Цветята на Корана

Те са като другите деца около нас. Но и малко различни. Можете да ги видите на тихи групички по улиците, на благотворителна акция или дори на политическа проява.

Стъпките им не се усещат под дългите до земята поли, краката им сякаш се плъзгат. Вървят изправени като струни, а под забрадките им клепачите са сведени надолу, към тайниците на очите. Те са момичетата от ислямското училище в Момчилград. Не всички обаче избират този особен стайлинг на обличане, който по-често може да се види в Турция, но по нашите ширини предизвиква любопитни погледи, а често и смръщеното чело на неодобрението и отричането. Много са онези девойчета, които предпочитат джинсите и тениската и откритата глава с още по-открития и прям поглед.

Такива ги видях в школския двор – Мелиха Алиахмед, Селиме Осман, Байрие Емин и Мерием Якуб. Те са от различни селища в Източните Родопи. Мелиха е от близкото до Момчилград село Прогрес и е в 9-и клас. Селиме е от харманлийското село Шишмановци, в 11-и клас. Двете са „цивилни”, косите им се спускат свободно, непокрити с воал. Байрие и Мерием обаче гледат смирено под забрадките и за несвикналия човек гледката на двете 17-годишни забулени красавици е някак непривична. Приличат на едри хризантеми под нежен цветен воал. Байрие е от село Бойно – същото, което смайва пришълците на един завой по пътя от Кърджали към Ардино с минарето на джамията, сякаш забито направо в асфалта, но след минута картината се сменя. Мерием е от крумовградското село Поточница, което буквално се оттече към турските градове с „голямата екскурзия” през лятото на 1989 г.

Преди девическото духовно училище се намираше в село Рогозче край Джебел. От 4 години обаче то дели обща сграда със сродното школо, предназначено преди това само за момчетата – бъдещи религиозни водачи и проповедници. Училището е частно, финансира се от образователното министерство на Турция и от Главното мюфтийство на мюсюлманите в България, а методическото ръководство се осъществява от Министерството на образованието у нас. За семействата на учениците обучението е напълно безплатно. Поради това тук се учат деца от целите Родопи, а често и от други градове на страната ни. Момичетата сами бързо повеждат разговора, българският им е перфектен, гласовете – тихи, но убедителни.

ИЗБОРЪТ

Мелиха, боецът с пронизващите очи

„Отдавна имах желанието да изучавам религия. Когато споделях това с приятелите си, повечето от тях ми се подиграваха. „Какво ще стане от теб, ходжа ли ще бъдеш?”, питаха ме с гаден тон. Обаче аз наистина много исках да уча точно това. Мисля, че религията винаги те води към доброто – и в този живот, и в другия свят. Признавам, че и аз бях залитнала по модата непременно да уча в езикова гимназия. Дори се подготвях за изпитите, но закъснях, явно съм нямала късмет. Или просто така ми е било написано.

Мислех, че няма да се справя в религиозното училище. Но когато човек силно желае нещо, успява. Така съм възпитана от родителите си. Те са обикновени хора – майка ми е шивачка в Момчилград, баща ми работи на бензиностанцията на входа на градчето. Не мисля, че нещо губя в това училище. Дори ползите за мен са много повече. Като гледам ученическите компании в другите училища, мисля, че съм доста по-напред в развитието си, в културата си. Те нямат възпитание, не уважават нито себе си, нито останалите, били те родители, приятели, учители… Те не познават културите и религиите си. Така общуването е много трудно, на мен би ми било невъзможно. А човек, който не вярва в Бог, каквито и да са имената му, е обречен на провал както в земния си живот, така и в отвъдния.

Разочарована съм от онова, което виждам у връстниците си наоколо. Никой не мисли да работи, нямат амбиции, свикнали са наготово да получават всичко. Както се казва, „тате носи, мама меси”. Станали по на 40 и кусур години и пак чакат родителите да ги осигурят във всичко. Накъде отива обществото ни? Моето поколение не е свикнало само да се справя с проблемите си, то не вярва в себе си. А примери в Европа и Америка, колкото щеш – там още след навършването на 18 години те оставят да се бориш сам. Мечтая този модел да пусне корени и у нас. Убедена съм, че като завърша, ще бъда личност с качества. Животът ми тук наистина има повече плюсове!

