Удар с нож

През 1987 г. в редакцията на „Жената днес“ се получава писмо от 14-годишно момиче, чиято майка е в затвора…

„От месеци насам мислите ми се въртят все в кръг, на който не мога да схвана началото и края. Съдба човешка. натрупа­на само за четиринадесет го­дини… Търпях, докато бях без баща. но когато оставам и без майка! Заедно със сестричката ми сме подхвърлени на удари­те на хората. Същите тези хора. които вечер си отиват при техните деца и не мислят за нас.

„Целият град е възмутен! Той чака вашата присъда!“ Тъй казва обществената обвинителка по делото. Не мога да я гледам, като минава всеки ден покрай дома. Какво знае тя за нас? Колко мъки преживя майка ми, за да стигне дотам. Упрек­ват я. Виновна е. Виновна за кое? За това, че в минутите, когато баща ми я биеше с кола за домати по главата, тя из­вади от чантичката си ножче, за да се брани и го ръгна в гър­дите. Добре, но защо не упрек­ваха него, когато пиеше по це­ли нощи? Когато си идваше от ресторантите с празни джо­бове, пиян и ни нагрубяваше? Днес тя е виновна в очите на хората. Но той на същите те­зи хора караше с държавната кола дърва, тор, цимент.

Добър за кого? За мен, за майка ми? Не, добър за хората. Ако майка ми се обади да се противопостави на глупости­те му, има и бой, и обиди. Взе­ме ли той заплата, ще я даде „назаем“, а за нас — „Имате майка!“ Дали моята майка не е имала нужда от другар, от топлина, от пари? Може би не разбирам, защото съм малка.

„Така ме учила тя“, както каза на делото неговият адвокат. Защо трябва някой да ме учи, аз вече съм на 14 години и виждам какво става. Ако тя вземе някой лев. ще ни купи нещо. ще отидем и за мебели — и ние да сме като другите. Но сега, ко­гато тя затъна в борчове, за­щото е купувала този „талашит“, както той го наричаше, баща ми търси мебели, дивани, библиотеки. Негови били. А къ­де са парите му? „Назаем“ или в ресторантите? Имала си би­ла приятел. Че то човек може ли без приятел? Защо той не й е бил приятел? Ами тя като се върне от работа, него все го няма; ако си е вкъщи, ще събере любимите си приятелчета на чашка. В петък, събота и неделя вечно е дежурен. Кажете ми, откъде ще има пари и за едно пакетче масло?! Аз какво трябва да ям? Била съм лоша, защото му казвам истината в очите. А него много го боли, като му кажа. че се излага. Срамувам се от него.                   i

На делото мен не ме изслушаха. А на неговата „обществена обвинителка“ дадоха вяра, макар че лъжеше, като твърдеше, че майка ни не ни е гледала. А кой ни е гледал, да не би тя? Недейте мисли обаче, че упреквам само баща си в това семейство, където винаги е било така: един гради, друг руши. Отдавна молех майка си да го напусне, но тя все отказваше — да не се смеят хората. Живееше за тези, които накрая я изкараха от черна по-черна.

Таня М.“

Пред очите ни е образът на една измъчена жена, търсила топлина, но не на­мерила дори искрици, за да поддържа домашната жарава. Неразбрана от своя огра­ничен алкохолизиран съпруг, разпната от общественото мнение в един град с дванадесет хиляди жители, където почти всеки, дори по-големите деца, може да ви разкаже по нещо за „волна Невя­на“. Защо ли градът е така единен в своето неодобрение и тъй недо­волен от тригодишната присъда, която тя излежава за нанесените удари с нож, милостиво наричан „ножче“ в писмото. Не бихме могли да се сърдим на едно дете за това, че обича майка си и я идеализира, когато тя е далеч от него, пък било и в затвора. Във възрастта на съзряването всяка намеса отвън се възприема бо­лезнено — когато е от близки до­ри, а камо ли, когато е от града…

В тяхната къща сега не живее никой. Тревата е сграбчила в пре­гръдките си двора.

Вратите носят следи от разбивано.

Роднините й твърдят, че когато я биел и гонел, мъжът й Минко не се спирал пред заключено. Той настоява, че роднините разбили вратата, за да приберат покьщнината. На дол­ния етаж, само за тук Минко има ключ, са му оставили едно кана­пе, тръбно легло, старо одеяло и две възглавници.

