. Едно е претенции, стратегии, изчислявания на управляващата партия как се „движи” едно театрално изкуство, а друго е комерсиалното, комуникативното, свободното. Тук вече никой няма грижа…

Къде е границата между качествения театър и комерса?

Границата всеки си я определя сам.

Автоцензура?

Не. Критерий…

Образите и състоянията, които ви предизвикват, но не сте стигнала до тях?

Преди да се захвана с дадена пиеса, с конкретен жив материал, винаги събирам информация дали някой друг не я е правил, дали някой друг в момента няма интерес и ако има, не се захващам с това колкото и да ми е интересно.

Отказвате се лесно. Защо?

Отказвам се, разбира се. Защото не може изкуството да се превръща в състезание. Това не ми е интересно. Театърът не е това. Между другото най-много в театъра ми харесва фактът, че е тленно изкуство.

Предпочитате театъра пред киното, защото е живо изкуство и има начало, кулминация и финал?

Именно. Театърът има начало, кулминация, край. Театърът е като човешкия живот – впечатленията, мислите, трепетите, с които зарежда публиката и мен самата, след това остават. Натрупват се. Продължават да живеят дълго в мен. Това ме зарежда с много по-силна енергия за работа, отколкото когато снимам филм. Винаги е било така при мен, въпреки че киното ме дисциплинира и концентрира повече.

Имали сте щастието да работите с Любен Гройс в най-силния му период в Пловдив: „Медея” на Еврипид, „Албена” на Йовков, „През октомври без теб” на Константин Илиев и др. Фактически Гройс е първият режисьор, който разгръща таланта ви в силно драматична посока. Спомняте ли си някои по-сложни моменти от онзи период?

Да. Това беше много силна проява на персонална грижа към мен. Години наред той градеше репертоара на Пловдивския театър съобразно мен. Имали сме много сложни моменти, особено около „Медея”, а и цялата инсинуация около „Босилек за Драгинко” на Константин Илиев, тъй като тогава партийните функционери нападнаха пиесата още преди да се е състояла.

Партийната цензура нерядко ви е пречела по онова време.

Имаше много случаи, в които възпрепятстваха процеса на репетиране или спираха спектакли преди премиера, но при Любен тези моменти с властта бяха неминуеми. Като например историята с червеното парче плат в „Ромео и Жулиета” – била се осквернявала социалистическата идея… В „Албена” пък се заядоха за друго и така непрекъснато имаше нервозни моменти още преди спектаклите да стигнат до премиера. Партийните критици не можеха да проумеят, че тези знаци в театъра означават съвсем други, общочовешки неща, много по-различни от техните ограничени политически перспективи. Като цяло обвиненията им бяха просто абсурдни и страхотно несъстоятелни. Сега ми е смешно, но тогава съвсем не беше така.

Обвиняваха ви в предателство?

Много е трудно да приемеш, че си „предател” на нещо, което не съществува. В моите разбирания този проблем абсолютно го няма, тоест липсва повод за обвинения или за цензура. Темата в театъра е далеч по-висока и мащабна.

Коя е най-голямата ни беда?

Най-голямата ни беда и тогава, и сега е, че ние сме страна, държава, народ, който не е минал през Просвещение. И това си личи непрекъснато.

Един от най-интересните ви спомени с Гройс е гастролът на пловдивската „Нора” в София, който е бил провал. Той твърди, че след спектакъла сте отишла при него, за да го помолите за извинение. Наистина ли мислехте, че сте причина за този провал?

Не мога да обясня защо стана целият този провал, но причината бях аз. Затова му поисках извинение. Разбира се, имаше и обективни фактори – в залата беше много задушно, имаше прекалено много хора, някои бяха насядали дори и по сцената… Аз дори си спомням, че отляво, на стъпалата към сцената, седеше Мавро (б. а. – актьорът Стефан Мавродиев). Тоест тогава имаше ниска степен на концентрация. Не беше добър спектакъл. Преодоляването на тези наглед дребни неща се оказа изключително трудно. Всъщност не съм имала толкова трудно представление. Просто нямаше въздух. А иначе тази роля ми е доставяла неописуемо неудовлетворение, защото беше изградена с чудесна концепция.

Има една крилата фраза, която се приписва на Тодор Живков – някога той бил казал, че вие сте актрисата, която най-хубаво плаче във филми. Вярно ли е това?

Това са пълни глупости. Никога не го е казвал. Някакъв журналист го е написал някога и после всички са го повтаряли като папагали. А колкото за сълзите в киното и на сцената… това е въпрос на рефлексия. Просто при мен винаги се получава.

По Станиславски, с вяра и наивност?

Не съвсем… Увлечението ми винаги е бил Михаил Чехов… (б. а. – М. Чехов, известен още като Майкъл Чехов, е известен американски режисьор с руски произход, реформатор на театъра на XX век).

Концепцията за вашата Медея като че ли се доближава до личната ви позиция в живота за приятелството и любовта?Неслучайно това е една от легендарните ви роли – след като сте минали през Медея, правите мощната Лора Каравелова в „Нирвана” на К. Илиев под режисурата на Леон Даниел.

Беше изумително преживяване да работя с Леон в театър „Сълза и смях”. Но преди това беше Медея. Темата на спектакъла беше как се стига до престъплението, защото човек не се ражда престъпник, той става такъв. А иначе обичта и страстта са част от вълшебствата, с които Медея разполага, за да стигне до Златното руно – метафора на съвършенството, идеала. Разбира се, аз също следвам определен идеал, на който се опитвам да не изневерявам. Темата за свободата е моята тема. Театърът е моята свобода. Сцената ми дава възможност толкова много пъти да бъда свободна, колкото никое друго изкуство, никоя друга реалност. Няма свобода в живота така, както я има на сцената. Там си истински жив и напълно свободен: можеш да направиш абсолютно всичко. Докато в реалния свят свободата е относителна. Затова винаги съм предпочитала героини, които търсят и отстояват своята свобода. И го правят с достойнство.

Говорим за театър и свобода. Никога ли не сте искала да емигрирате в друга държава, друга театрална практика, друга система?

Колкото и да е чудно, абсолютно никога не съм искала да напусна България, за да отида някъде другаде и да опитвам да пробия там, където не ми е мястото. Винаги съм знаела и усещала, че мястото ми е тук, в българския театър. Това е усещането, че си се превърнал в необходимост за публиката, че тя има нужда от теб.

Семейната среда повлияла ли е на избора ви да станете актриса? Баща ви е известен пловдивски актьор, а майка ви винаги ви е подкрепяла. Как реагираха в началото, когато разбраха, че сте решила да се занимавате с театър?

Аз имам католическо възпитание. Майка ми беше католичка и ми предаде тази устойчива вяра и ценности, които и досега ценя и култивирам в себе си. А баща ми реагира спокойно, когато разбра, че ще се занимавам с театър, но аз толкова се притеснявах от мнението му, че в началото прочетох текстовете си с гръб към него. Впрочем не ме приеха от първия път във ВИТИЗ. Благодарна съм, че влязох в театъра. Много от рано поисках това. Имах ясно усещане и мисъл за тази професия, колкото и да съм била нелепа като опитност в началото. Но държа да отбележа, че дължа много на литературата, на учителката си по литература и на библиотекарката, с която общувах като дете в Пловдив. Винаги съм обичала творчеството на Вазов, поезията на Ботев и Яворов. Това са неща, които не мога да изкореня от себе си и които са ме поддържали през годините. Не мога да започна живота си отначало. Не мога да се променя. Затова и след 10 ноември 1989 г. не измених на позициите си. Струва ми се, че така се живее по-достойно.