Весела Бабинова – толкова земна, откровена и без бариери  

Зрителите виждат изградения образ, но преодоляването на бариери, себеопознаването и огромния положен труд в процеса на неговото изграждане остават зад кулисите. И наградата е да докоснеш някой, да го накараш да се замисли или искрено да се разсмее. Весела Бабинова гради такива образи вече над 10 години – от класическите на Шекспир и Чехов до модерните на Лорън Гъндърсън и Саломе Льолуш, които са автори на последните две пиеси, в които участва.

Снимки: Спасияна Сергиева

„Тя въздейства на всички около себе си“, казва за нея режисьорът Явор Гърдев, с когото работи по първата си голяма роля. Откровена и емоционална, Весела е готова да даде шанс на всеки. Погледът й може да промени атмосферата в стаята, а тя за секунди може да се преобрази от загрижена майка на 3-годишната Йоана – най-важната роля в живота й, в който образ си поиска.

„Пистолет в торнадо“ се превърна в нова крачка от успешната й кариера. Тя има своите притеснения и страхове преди да приеме ролята, но именно това е част от мотивацията й да го направи. Моноспектакълът е едно от най-големите предизвикателства за един актьор. Когато всички погледи да са вперени само в теб и няма кой да ти помогне на сцената. Бабинова успява да въздейства на тези, които са имали щастието да го гледат, а след това идва признанието от театралната общност. Тя печели „Икар“ за  „Водеща женска роля“.

Моментът е специален и по друга причина – споделя го с Луиза Григорова-Макариев, която заедно с Александър Сано е продуцент на пиесата, получила „Икар“-а на публиката. Това е поредната глава от историята между двете, които израстват заедно в личен и професионален план след първата им среща преди 15 години. Това не им пречи едновременно с това да вървят по свой път. Именно Луиза убеждава Бабинова да влезе в ролята от „Пистолет в торнадо“.

Весела Бабинова е позната не само от театралните сцени и редовните си изяви в Малък градски театър „Зад канала“, но и с ролите си в киното във „Вездесъщият“ и „Снимка с Юки“ и в телевизията – в сериалите „Денят на бащата“ и „Мен не ме мислете“. Докато играе обикновено в няколко пиеси седмично, тя се подготвя и за снимките на нов филм, които ще започнат през май. За последната й пиеса „Заклеваш ли се в децата?“ билетите свършват много преди обявените дати. Там тя играе психотерапевт, а на сцената е с Владимир Зомбори, с когото са заедно и в реалния живот.

„Пистолет в торнадо“ първо покори публиката, след това дойде признанието и „Икар“-а. Изненада ли се колко добре се възприе пиесата?

Донякъде съм изненадана да има такъв успех чак, защото това е частно представление и може би не съм си мислила, че ще бъде оценено толкова от театралната гилдия. Мислех, че по-скоро ще направи впечатление на обикновените зрители, не толкова на колегите. Но съм много щастлива, защото доста актьори, мои приятели, дойдоха да уважат целия този труд, който положихме. Доволна съм, малко съм изненадана и съм много благодарна за признанието, за номинацията, за наградата, за това, че направихме впечатление, че вече залата се пълни скорострелно, което за мен е един голям подарък.

Снимка:  Eli Deli

Моноспектакълът е едно от най-големите предизвикателства за един актьор.

Трудно беше. Може би това най-сложното за мен бе да свикна на 12 ноември, когато беше премиерата, че ще бъда сама на сцената. Досега не бях правила подобно нещо. Доста се страхувах от това как ще се справя. По-скоро беше психологическа бариерата, която трябваше да прескоча, не толкова актьорски как ще се наредят нещата и какво ще направим с Васил Дуев-Тайг, който е режисьор на представлението. А това, че ако случайно нещо се обърка, ще трябва сама да се спасявам. Но съм радостна, защото все пак се справих.

Тази пиеса се превърна и в нов специален момент от историята ви с Луиза Григорова-Макариев.

С Луиза сме заедно още от НАТФИЗ, ние тогава се запознахме. Приеха ни в класа на Пламен Марков през 2009 г. Завършихме заедно, заедно ни назначиха в Малък градски театър „Зад канала“. Срещали сме се в немалко представления, но в нито едно не сме си партнирали. Играли сме заедно, но почти без да имаме общи сцени. Миналата година тя ми каза, че иска да прави моноспектакъл и аз й казах, че това е доста голяма хапка, но след като се чувства готова е страхотно и трябва да опита. Минаха няколко месеца и тя ми каза, че иска да прави „Отблизо“, тъй като за нея тази пиеса е много любима. И каза: „Аз искам да се концентрирам върху „Отблизо“ и моноспектакъла да го отстъпя на теб, защото там има много чувство за хумор, а аз не съм толкова смешна, нямам такова чувство за хумор като теб и си мисля, че на теб би ти паснала по-добре“.

Аз се трогнах от този жест, защото в днешно време такива постъпки са рядкост.

