Тук не е краят, смъртта не е краят

Пристъпиш ли, докоснеш ли се до света на този художник – чувстваш се по-светъл и пречистен. А да се срещнеш с него в светлосенките на зареденото му сякаш с космическа енергия ателие, това е преживяване, което неизразимо зарежда духа и нравствената саморефлексия. И не защото той се държи нравоучително (ни най-малко!) или споделя истини от висотата на своя безспорен пиедестал. Напротив – Светлин Русев общува така, както умеят само истински големите, истински свободните – непосредствено, откровено, без сянка от суета и превзетост, без най-малък знак за себеизтъкване и превъзходство.

Независимо че името му е естетическа институция, изкуството му – световнопризнато като явление на пластическата култура, че е сред най-големите и търсени майстори на живописта от последната четвърт на XX век до днес. Неговите картини са в колекциите на престижни музеи, галерии и ценители по цял свят, наградите, които е получил – неизброими. Изложбата предизвикателство, с която маестрото посрещна своята 75-годишнина в Националната галерия за чуждестранно изкуство, бе символично озаглавена„Учителите“. Юбилейно Светлин Русев показа и най-новите си творби в експозицията „Моление за чашата“- 13 внушителни картини, събуждащи извечно човешкия въпрос за смисъла на живота, за самотата и моралната отговорност.

С какво библейската тематика ви провокира, маестро? Мото на „Моление за чашата“ е текст от Евангелието от Матея: „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е бодър, а плътта – немощна“. Трудно ли е да останеш буден?

Христос в Гетсиманската градина е един от най-тъжните и драматични часове преди Разпятието. Молението за чашата е изпитание не само за Учителя, но и за учениците. Исус е сам! Тези, които трябва да бъдат будни с него – учениците, са го оставили сам в най-тъжната библейска, бих прибавил, и човешка молитва. Всъщност самотата е мисия на тези, които са много напред. Самотата на Учителя! Самотата на издигнатите духовно водачи! Самотата на Будните! Всъщност Молението за чашата е колкото библейски, толкова и реален символ на съдбата на будните. Хората на духа, извисените хора, идеалистите са винаги самотни. А спящите…? Повече от 20 века след Гетсиманската градина времето, с всичките си драматични бури и изпитания, не е успяло да ги събуди…

Кои са вашите учители и какви са техните уроци?

Изложбата имаше символичен характер – „Учителите“ не само в буквалния смисъл, а изобщо учителите в професионален, духовен и в човешки план. В този смисъл бе подредена така, че започваше с иконата, от вярата, и стигаше до моите преки учители като Дечко Узунов, учителите ми от гимназията, цялото поколение на 30-те години, с което бях близък и също считам за мои учители. Също имена като Николай Райнов, Бешков – те никога не са ми преподавали пряко, но „уроците“ им и досега имат значение за мен. „Учителите“ е понятие-символ, към което човек се обръща, когато вече наистина има мярка за себе си и за пътя, който е изминал. Тогава разбираме, че без паметта за учителите, без уроците, които сме получили от тях, не можем да мислим за проекции в бъдеще.

Ретроспективно преценявайки – какво е присъствието и символното значение на женския образ във вашето творчество?

Трудно ми е да отделя присъствието на женските образи от мъжките – но в своята цялост жената, от конкретната образ- на характеристика до сложната и неуловима символика, може би заема водещо място. Жената във всичките си превъплъщения ме е вълнувала и продължава да ме вълнува и в исторически, и в съвременен план. Прекалено богато и разнообразно е присъствието на жената в това, което правя, и всяко конкретно определение ще лиши цялото от истината за неповторимото присъствие на жената…

Тя неведнъж е етикирана като „муза и вдъхновение, изкушение и страст“. Какво всъщност е жената за твореца?

