Мама беше неграмотна. По онуй време момичета в школото нямало ни едно и дядо не посмял да пристъпи нравите. Затова тя гледаше на книгата като на чудо и сама си знае силата на своята радост, когато учителите ме хвалеха. Сигурно и песните на тати бяха онази магия, в която тя, незрящата, плуваше и се кланяше така, както неписмените се обайват от буквите…
Какво ли е ставало в душата й, когато аз, завършил прогимназия с отличен, настоявах и плачех да се запиша в Чирпанската гимназия. Проклета беднотия! Тати мълчеше. Мама най-много да ми каже, че няма пари, че няма откъде да се вземат пущините, че вълци го яли нашия късмет, но аз не исках да разбера или може би не напълно съзнавах колко свирепо нещо е биднотията. Онова, което се случи сетне, е предадено в стихотворението ми „Писмо до мама“.
Няма нужда пак да го разказвам.
Мама отряза онези черни, смолистосветещи плитки, продаде ги.
Платихме таксата и се озовах в гимназията. Пет години живях в най-крайната къща на Чирпан, у една своя леля. Наблизо течеше една малка мътна речица, която все миришеше на катран, а на отвъдния бряг, на около двеста метра, вече на един издигнат баир имаше двайсетина цигански къщи. Вляво от тях, до Пловдивското шосе, мълчаха еврейските гробища, където толкова уроци съм учил и толкова книги съм изчел, че брой нямат. Това, разбира се, ставаше през пролетта и есента…
Всеки неделен ден, някъде откъм десет до десет и половина часа, не отвръщах очи oт баира до циганите. И непременно съзирах мама. Тя слизаше към реката — дребна, забрадена, с тояга в ръка. В тези мигове се мъчех да се овладявам, но защо да крия, неведнъж се просълзявах. Тя си беше свършила работата рано-рано на село, турили беше в торбата два самуна топъл хляб и две-три парчета краве сирене, взела тояжката,
извървяла пряко нивите петнадесет километра
и ето я вече при мене, а аз избърсал преди това старателно сълзите си — дано не забележи нищо, — чувам: „Е, добър ден, чедо!“ Всяка неделя! Сигурно за това не съм свикнал да гледам на неделите като на празници и досега!
Тя само веднъж отиде на родителско-учителска среща в гимназията. По-право заведе я там майката на един съученик от Чирпан. Като се върна, беше щастлива, но не ми спести единствения си мек упрек: „Ами защо се смееш толкова на урок. Една даскалица ми се оплака…“
Когато на село се дочуло, че не само големият, но и малкият син на Христо Матев станал комунист, тати леко се разфучал – язък, грижи и учение, всичко отива на вятъра! Мама, не по-малко разтревожена от него, му се дръпнала: „Ти си мислиш, че повече ги разбираш от него. Христо, Христо, той повече знае от всички…“ А като дойде отново в неделята при мене, каза: „Много ги трепат, мама. Дано не ни стигне нещо — изгорехме“. Това беше нейният укор.
Аз бях много дребно, слабо, а през последните години на гимназията и болнаво момче. Една повтаряща се три лета малария само дето не ме умори. Докторите все повтаряха: силна храна. Мама отвръщаше: „Ех, отде да взема мед и масло“. Впрочем, мед и масло опитах в София, когато вече бях навършил 24 години.
Като не можеше да чете, мама галеше вестниците,
където биваха отпечатвани мои стихотворения, а книгите, които ú подарявах, слагаше, вече оплакани, между дрехите си в сандъка. Веднъж един клас от гимназията в Стара Загора я покани на среща. Тя взема кака и отиват. След това сестра ми ми написа следното писмо:
„Мили братко, ходихме с мама в Стара Загора, в гимназията. Искали да видят майката на поета… Питаха я и я разпитваха много за тебе, ама тя малко им каза: „Добро ми е момчето много, ама много четеше и аз виках на баща му: Христо, това дете или ще окьоравее, или ще се побърка. Ама не стана нито едното, нито другото. Слава богу! Жив и здрав си е! Сега май много му дойде, на високо го туриха, дано не се поболее, че от болест по- лошо няма. Викам му: ми махни се бе, майко, а той – и туй ще стане, не бой се…“ И все това повтаряше, Павле, и аз не знам биля дали хората останаха доволни…”
Когато мама легна на последното си легло в чирпанската болница, бях в отпуска недалече от моя край и почти всски следобед ходех да я виждам. Брат ми настояваше да я взема, та да я взема в София, където, според него, са най-големите доктори, но тя не даваше и да се издума за това. „Ти, сине, няма да ме обидиш. Какво ще правя в София. Ще взема да свърша там, та да ме заровят в шоплука… Аз тази чирпанска земя съм я ходела, орала, копала и поливала. Галели сме се. Тя ме познава и аз я познавам. Тя ще си ме приеме мене. Наживях се. Пък и баща ти вече близо трийсет години не съм виждала. Ще си ида при него…“
Питал съм се след това неведнъж: ако у мене има поетично начало — дали е дошло пък само от тати. И душата на неграмотния може да пее.
0 Коментара