Колко лесно щеше да бъде, ако можехме да разглеждаме станалото само като драма между три­ма: Минко, Невяна, дъщеря им Таня, която надзъртала от прозо­реца на втория етаж. И ако единственият им свидетел беше луната. Само че е много по-сложно, намесват се толкова хора… Невяна се връща от среща с при­ятеля си доста късно, пийнала. Намира, външната врата заклю­чена и тръгва към вратника. На двора я пресреща мъжът й. Сбиват се, тя изважда нож и го намушква. Оттук нататък версиите стават повече от една, но в общи линии: той се връща вкъщи, за да повика „Бърза помощ“, а тя из­тръгва шнура на телефона. Навън един съсед понечва да го качи в колата си, за да го закара в бол­ницата, Невяна се нахвърля върху него да не се меси в чужди семей­ни работи. За Минко се обаждат от дома на жената, която после ще стане обществен обвинител. След неколкочасова операция на отличен лекарски екип Минко е спасен, лежи един месец в болни­цата, а след това дълго е в бол­нични… Но всичко това са по­следствия от събития и отноше­ния, трупани в годините, прекара­ни заедно. И най-вече натрупана­та обида: за двамата, един от друг,

от страха какво ще кажат хората

Ясно е, че Невяна се е притес­нявала от присъдата на общественото мнение, щом не е искала да се разведе. Оттук нататък въз­можните предположения са две: че тя уважава това мнение (за което поведението й не свидетелствува, тъй като на града са известни седемнадесет нейни връзки, повече или по-малко афи­ширани); второ — че се бои от не­го, защото знае колко безмилост­но може да се отнесе това мнение към човека и какви беди може да му навлече… Страхувала се е по- скоро, че един развод ще хвърли сянка върху децата й.

Понякога градът се забавлява с това да прости. Но по-често по­мни прегрешенията ни. Той, гра­дът, е жесток също така. Дава прозвища, когато не живеем по неговите представи за морал. И сега „волна Невяна“ е заменено от „Невяна Ножето“, защото гра­дът е недоволен от това, че дело­то, започнало като опит за убийство, минало през пледираната от нейните адвокати неиз­бежна самоотбрана, е стигнало до присъда за средна телесна по­вреда. Слава богу, че Минко така бързо се възстановил благодаре­ние на изключителната му жизнеспособност. Градът има свое чувство за справедливост и ако дълго се е надсмивал над лековерието на Минко, сега го е взел под крилото си и иска той да бъде утешен, възмезден. Стремял се Минко да не забелязва какво пра­ви жена му, „само и само тя да си е у дома, при децата“.

Градът е склонен и да забравя, което е почти прошка, стига да не бъде скандализиран прекалено често. Но щом чашата прелее, си припомня наведнъж всичките прегрешения. Този път наистина преляла, точно когато Невяна ре­шила, че е срещнала мъжа на своя живот. Е, той бил женен, с дъщери на нейната възраст, но и това се случва. Той ще се разведе и вече единствената пречка ще бъде

този неин всеопрощаващ мъж

Невяна се надява, че когато из­лезе след време от затвора, ще започне нов живот, ще организира всичко отново, ще напусне града, ще заживее поновому с приятеля си и децата — някъде, където не я познават, така ще се отърве от неприятното шушукане зад гърба си. Илюзия е, че можем да попад­нем някъде, където нищо не знаят за нас, с надеждата, че другаде, не тук, други хора, не тези, ще по­гледнат по-благосклонно на нас. И ще градим отначало. Поглед­ната от малкия град, свободата в големия мами: анонимността из­глежда като независимост. Вече отблизо става ясно, че големият град е съставен от много, много малки градчета и села, те живеят заедно с нае, вътре-в нас, донася­ме ги със себе си, мигрирайки в голямото стълпотворение. Тъй че невидимото и всевиждащо око на обкръжаващите, на обществе­ността ни следи винаги, навсякъ­де, независимо дали съграждани­те ни са неколкостотин души или няколко стотин хиляди. И не знам дали това е толкова лошо, след като общественото мнение е и своеобразен коректив на пове­дението ни…

Странно, че за такъв побойник и пияница като Минко в града нищо лошо не се е чуло. Може и да е пийвал, казваха жените на шофьорите, в петък вечер, след като пет дни е стискал кормилото и е водил огромния камион над планински пропасти. Но редовно да прекалява, нали ще му отиде хлябът! Да дадем думата на този слабичък, невисок човек, склонен по-лесно да се усмихва, отколко­то да ругае — за да разберем за­що дъщеря му не може да очаква от него и пакетче масло. Разводът вече е факт, а той още боле­дува от надеждата, че нещата мо­гат да се оправят.

„Живеехме добре. Все мисля, че бедите започнаха, след като продадох добитъка. Дотогава тя нямаше свободно време да се занимава с мъже. Защо ми трябва­ше да продавам животните! Запо­чна да ходи и да вика: „Не си ти човекът, дето ще ми държи смет­ка! Когато си искам, тогава ще се прибирам!“ По това време запо­чнаха да се месят и родителите й, да ни раздалечават. Те са особе­ни, искат всичко да става по техните нрави. И сега дядото непре­станно повтаря на децата: „Баща ви прати майка ви в затвора, а вие нямате пари!“ Ох, как пред­почитам, като не искат да живеят с мен, поне в интернат да бъдат изпратени. Ще знам, че ги възпитават подготвени и добре настро­ени хора!

Години правех ли, правех мили очи заради децата. Приех дори и това, че взе момичетата и се качи да живее на горния етаж. Не ги виждах дни наред — тя ги изпра­щаше при майка си на село. И се­га са там, въпреки че никой не ме е питал. Тъжно ми е, защото са зле настроени към мен. Пиел съм. Да, но то е било от мъка. До гу­ша ми идваше не, ами преливаше. От срам не ми се гледаха хората в очите.