Мечтата ми е да стана лекар. Но дори и да не се осъществи, със сигурност ще следвам нещо, свързано с биологията, това е любимият ми предмет. Сега през ваканцията ще се отдам на книгите и футбола. Умирам да гледам мачове, не се отлепям от телевизора, особено сега, по време на световното първенство. А когато се почувствам слаба или просто имам нужда от мъдрост, прочитам последните аети от Бакара, те ми дават сила и успокоение. Тези текстове предпазват човека от злините и от изкушенията на Шейтана, така са ми казвали и у дома.”

„Не виждаш ли ти, че Аллах е този, който спуска вода от Небето и пълни с нея изворите по Земята, а после пък порастява с нея плодородни нивя. След това виждаш ти как изсъхват и стават съвсем жълти. А после превръща ги Той в суха плява. Във всичко това без съмнение поука крие се за онези, които разум имат.”

Из Групите, Сура 39-21

Селиме, тихата амбиция

„Избрах това училище сама. Мисля, че всеки човек на земята трябва да вярва в своята религия, но и да я познава много добре. Родителите ми са земеделци, отглеждат тютюн и с това се прехранваме, аз също помагам много. Всъщност, когато има работа по строежите, баща ми е далеч от нас. Когато им заявих желанието си да уча точно в ислямското училище, те ме подкрепиха. „Ти си знаеш, дъще”, казаха. Ако бях избрала друго училище, също щяха да ме подкрепят, сигурна съм. За мен е много важно уважението между хората, онази особена и искрена почит на младите към възрастните. И аз като Мелиха искам да стана лекар и ще се боря за това. Много искам да се видя в бяла престилка! Засега обаче трябва да изучавам Корана – той ще ме направи много, много добър лекар, убедена съм.”

„Има ли някой измежду вас, който да не иска да си има една хубава градина, пълна с палми и лози, през която текат реки и вътре в която има от всички плодове. И тъкмо когато е постигнал всичко това, дали би желал, от една страна, да го налегне старост, а от друга, когато децата му все още имат нужда от гледане, да се извие огнен вихър, да изгори градината му и да я превърне в пепел? Ето така Аллах ви изпраща Своите Слова-аети с надеждата да се замислите и да разумеете Истината.”

Из Бакара, Сура 2-266

Байрие, родената проповедничка

„Когато обявих решението си да уча ислям, родителите ми буквално се вцепениха. Първоначално категорично не бяха съгласни. Майка ми не искаше и да чуе за това училище, още по-малко пък, че ще ходя забулена. Тя е много светски човек, не се спира на едно място, отвори си сергия на пазара в Кърджали, продава перилни препарати – внос от Турция.Баща ми беше общ работник в кметството, но го съкратиха, сега работи в строителството. Роднините по линия на баща ми са изселници в Турция, но пък тези от страната на майка ми не са помръднали от България, всички са си тук.

Още в 5-и клас тръгнах на курсове по Коран в джамията в родното ми село Бойно. Така в 8-и клас вече имах огромни познания в областта на религията и бях твърдо решена да уча в ислямското училище. Разказвам това, за да разберете, че никой не ме е принуждавал да се запиша тук. Нашите обаче не искаха да ми разрешат. Бяха повярвали на слуховете, че ученичките не се прибирали в пансиона, скитали нощем по дискотеките и какво ли още не. А тези приказки ги говореха учителите от нашето село. Не можех да повярвам – все пак в религиозно училище не е възможно да си толкова разпасан, да нямаш дисциплина и морал. Обявих, че няма да уча никъде, щом не уважават избора ми. Много трудно се съгласиха. Но ми поставиха условие – в никакъв случай забрадена! Уверих ги, че ще сложа забрадка чак в 11-и клас, и така ги склоних. Обаче се забрадих още в 9-и клас – така се харесвам. И родителите ми също започнаха да ме харесват такава. Свикнаха да ме гледат в този вид, така ме обичат вече – това съм аз!

Как се виждам в бъдещето ли? Искам да завърша висш ислямски университет в Турция и да се върна в моето училище, вече като преподавател. Би било чудесно по телевизиите у нас да има предавания за религиите. Ние в България сме с различни вероизповедания, нека да знаем едни за други повече, за да видим разликите, но да видим и онова, което ни събира. Само това е пътят към религиозното равновесие, към взаимното зачитане и уважение. Мюсюлманите имат своя Аллах, християните – Господ, но нали Бог е един за всички човеци, само носи различни имена?

Тайничко си мечтая за това, виждам се като водеща в едно подобно предаване. През ваканцията ще направя летен курс по Коран за децата в моето село. И без това всичко, свързано с вероучението, ми е любимо. Ние в ислямското училище учим история на всички религии, адски е интересно.”

