“Един антрополог предложил на децата в африканско племе следната игра. Той сложил кошница с плодове близо до едно дърво и казал на децата, че първият, който стигне до плодовете, ще спечели цялата кошница. Когато им казал да започнат да тичат, всички те се хванали за ръце, бягали заедно и седнали да се наслаждават на плодовете заедно. Когато ги попитал защо са постъпили така, при положение че ако един от тях бе стигнал пръв до плодовете, всичките щяха да са само за него, те отговорили: УБУНТУ! Как може един от нас да е щастлив, когато останалите са тъжни?“
Думата „убунту“ няма точен превод в „цивилизования свят“ – тя означава „аз съм, защото ние сме“…” Един приятел от социалните мрежи беше “постнал”, както стана прието да се казва, на стeната си тази информация. Точно час преди това бях закарала дъщеря си на училище и на опитите й да ми внуши колко е страшно, че на Невена от съседния клас нямало да й стигна балът, за да остане в училището, аз недоспала и кисела, изсъсках само: Ти тебе си гледай, че каквато си математичка, и за кварталното няма да ти стигне балът!
Сега, след четири кафета и успешно разрешаване на две от десетте нечовешки задачи, които имаха срок “за вчера”, вече с поуталожен мозък и нормализирано кръвно налягане, си мисля, че направих две тежки престъпления по отношение на тринайсетгодишната бъдеща гражданка, която беше на път да изгуби интерес за разговори с мен, особено сутрин в колата. Първо, защо реагирах така? И то, след като се сетя за тъпия въпрос на майка ми от едно време: „Ти къде се намираш”, все едно можех да извадя тоз късмет да се намирам другаде освен в нейното обкръжение? Или другият имепратив, който ме побъркваше: „Ти тебе си гледай, другите не ме интересуват!”.
Какво се беше случило, че репродуцирах соцродителската риторика,
която твърдя и до ден-днешен не ми се размина без последствия?! И второ, какво като не я бива в математиката? Като й го набивам в препълнената с ненужна информация главица, дали ще проправя път на формулите и пиетета към сметките? Надали. Защо не й припомних, че е прекрасна импровизаторка, че има чувство за хумор и картичката, която ми написа за последния рожден ден, беше трогателна и оригинална? Нали все това повтарях под път и над път, че е важно да си себе си, но няма как да си себе си, ако не познаваш околните.
Цитирах й Айнщайн с охота, а той твърди, че въображението е по-важно от знанието. Стоварих й върху острите, хърбави раменца бохчите с обременителното ми неодобрение и какво постигнах? Нахлузи си слушалките и отпътува с емпе тройката в селенията, в които мен ме нямаше и нямаше как да я попитам къде се намира. Направих тъп опит да я откажа да съчувства и да мисли за приятелчето, на което не му вървяха уроците и явно имаше проблеми. Не беше ли по-уместно и далеч по-нормално да я посъветвам да поговори с нея и да помогне с каквото може. Да предложа и аз някаква помощ (не че ще ми я поискат, доколкото познавам пуберите), но имаше шанс да отворя леко завеската на някаква симпатия,
да започне и тя да ме чува в замяна на моята адекватност.
Най-малко щях да си спестя слушалките, които автоматично ме изхвърляха от кръга на хората, с които може да се общува. А аз като програмирана от някой, който беше програмирал майка ми през осемдесетте, а вероятно и нейната майка от годините на бригадирското въодушевление, изпуфтях, отметнах коса и отказах да обсъждам тийнейджърските неволи на Невена, които всъщност бяха въпроси, застанали на пътя на растящата като гъба моя дъщеря.
Много тъпо. Осъзнавах и бях на път да се вкисна отново, ако поредната задача не търпеше спешни и решителни действия, изискващи максимална концентрация, а пък и вече бях зад волана на път за първата важна за деня среща. Толкова бях заета и бързаща, че нямаше начин да намаля скоростта и да дам предимство на един клетник, който отвисяваше за ляв завой сигурно отпреди три светофара. Странно, защото си давах сметка за ситуацията, а обикновено с ясното съзнание, че на мен никой не ми отстъпва, особено на пътя едва ли бих се замислила. Стори ми се за момент, че до мен на седалката със слушалки на ушите и безизразен поглед се е свило сънено дете, което хем съм аз, хем не съм.
Раздвоение на личността ли, що ли? Доктор Джекил става мистър Хайд и обратно. Някъде в антракта между метаморфозата ми проблясва, че щетите и пораженията са единствено върху децата ни, а след това, естествено, и обратно към нас, барабар с чуденето – къде сбърках, какво не обясних. Давах ли си сметка, че
плячкосах вероломно хубавата усмивчица на малкото ми момиче
и не беше ли по-смислено да й кажа, че е моето дете и каквото и да стене на теста по математика, никой никога не ме е разсмивал така, както тя и се надявам да продължи да го прави. Сега обаче бързам. Довечера ще й разкажа за децата от Африка и ще поканим Невена и останалите кандидат-гимназисти, луднали от подготовки и уроци, от амбиции на родители и учители, вкъщи на пица и китайски фенери, които летят, вместо да отвисяват в скайп и да си пишат с непонятни знаци и съкращения. Луднали от състезанието, в което ги искаме само и единствено победители, иначе – лошо. Повтаряме като развалени плочи, че всичко е борба в тоя гаден живот и че само победителите са щастливи. Какви глупости!!! Дали съм й споменавала наскоро, че
животът е прекрасен и е танц, не е борба.
Важно е да усетиш ритъма на другите и тогава става интересно. Споменавала ли съм й, че всяка загуба ни носи много повече точки в единствената важна класация? Не помня. Ще се опитам и на останалите деца да разкажа, стига да им е до мен. Обещавам. Само да се справя с моя тест, отреден ми за деня. Успея ли да мина през магазина, доктора и събера кураж да попитам Еми защо трети ден не сваля слънчевите очила и дали само ми се е сторило, или подсмърча зад компютъра и мокри салфетката. Защо не го направих досега? Защото имам страх от дете да не задавам излишни въпроси. Запомнила съм да гледам мен си и понеже не се оправям с математиката – да съм нащрек, че във всеки един момент е почти неизбежно да се изложа и да не ми излязат сметките. Освен това е ужасно да си прецакан, да се озовеш в лигата на лузърите един вид.
Намалявам скоростта обратно на логиката, която изисква да бързам, защото няма да ме чакат само мен. Давам път на две коли, които се опитват да завият. Чувам клаксон зад мен. “Убунту”, чувам се, че ломотя и… действа! Кой да ми каже, че е толкова лесно! Убунту!
*Думата „убунту“ няма точен превод. На езика на едно африканско племе тя означава “аз съм, защото ние сме”.
0 Коментара