Ванга

Много се прочу напоследък петричката гледачка.

– Представете си, – чух да се говори за нея – тя отначало не била сляпа, но изведнъж я вдигнала вихрушка, вдигала я, вдигала я и като я спуснала — била вече сляпа. И започнала да познава…

И после идваха най-различни истории — как познала на Пенка, че ще има мъжко дете, как описала на Катерина целия двор къде какво цвете имало, как при нея отивали не само жени, ами счетоводители и плановици, дори един директор на завод, който искал да познае защо плана за снижение себестойността не се изпълнява.

Изпълнен с любопитство, реших да я посетя.

Доста почаках. На камъните пред вратата вече бяха заели ред двама възрастни турци и млада жена с дете. Единият от турците имаше извит орлов нос и решителен, мъжествен израз на лицето, а другият мигаше кротко със сините си очи и гледаше като дете. До тях седеше жена с посиняло от плач лице и непрекъснато целуваше детенцето си — малко момиченце с розова панделка.

Турчинът с извития нос повдигна рамене и ме погледна.

Аз се усмихнах и също вдигнах рамене.

– Лошо — каза турчинът и поклати глава. — Ако не приеме — лошо. А защо чакаме ? Имаме работа, а тя си говори вътре.

– Какво ще я питате?

– Умря дете на брат ми, тоя — глухият, та да ни каже дали е от магия.

– Добре, — казах — сигурно ще познае.

– Шест деца му умряха. Родят се, живеят малко и. . . умират. Затова сме дошли.

Глухият поклати глава и се усмихна кротко.

– Шест деца и… — след което измърмори нещо бързо и неразбрано и пак се усмихна.

– Колко си годишен? — питах аз глухия.

Турчинът с орловия нос се наведе над ухото на брат си и викна:

– Пита колко си години?

– Трийсет и пет — каза бързо глухият.

Аз зяпнах.

– Не знае, — каза брат му — сигурно е петдесет и шест.

Учуден, аз взех паспорта от ръцете му и се засмях — глухият беше роден през 1909 г.

– Е, как така не си знаете годините? Ти си на 49.

Глухият ме погледна, а брат му извика в ухото, че е на 49 години. Глухият поклати глава — явно, че беше съгласен.

– Божичко, дали ще ме приеме? – изохка за трети път жената. – Преди шест месеца пак щях да идвам, а не можах. Ако сега не ме приеме, кога ще дойда – чиновничка съм.

Ето ти тебе работа! Хайде, турците бяха неграмотни, а тази чиновничка! И да бие толкова път с това малко детенце, за да дойде чак в Петрич при Ванга гледачката!

Но жената не забеляза учудения ми поглед и продължи:

– Ох, да ме приеме!… Само да ме приеме …

Явно беше, че не се съмнява в това дали ще й познае гледачката или не. Тя се страхуваше само дали ще я приеме.

– Чувах, че познавала — казах аз.

– Как ? Ама разбира се!…

Отвътре се чуха тихи гласове, изтрополяха стъпки и една възрастна жена се показа на вратата:

– Влезте вие, — повика ме тя с пръст.

– Не, – казах – да влезат другите, преди мене са. И отдавна чакат.

Жената се усмихна виновно и повика майката с детето. Лицето й светна, тя грабна момиченцето и се втурна вътре. Известно време се чуваше само бърборене и изведнъж се извиси някакъв тънък, остър глас:

– Не реви, с плач мъж не се връща! Изпуснала си го. Иди си гледай работата! Хайде!

Какво още й каза, не чух, но когато излезе навън, лицето на майката грееше. Веднага след нея от вратата се измъкна висок слаб човек. Къде го бях виждал — не можах да си спомня изведнъж. Този път самата врачка, 40-годишна сляпа жена, се подаде на вратата.

– Журналиста да влезе! — каза тя уверено.

Ето че първият удар беше нанесен — позна ми професията! Влязох в едно малко дворче, седнах на пейката срещу нея. Ванга нервно помръдваше устни — очевидно бе възбудена.

– Е, говори! — подкани ме тя.

И аз започнах. Казах й, че още от дете някаква тайнствена мъка дебне зад мен, протяга костеливите си ръце и чувам нейния хриплив кикот в ушите си.

– Протяга ръцете си, а? — засмя се Ванга.— И хриплив кикот?

– Такова нещо — казах кротко аз.

– Затова ли си дошел, да ми говориш глупости?

Ето ти сега беля!

– Аз — казах — от дете чувствувам тази мъка.

– Вие сте фейлетонист — каза нервно тя — женен сте с дете и сте дошли да пишете за мен фейлетон.

– Позна — казах аз, като се сетих внезапно къде съм виждал високия слаб човек.

– Видя ли ? — оживи се гледачката.

– Няма как да не видя – казах – когато човекът, който излезе преди малко оттука, ни посрещна една гара преди Петрич и ни разпитва всички като следовател, а и в адресната карта пише ясно какво работя. Разузнаването ти е добро.

– Не е вярно – аз познавам ! — викна гледачката.

– Ами, — викам — защо не ми позна, че съм бил летец? И кои от моите приятели са паднали ?

– Асен падна — викна гледачката. Беше женен с дете.

– Абе, — викам — никакво дете и никаква жена, защото такъв Асен не сме имали. Не улучи.

– Ами Любчо не падна ли?

– Виж какво, — казах — по една случайност, между нас нямаше нито Асен нито Любчо. Така се е случило. — Този път не можа да познаеш.

– Върви си, — изкрещя гледачката — върви си! Който не вярва да не идва.

Аз казах „довиждане“ и си тръгнах. На вратата стоеше и ме гледаше дъщерята на Ванга. Чудно красиво момиче с дълги руси коси и сини очи — толкова сини, сякаш небето се виждаше през тях.

Помолих я да ми покаже канцеларията на стопанството и тя ме поведе. Попитах я дали вярва в това, което говори майка й.

– Аз съм работничка!— каза гордо дъщерята и се засмя. Отговорът беше ясен.

В канцеларията на стопанството агрономите и бригадирите оживено спореха за нещо.

– Можете ли да ми кажете нещо за гледачката — запитах. — Какво е вашето отношение към нея, какво мислите?

– Коя гледачка?

– Вашата, петричката.

За миг агрономите и бригадирите примигнаха, после махнаха с ръце:

– Я оставете тия… — не виждате ли каква работа имаме? И отново започнаха да спорят.