Сто пъти съм си казвал „край“. И после — а днес, а утре… месеците минаваха. Стигнахме до дванадесетсантиметровата пробивна рана от черния дроб към далака. За­що ли се оплаква, че я бия,

та аз съм я бил един-единствен път

Ужасих се от себе си, защото бе­ше бременна с първото дете. За­ради първата изневяра. Тогава се зарекох, че няма да я бия повече. Идело ми е допреди година да се хвърля с все КамАЗ-а и трупите в пропастта, нали съм осигурил децата си, за какво съм повече. На малката съм направил две за­страховки: за две хиляди и още за осемстотин и петдесет отделно; на Таня — за хиляда и петстотин. 

Толкова залягах да е добре, но колкото по залягах, толкова по- зле ставаше. Малкото дете ме обичаше, чакаше ме вечер. Тича­ше срещу камиона, като се приби­рах. Затова живеех, то ми даваше сили. Сега и малкото се е отдале­чило, и то край чуждия мъж. Ще се боря за детето.“

Може домашният живот да стегне една жена като клещи и тя да поиска да види какво има зад тесния хоризонт на кухненските прозорци. И какво става, когато това любопитство излиза навън? Бунтът се превръща в авантюра, не, ами в множество авантюри. Върху мъжа си изсипва глухото недоволство от живота, от това, че годините минават, но не така, както си е представяла, а като ня­каква репетиция за живот вместо същински живот. Интересно, докато са строили къщата на купе­ния от баща й парцел, докато Минко е бил много необходим с камиона си, не е бил толкова от­блъскващ, дори отношенията между родителите й и него са би­ли горе-долу поносими. Изглеж­да са му отреждали ролята на нелюбим зет, търпян от немай-къде. Оттам идват и бедите: някога Невяна пристанала. В селото каз­ват „оженила се“, но брак не е имало. Бащата я прибрал и по­бързал да я омъжи — както и да е,

за когото и да е, само да е омъ­жена

И така фалшивият срам от „какво ще кажат хората“ се настанил дълбоко в живота й. Минко е заслужавал също по-голям късмет. Сума ти приятели се включили в това, да ги запо­знаят, да ги подбутнат един към друг. Не е ясно как е било тогава, но днес те никак не си подхождат физически, а това не е съвсем маловажно. Всичко може да се слу­чи с всички ни и затова нямаме право да бъдем горделиви. При тях краят се е съдържал още в на­чалото.

Стига се дотам, че Невяна за­едно с приятеля си са викани пред профкомитета. Тя се държи много арогантно, сякаш иска да прикрие слабостта си зад силни думи и упреци към тези, дето й се бъркато в работите. Със секретарката на профкомитета работят шест години заедно: „Заслепяваме ли, когато се женим? Грозен бил. Какво ли е красотата, тя е само за началото. После свикваме с нея и не я забелязваме дори. Важна е душевната красота, щом има деца… Все въздишаше: „Няма живот!“ Ами като няма, казвах й, кара ли те някой да живееш с не­го? Въпреки че не знам животът й да е бил нетърпим, нито мъжът й да е пияница и побойник. А мълвата пълзи бързо. Кого за­блуждаваш, казвах й, себе си или нас? Опитваш се да си повярваш, че си нещастна. С поведението си след инцидента тя никак не ни увери, че съжалява за станалото. Напротив, опитвала се е да осуе­ти помощта за мъжа си. След време дойде да иска характерис­тика, но положителна да е, за да я спаси от затвора. Не хареса то­ва, което написахме. Но нали чо­век сам си пише характеристиката. Как да премълчим, че е наказ­вана за употреба на алкохол в работно време, след като в нощта на инцидента тя отново е порядъчно пийнала? Пък ако ме питате за нея като работник, справяше се много добре.“

Таня, едно пораснало дете на четиринадесет години, е решило да спаси майка си от обществено­то мнение чрез… общественото мнение, но как да повярваме в об­раза на тази „мъченица“, която е в състояние да насочи нож срещу бащата на децата си? И защо да й повярваме, което ще рече да я разберем? Защото се справя до­бре със служебните си задължения, готви вкусно и си набавя ме­бели, та да не бъде по-долу от хората… Към Таня са се отнесли достатъчно тактично и деликатно, като са й спестили част от истината за поведението на майка й, но това тя приема като завое­вание и продължава да напада.

Гласът й гневно извива, когато обяснява, че „…той е внесъл в то­зи дом три стола, една маса, един креват!“ Да, твърде вероятно е в съда да се е държала като малка озлобена жена. И понеже вече знаете какво се е случило, няма да ви предавам нейния разказ, съ­държащ немалко противоречия, но завършващ така: „Полежа той две седмици в болницата — там работи сестра му. Ходих при не­го. Тази негова сестра ме попита с какво е заслужил баща ми да не го обичам. Аз си мълчах.“