Мерием, цветето под воал

„Моето семейство ме подкрепи още първия път, когато съобщих избора си. Сестра ми също завърши ислямското училище. До 8-и клас учих в Поточница, още го има това училище, макар вече децата да са малко. Аз обожавам химията и биологията. Ще стана фармацевт, мисля да завърша в Турция, но да се върна отново тук.

Повярвайте, тук, в нашето училище, получаваме много широки познания. Ние учим Корана на арабски и всички общообразователни предмети на български. Учим български, английски, арабски като втори чужд език, турски. Много са ни натоварени програмите, но в това има смисъл. Обичаме да четем романи на български – не само онези от задължителния списък по българска литература. Сега през ваканцията пак ще си чета, макар че ще имам много работа. Трябва да помагам на мама за тютюна, а и курс по Коран ще направя в моето село. Трябва да помогна на децата и на възрастните да опознаят религията и да повярват в нея. Много хора вярват в нещо, без да знаят в какво именно. А вярата помага в реалния живот. Опитайте – в труден момент прочетете текстове от вашата свещена книга и ще усетите как душата се уталожва и умът става по-бистър и нещата се подреждат сами.

Уроците

„Невярващият човек няма никакъв смисъл на съществуването си. Той си въобразява, че животът му е смислен, но все му е криво, все не му е достатъчно онова, което вече притежава. А ако той е вярващ, сърцето му е спокойно, ако служи на своя Бог вярно, той няма да го изостави. Създателят не оставя чедата си. Той те вижда винаги и навсякъде и винаги е до теб, за да ти помогне, да те спаси от всичко лошо. Не трябва да мислиш само за живота си тук. Важно е да си отидеш от земята достойно и с чест да отидеш в безкрая на отвъдния живот. Ние сме борбени момичета, категорично може да се каже това! Ние работим и за двата свята, колкото и многозначително да звучи това. Не считаме, че е голямо лишение това да не ходим по баровете и дискотеките, да не пушим цигари и марихуана, да не пием алкохол. Напротив, правилата, които са заложени в нашата религия, ни дават здравословния, правия път в живота.” Всичко това ми казаха едно през друго момичетата – спокойно, с равен глас, така, че да ме убедят в правотата на мисленето си. Повярвах им, бяха толкова искрени!

„Сътвори ви Той вас от пръст, после от капка семе, а после пък от съсирек кръв. После изведе ви Той като невръстни кърмачета, а после надари ви Той с живот, за да стигнете до зряла възраст, а после и да остареете. Някои от вас умират още преди това. Дава Аллах на вас определен живот, за да размислите и се поучите.”

Из Вярващият, Сура 40-67

Грях ли е да се влюбиш

„Не, не е грях да се влюбиш. Но трябва сдържаност, както е по изискванията на исляма. Всичко си има граници. Разбира се, на сърцето граници не можеш да поставиш. Но нашият Бог ни определя линиите на честта. Да се здрависват, да докосват ръцете си, да се прегърнат, да се целуват преди сватбата обаче е грях. Когато двама души се съберат в семейство, само тогава могат да правят онова, което всички правят. Това, че в една сграда се помещават двете религиозни училища – за момчетата и за момичетата, не трябва да провокира никакви съмнения. Факт е, че така е по-весело. Иначе щяхме да измрем от скука. Ние сме приятели с момчетата, общуваме. Поздравяваме се, но без да си подаваме ръце, само с думи. При нас моралът е на първо място. За агресия между ученици ние само чуваме и четем по медиите, но не познаваме лицата на насилието. Дори и невярващите хора знаят, че да малтретираш някого е много лошо нещо, но го правят. Насилието и агресията в основното училище не съществуват, поне в Кърджалийска област, но в средния курс децата се променят коренно, загубват човешкото си начало и образ. Става така, защото никъде не се учи вероучение, няма ценности, няма амбиции.” Така децата на Корана сложиха точката на нашия разговор. А дали проблемът, поставен от тях така настойчиво, ще стане точка от дневния ред на обществото, на духовните му водачи, времето ще покаже.

„Който зло извърши, наказан ще бъде, колкото е то. А която вярваща жена или вярващ мъж добро дело извърши, ще влезе той в Дженнета, където препитание изобилно ще му бъде дадено.”