Като махнем девалвираните и изтъркани клишета като муза, вдъхновение, изкушение, страст, и се обърнем към себе си, виждаме, че жената, и то не само за твореца, е всичко това – колкото и банално да звучи. Мисля, че не само за твореца, жената осмисля цялостното поведение на мъжа в това вечно гонене и търсене на липсващото ребро – независимо дали е съзнателно или не…

Създателят неслучайно е изваял от едно ребро най-съвършеното творение на вселената… но защо греховно!? Когато при мъжа и ребрата, и греховете са много повече!

Но да не се увличаме в забранени територии.

Надявам се, че следващият ми въпрос няма да попадне в подобна територия. Кои са жените на вашия живот? Съзидателна или пагубна е била ролята им?

Не очаквайте изчерпателен отговор, като изключим съдбовната роля на майка ми, всичко друго е част от личния живот. А той затова се казва личен, а не публичен.

Безпаметие. Казвате, че това е порокът на днешното ни общество и време. Той ли е най-страшният?

Не знам дали безпаметието е най-страшният порок на времето ни, но едно безпаметно общество е като безпаметния човек. Той няма минало, няма днешен ден, а утрешният ще бъде пуст и празен – откъдето и да го погледнеш. Необяснимо ми е, когато временната конюнктурна политика жертва трайната духовна, историческа и социална памет на България. И никакви пътища – нито към Европа, нито към Америка или който и да е по- голям стар или нов брат, могат да оправдаят и компенсират националната амнезия. Бъдещето, ако изобщо има бъдеще човечеството, ще има нужда не от нации – бройлери, а от живата и осезателна национална различност.

Най-простите човешки истини, без които сме загубени, но които забравяме?

От една страна, забравяме, а от друга – изобщо човекът в неговата чисто човешка съдържателност, с всички класически добродетели – от любовта и обичта до съчувствието и състраданието, от смелостта до щедростта, от благородството до липсата на завист – като че ли последователно и настойчиво ги заменяме с насилие и омраза, със страх и егоизъм, и най-страшното – с равнодушие. От политическите нрави до цялостното социално пространство всичко е заредено с негативна енергия. И след това… най-абсурдното и тъжно е, че се упражняваме да говорим за възпитание.

И все пак – надеждата ви за България?

Много от надеждите ни се оказаха илюзии… Времето ги отнесе, омете. Най-голямата ми надежда е, че поне малко ще поумнеем и ще разберем, че политизирането е ненужно. Най-голямата ни грешка от началото на прехода беше, че вместо да оценим и съхраним стойностните неща, се разделихме на червени и сини, това изхаби много хора, особено тези така наречени интелектуалци, които влязоха в политиката… Все пак най-сериозната мисия на човека на духа е да съгражда духовна сграда.

Щастието или страданието е по-дълбоко и интересно като преживяване от гледна точка на творческата интерпретация? Защо дори образите на млади хора във вашето творчество изглеждат измъчени, неспокойни, изтерзани?

В изкуството нещата не се определят от това дали са повече или по-малко интересни. Вътрешният мир на автора остава съзнателно или не в това, което прави. В определен смисъл изкуството е своеобразен автопортрет на своя автор, разбран в неговия цялостен духовен път през времето – много преди последното си рождение… Изобщо понятията „весел“, „оптимистичен“, „измъчен“ не могат да бъдат качествена характеристика на едно изкуство. Духовният живот е над мимолетността на подобни понятия…

Нерядко са „диагностицирали“ вашия морален максимализъм. Налагало ли се е да жертвате нещо през годините, за да запазите недосегаеми убежденията, нравствените си позиции?

Преди всичко запазване на някакво относително вътрешно равновесие при следване на това, което съм убеден, че трябва да направя или да стане. В момента, в който допуснем самосъжалението и чувството, че жертваме нещо от себе си – както се казва, ако се вземеш много насериозно – сме загубени за сериозната игра. Много пъти съм перифразирал мисълта на Толстой „Прави каквото трябва, да става каквото ще!“, но всичко е много лично и индивидуално. Общото е, че тук не е краят, смъртта не е краят…