Нейният човешки и професионален жест към мен – да ми даде този текст. Аз го прочетох, хареса ми и си казах: „Защо, не?“. Въпреки че си мислех, че е малко невъзможно да стане –

тя да го продуцира, аз да го правя сама. Васко да има свободно време, за да го репетираме точно в този период. Сцената да е свободна, да има време за нас. Струваше ми се като много компоненти, които няма как да се напаснат и да имаме такъв късмет, но ето че нещата се случиха. Аз съм много благодарна на нея и на Александър Сано за това доверие, което ми гласуваха. И съм щастлива, че в крайна сметка, то като че ли се оправда.

Намерихте ли специално място за втория „Икар“?

Не, не бих казала. Върху едно от библиотечките с книги е. Там е и другият ми „Икар“. Двата са един до друг. Йоана така искаше да се сложат, един до друг, защото каза, че са като птички и искаше да са заедно. Благодарна съм и щастлива от това признание, защото ни костваше не малко усилия.

Когато си мечтаеше да станеш актриса, това ли си представяше?

Не. Когато реших, че ще кандидатствам в НАТФИЗ, със сигурност не съм си представяла сцени и награди. Просто ми се е искало това, което правя, да вълнува хората.

Остава ли нещо от образите, в които влизаш, след като е приключила ролята?

Не, не бих казала. От време на време се връщам към някои пиеси, които вече не се играят и са ми били любими. Спомням си с мъка, че вече не са на сцената, а са някъде в миналото, но те са ми дали много на мен чисто човешки, защото се е случвало от време на време да има образи, които не мога да кажа, че са близки до мен като мироглед. Ако съм научила нещо като информация, нещо любопитно, чела съм допълнителна литература във връзка с някоя пиеса или филми, това остава, но ако някой си мисли, че качествата на някой персонаж стават мои качества, няма такова нещо.

Когато си на сцена или на екрана някои хора започват да си мислят, че те познават. Има ли такива, които са имали определена представа за теб и след това са изненадани, когато те опознаят в реалния живот?

Не мисля, че кой знае колко са се изненадвали хората. Но и не мисля, че някой е бил с някаква представа, че ме познава. Единствено, което са си казвали, е, че съм също толкова земна, откровена и приобщаваща хората. Не съм такава, че да слагам някаква бариера, все едно, че с мен не може да се говори. Аз веднага се откривам, по-емоционална съм, приемам хората близо до себе си – нещо, което невинаги е хубава черта.

Когато си популярен има позитиви, но кои са негативните?

Може би, че малко повече хора искат нещо от теб. Всеки моли да се включиш в някаква инициатива, да споделяш някаква информация, да запишеш някакъв клип, да се обадиш някъде, да присъстваш някъде. Понякога е малко трудоемко, особено когато имаш малко дете или имаш много работа. Изведнъж се появяват много непознати хора, които започват да изискват от теб неща, защото си малко по-популярен и очакват, че ти трябва на часа да изпълниш тяхната молба. Това може да бъде леко напрягащо. Но аз не се възприемам за кой знае колко популярна. Мисля, че в България има доста по-популярни хора от мен.

Не се ли появяват повече възможности?

Аз не се оплаквам, имам много работа. Не смятам, че някой заради сериала ме е избрал за нещо друго. Повечето ми ангажименти са свързани с това, че някой ме е харесал в някоя роля в театъра. Слаба богу, винаги съм имала много работа и това ме прави щастлива, защото явно все пак хората оценяват, че си върша нещата както трябва. Всяко нещо е резултат от предишни твои избори. Това, че съм приемала едни неща и съм отказвала други, ме е довело до мястото, на което се намирам.

Отстрани изглежда, че актьорите се разбирате много добре и се подкрепяте. Например, когато се бяхте събрали и се радвахте на наградата на Георги Господинов.

Ние тогава имахме представление на „Поетите“ и това бяхме актьорите, които участваме. Затова се бяхме събрали. Тъкмо се бяхме върнали от Лондон. Знаехме, че тогава е награждаването. Просто бяхме седнали да вечеряме и казахме – дайте да го пуснем. Ние там се си приятели. Иначе, цялостно в гилдията, има много приятелства, но не смятам, че гилдията е една от най-обединените. Надявам се по важните въпроси да се обединяваме. Случва се в момента, но по-скоро на по-малки групи.

Смяташ ли, че актьорите в България са недооценени, а културата е на заден план? Много пъти се е говорило за заплатите в театъра, за ситуацията в провинцията…

За мен тази тема вече е много изчерпана. Каквото и да кажем, нищо не се случва. Културата е на заден план, факт. Заплатите са неадекватни. Повечето мои колеги са принудени да работят нещо странично, за да успяват да се издържат. Но когато бюджетът ти за култура е под един процент, аз не мисля, че някой може да очаква нещо друго. Нещата са трудни, но всеки един от нас се опитва да се справя както може. За щастие, и аз, и Владо, имаме много ангажименти и се справяме. Не мога да кажа същото за много мои колеги, които не са по-малко талантливи, просто така се случва, че разчитат единствено на театъра. В столицата с една такава театрална заплата много малко хора могат да се оправят.