Из Вярващият, Сура 40-40

Мъжко намигване

Кенан Касим Генча е на 34 години и е чичо на Мелиха. Сам той е завършил ислямското училище в Момчилград през 1995 година. Работил е като журналист в бюрото на вестник „Заман” в Кърджали, а по-късно се насочил към строителството. Най-голямата грешка в онзи период според него е липсата на момичета в същото школо.

„Тогава властваше погрешното разбиране, че е едва ли не недопустимо в едно и също духовно училище да се учат момичета и момчета”, казва той. „Най-важното и ценното нещо в живия живот на хората са отношенията между тях, взаимното уважение, без значение кой на какъв Бог се кланя и се моли. Толерантността е онова, което крепи и поддържа мира, останалото е етническо или религиозно напрежение, често тежка нетърпимост – примери за това имаме на Балканите”, уточнява младият мъж.

Той твърди, че жените имат своето място в популяризирането на религиите и го правят дори по-добре от мъжете. И ако мъжете все пак проумеят този очеваден факт, признават, че жената е по-висшето същество от тях. По-рано беше всеобщо прието в исляма, че жената е едва ли не по-низше същество от мъжа, а не е така и животът го доказва, продължава Кенан, а съпругата му пуска дискретна усмивка. Всички религии проповядват, че не бива да спираш развитието си, вървейки само по една линия, а напротив, трябва да бъдеш с широко отворени очи и сетива за всичко, сравнявал съм това и съм стигнал до този извод, мъдрува още събеседникът ми под сянката в градското кафене. Всичко е Европа, усмихва се мъжът. Според него престъпленията са резултат от тоталната липса на духовни ценности, каквито едно религиозно училище може да възпита в човека.

„Големият и непростим грях на комунистическия режим, както и на следващите правителства е в това, че в българското училище не се въведе вероучението. Затова всеки ден четем за убийства, грабежи, отвличания, изнасилвания. Ако има кой да отвори пред младите хора вратите на вярата, тази статистика няма да бъде толкова зловеща”, подчертава той.

Чичото не пропуска да каже, че е щастлив от избора на племенницата си да учи в ислямското училище, подкрепя я и в намерението да стане лекар. „След това средно образование и после в университета тя ще стане блестящ лекар, сигурен съм. Тя е много амбициозно момиче, а и съученичките й са такива и това е така сигурно заради факта, че изучават религията и тя им дава правилата в живота”, обяснява Кенан. Бащата на Мелиха твърди, че не се е намесвал в избора на дъщеря си. Още повече че две нейни братовчедки, които са завършили същото училище, вече учат право и медицина.

„Не можеш да обясниш на онези, дето висят по кафенетата, че да се отдадеш на изучаването на религията и да бъдеш вярващ не означава да си откъснат от света, да си като кон с капаци. Има една поговорка: „27 дни везирка, 3 дни – везир”. Това означава 3 дни в месеца да си като крал, а в останалото време – просяк. Ето това е мисленето на тези, които по цял ден обикалят кафенетата и си губят времето. Личат си по празния поглед, очите им нямат съдържание”, казва той. Очите му помръкват при мисълта, че със заплатата си за 4-часов работен ден на бензиностанцията няма да може да издържа дъщеря си в университета.

Компютърът на Мелиха, изпратен от роднина, гурбетчия в Германия, се скапал и ремонтите не могли да го възкресят. „Тя учи в религиозно училище, но интересите й са широки и без компютър е невъзможно за нея, както и за всеки млад човек в XXI век. Ще търся варианти, детето ми трябва да има откъде да черпи информация”, кърши пръсти бащата.

„Ей, вярващи, давайте за добро от най-хубавото, което придобивате, и от това, което Ние даряваме от Земята за вас като препитание. И в никакъв случай не се опитвайте да вършите добро, като дарявате толкова лоши и без стойност неща, които и самите вие не бихте могли да приемете с радост, ако някой ви ги поднесе, освен ако не си затворите очите…”

Из Бакара, Сура 2-267

Момичетата от ислямското училище в Момчилград сега са по домовете си. Те са като почти всички селски деца на България – за тях ваканцията е на тютюневата нива, в оранжерията, на пасището. А ако остане време и дъх, на компютъра – ако го има все пак. Освен това Мерием и Байрие обучават децата от своите села в Коран. Плаща им се по една минимална работна заплата от 240 лева за месеца, в който работят като преподавателки. И те като всички български деца имат своите амбиции за бъдещето и го виждат тук, в пределите на тази демократична страна. Имат обаче и нещо повече – вярата. Вярата, че има една сила свише. Която ги прави малко по-силни от останалите.