Особеното предпочитание на Майстора към моминската фигура като основен иконографски тип е свързано със стремежа му да разкрие душевността на българката в нейните най-характерни черти, „предпазили племето ни от гибел“. И понеже за такива той смята „душевната чистота“, „човечността“, „свенливостта и целомъдрието“, няма нищо по-естествено от това, да ги открие в селската мома, тъй както тя се рисува в неговите патриархално-етични представи — тези в определен смисъл „пасивни“ нравствени добродетели най биха подхождали на нейната сдържана природа.
Такава именно момата е била въздигана в култ в епохи на благородни пориви,
обожествявана, идеализирана — Дева, Мадона
Такава е възпята в любовните ни народни песни, където образите, както пише Пенчо Славейков, са заметнати с „булото на най-нежна идеализация“, потопени в атмосферата на „свенлив реализъм“. Такава е описана тя и от наши известни народопсихолози.
Доколко тези представи отговарят на реалността е въпрос, подлежащ на допълнително проучване, още повече, че те очевидно съответствуват на един социален тип, формиран при условия твърде различни от тия, съществуващи в съвременните големи градове. Но ако подобно романтично национално-характерологично обобщение, обективно погледнато, става все по- проблематично, безспорно е, че отношението на Майстора към жената е било тъкмо такова и той едва ли е можел да си я представи по-различна. Никой наш художник не е възпял тъй възторжено ведрата и нерушима хармония на нейната външна и вътрешна красота. Както за древногръцките ваятели от класическата епоха, или за пробудените от техния пример ренесансови художници, както изобщо за всеки „класически“ моделиран вкус — тези две страни на красотата са в естествено и сякаш предустановено стабилно равновесие, неразделни един от друг. Майстора обожава физическата женска хубост; с необикновено благоговение изписва своите селски мадони с техните големи и дълбоки очи, открити чела,
ъгловати вежди, сочни устни, грациозен стан:
ала той никога не би изрекъл за тях богохулното опрощение, както Йовков за своята Албена: „Грешна беше тая жена, но беше хубава.“ Защото за него „хубава“ означава красива външно, но и безусловно душевно чиста — „човечна, свенлива, целомъдрена“.
Тази именно нерушима хармония на външно и вътрешно, нS физическа красота и душевна чистота, сближавайки момите на Мастора с класическите образци в този жанр, им придава тъкмо поради това интернационален, общочовешки смисъл. Гледайки ги в тези
пищни нашенски носии,
сред тази толкова родна обстановка, ние знаем, че те са български моми, но същевременно те са тъй близки до идеала за човешка хубост, че непреодолимо чувствуваме и тяхната универсалност. Те не са само наши — те принадлежат на всеки, който посред грижите на делника усеща в себе си копнежа по един висш, хармоничен порядък, където властвува прекрасното. Те са общочовешки, защото са рожби на творец, който вижда действителността през призмата на един висок морал и знае, че родното има цена дотолкова, доколкото служи за „единение на човечеството“. Майстора носи този общочовешки идеал и морал дълбоко в себе си и тъкмо поради това, каквото и да изобразява, гдето и да го изобразява, винаги би го видял и претълкувал откъм тази възвишена нравствена страна.
Ала тази класическа извисеност на неговите момински изображения, тяхната типологична универсалност ни най-малко не ги обезличава.
Художникът търси националния характер,
подчертава неговите физически и нравствени добродетели и чрез тяхната хармонична спойка се издига до общочовешкото, без обаче ни най-малко да претопи и заличи индивидуалното. Зад типичното, родовото, налагащо се при пръв поглед, внимателното наблюдение открива индивидуалното богатство на живите модели: това е Вера Виячева от Шишковци, тази — Стана Гогова от Ръждавица, онази е девойка от Дивля, другата — от Калотинци. Всяка със своя самородна хубост.
Различни и все пак еднакви, защото един е техният създател. Който веднъж е видял тези очарователни образи, цял живот ги носи със себе си: Момата от Калотинци, с букет от разкошни полски цветя, сияеща сред океан от макове, Девойката с грозде, дивно въплъщение на неземна чистота и нежност. Момата от Ръждавица, извисила грациозна снага
под окъпани от слънце сочни ябълки,
Селската Мадона (оригиналите са в Националнага художествена галерия), благочестиво скръстила ръце, чието одухотворено изящество сякаш „римува“ изяществото на образа, с поглед, осенен от толкова непринудено достойнство и благородство, или пък Момиченцето с двете ябълки в скута (Бургаска художествена галерия) — това ангелско създание, като че ли излязло изпод четката на Рафаело, с румени бузки, където пулсира пролетта на живота, с дълбок, кротък поглед и едва забележима, невинна усмивка — цялото огряно от слънце и само излъчващо светлина…
Трудно е да се изреди тази удивителна галерия от лъчезарни изображения. Тук, разбира се, не бива да бъдат пропуснати и детските образи: момиченца сред ливади или градини, деца, които се молят или просто се усмихват, държат в малките си шепички едри плодове или стръкчета свежи цветя… Трябва човек да притежава тяхната чистота, за да я усети и предаде тъй непосредствено, както е сторил Майстора!
0 Коментара