Не е ок положението.

Това, което можем да правим е да не мрънкаме много-много, а да ходим по протести, да се срещаме с важните лица, от които зависи нещо и да се надяваме, че в някакъв момент ще им просветне, че така не може да продължава повече. Недооцени, ако става дума за финансово – да, Иначе смятам, че в България има много добри актьори, които лека-полека започват да са забелязвани и извън страната, което е обнадеждаващо.

Имаш ли амбиции да опиташ за проекти извън България?

Имам идеи просто да пробвам нещо навън. Това вече не е нещо чак толкова невъзможно. В Европейския съюз сме, след пандемията сме, много от кастингите се правят като селф-тейп, не е задължително да ходиш до там. Отиваш там, когато си вече на финален етап и хората искат да те видят на живо. Стига да искаш, можеш да си намериш агент, да пробваш. Това дали ще стане е отделен въпрос, но вече не е нещо, което да изглежда чак толкова невъзможно и странно.

Наскоро в „Зад канала“ имахте поредното представление на „Поп-фолк хроники: Бели птици и куршуми“, в което сте заедно с Владимир Зомбори. Сега, когато го играете, по-специално ли е?

Наскоро беше 100-то представление. Играла съм много пиеси с него. Просто от това представление тръгна нашата връзка, така да каже. В „Заклеваш ли се в децата?“ вече за първи път си партнираме истински, защото в другите представления просто играем заедно, но реално нямаме сцени, точно както с Луиза. За малко нещо се случва да си кажем по една дума, но не сме си партнирали същински. Докато сега в „Заклеваш ли се в децата?“ вече сме предимно двамата.

Това, че сте заедно в реалния живот по-лесна или по-трудна направи работата по „Заклеваш ли се в децата?“, където играете двойка?

Понякога по-трудно, понякога по-лесно. Това е мит, че когато актьорите са мъж и жена, нещата се получават по-лесно. Напротив. Тогава хората са по-искрени един с друг, малко повече се критикуват, малко повече се познават. По-различно е. Репетициите протекоха много леко. Беше много любопитно за нас като актьори. И за Владо, особено да работи с Крис Шарков, тъй като аз работих с него за четвърти път, той за първи. Смятам, че се получи много добре. Ние много се забавляваме и ни е много приятно да играем заедно и заедно с останалите двама млади актьори –

Даниел Кукушев и Лидия Василева, те са още студенти, предстои им скоро да завършат. Различно е, но е интересно като опит.

Когато се гледате един друг на сцената с Владо, какво е усещането – притеснение всичко да мине успешно, гордост?

Има напрежение, как ще се справи човек, дали ще му се получат нещата, особено ако сме си разказвали повече за репетиционния процес и за това колко е било сложно. Сега, той като ме гледаше в моноспектакъла, щеше да умре от притеснение и ми казваше, че е играл едва ли не заедно с мен, че е правил някакви физиономии през цялото време. Искал е да ми помогне и е преживявал цялата пиеса наравно с мен самата.

По същия начин, когато го гледам в „Като две капки вода“, винаги съм много напрегната, защото това си е огромен стрес. Хората виждат един артист да излиза е да пее една песен и се забавлява. Всъщност, зад тази песен стои подготовка, репетиции, грим, адреналин – заради това, че ти си на живо, че много хора те гледат по телевизията, че има страшно много хора, които очакват нещо от теб. Ти не трябва да се провалиш. Пеене, актьорско майсторство. Това отстрани изглежда доста лесно, а всъщност изобщо не е така и съм се притеснявала, особено първия път, бях много напрегната, защото той имаше и танци, освен пеене. Беше си стрес.

Това, че двамата сте актьори, помага ли в отношенията ви?

Да, помага ни със сигурност, защото се разбираме. Когато аз имам някои трудности, притеснения, той винаги знае какво ми е, защото той попада в същите дупки като мен. Когато човекът е в същата професия, със сигурност е много по-лесно. Такива професии, които изискват много отдаденост, както е и при лекарите, например. На много от лекарите, половинките им също в медицината. Така се случва, че най-често хора от същата сфера биха те разбрали най-добре и ти несъзнателно търсиш именно такъв човек да е до теб. Смятам, че помага за отношенията ни. Аз съм имала предишни гаджета, които не са били в тази професия. Не че не са ме разбирали, но със сигурност някои от нещата са им били доста по-странни.

Покрай „Като две капки вода“ вкъщи сигурно е още по-музикално?

Ние винаги слушаме много музика. Йоана също много обича: „Пуснете ми песни за големи, пуснете ми песни за малки“. Винаги се слуша вкъщи много музика. Винаги се пее и в колата, и навсякъде. Сега още повече, защото той си пее под душа супер много. Извън това го моля, ако може, невинаги да пее по стаите, защото в някакъв момент и на мен ми идва в повече целия шум. Но е забавно.