Весела Морова: And We Will Fly

Светът е под карантина. Границите са затворени. Хората са уплашени. Маските падат, а заедно със страха от заразата – оттичат в канала с мръсната вода фалшивите приятелства, псевдоценностите и материалните ламтежи… В дни на изпитание, търсейки сили, човечеството неизменно се обръща към духа, към вярата и, разбира се, към изкуството. Макар че и то е под карантина. Хората на изкуството, затворени вкъщи, търсят нови виртуални начини, за да стигнат до своите зрители, почитатели, дори до онези, които не са намирали време досега в живота си за естетика…

Срещата ни с тази млада и талантлива джаз дива беше планирана да се случи в нормалния ритъм и живот, но ето – ще си говорим под карантина. Представям ви джаз певицата от Габрово, получила музикалното си образование в престижни американски колежи, видяла и интересни хора, и кътчета по света, но избрала да се завърне в България. С чар и вокално майсторство тя озарява българската джаз сцена и освен като блестящ артист – солист, участва равностойно в партньорства с български и световни джаз музиканти. Разговорът ни с Весела Морова започва – с бяло вино и по скайп.

Веси, ден преди въвеждането на извънредното положение, ти направи страхотен лайф със самия Рей Джелато. Откъде се познавате с него и какво е удоволствието да се музицира с легендарния „Кръстник на суинга”?

Запознахме се по стара джаз традиция на един от джем-сешъните на фестивала в Банско миналото лято. Рей и неговите The Giants закриха концертната вечер пред многобройна екзалтирана публика, а след това купонът продължи в бара. Стори ми се изключително земен човек, с типичното английско джентълменско поведение и докато се усетя, вече ме водеше към сцената, където изпяхме два импровизирани дуета. Оттогава си обещахме, че ако някога пътищата ни се съберат отново, ще направим нещо заедно на сцената. И това се случи – на мен Рей и бендът му ми предадоха заряд и топлина, към които често се връщам в мислите си. Освен всичко той е невероятен шоумен – умело и някак без усилие съчетава пеене, саксофон, танци, смешни разкази и комуникация с публиката. Все неща, от които може да се учи човек.

Ще говорим и за света, преобърнат наопаки от пандемията, но първо разкажи за себе си, за първите ти срещи с джаза, за учителите и важните хора, вдъхновили те в началото. За годините на музикалното ти образование в чужбина, в Бъркли.

Първата ми среща с джаза беше чрез аудиокасетките на баща ми със записи на Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Ал Жиро. След това габровският бенд-лидер и легендарен джазмен Манол Цоков, пое преподавателската мисия. Пеех и в неговия “Суинг Дикси Бенд” и така започнах да трупам репертоар и сценичен опит. От малка харесвам различното, екзотичното и непознатото – мисълта за Америка и за джаза си беше абсолютна екзотика в онези години. Не помня почти никой мой връстник да е слушал джаз, но за мен още оттогава той беше символ на свободния дух и индивидуалния израз. Опитах да уча и класическо пеене, което ми даде добра вокална основа, но пък фактът, че една мелодия трябва да я изпееш по един и същ начин всеки път, никак не пасваше на моя импровизаторски дух.

Е, да, все пак си и зодия Риби – това не е шега работа.

О, не! Никак. Но аз приписвам толкова други неща на зодията си – леката небрежност, даже разпиляност и разсеяност на моменти… Но имаме си и добри страни – артистизм. Всъщност образованието ми в Америка започна в съвсем друга посока – международни отношения. Това реших, че искам да уча, бях гладна за знания и любопитна за всичко, което се случва в света. Имах приятели от всички кътчета на планетата, дори направих няколкомесечен стаж във Вашингтон в организация, бореща се с трафика на хора. Но тогава беше и ключовият момент, в който осъзнах, че

липсата на музика в живота ми го обезсмисля.

И понеже, който търси намира – често се завирах в разни стаички с пиана и си свирех и пеех на воля. Разбрах, че паралелно с „международните отношения” мога да завърша и музикална специалност в Clark University.

Станах солистка на джаз оркестъра в университета, приеха ме за алт и солист на акапелната група, преподавателят ми по пеене – пианистът Колин Джонсън, също ме канеше на участия. Бях му изключително забавна – не беше очаквал студентка по международни отношения от далечна малка държава да има такава страст към джаза, прилично произношение на английски и да е слушала от малка записи на легенди като Ела Фицджералд, Сара Вон, Анита О Дей, и др. Покрай интернационалната среда там научих песни от целия свят – индийски, арабски, даже ме привлече индианската музика и ходих на уъркшоп по флейта в щата Монтана.

Това се казва шарен живот – от международни отношения до индианска флейта! А после? Какво си взе от Бостън и най-престижния колеж за музикално образование Бъркли?

Когато твърдо реших да се отдам на музиката, кандидатствах в Бъркли (Berklee College of Music). Прекарах 3 семестъра в този приказен музикално-академичен свят, като се постарах да попия максималното. Доста продуктивен и изграждащ за мен период беше и съжалявам, че не продължи по-дълго. Изучавах не само джаз, но и световен фолклор, ако щеш вярвай – там се запалих и по българския фолклор. Бях водеща и на собствено предаване в колежанското радио – “Балканология”. Обожавах часовете по импровизация с невероятни преподаватели – Боб Столоф и Рианън, а познатата и в България ливанка Кристиане Карам ме насърчи да покажа нашата музика пред публика. Пеех и в две групи извън колежа. Сега се чудя как съм успявала с всичко, но беше истински музикален кипеж.

Бостън… никога няма да забравя този град! Оживен от събития, млади хора, космополитност, музика. Липсва ми и досега. Тръгнах си твърде внезапно и оставих малко недовършен живота си в Америка. Подписах договор за работа като певица в Турция, след това се прибрах в България и имах здравословни проблеми, които ме забавиха достатъчно много, за да реша, че ще остана. И оттогава съм тук, но се чувствам гражданин на света – музикалната ми душа няма дом, тя е в непрестанен летеж.

Има ли моменти, в които съжаляваш, че не продължи кариерата си в чужбина?

Има моменти, в които се питам “какво ли щеше да стане, ако…”, но според мен всеки, който е имал подобен опит, се е питал това. Започнах да намирам средата си, да правя концерти, да се запознавам с българските джаз музиканти – наличието на джаз сцена в София ме накара да се замисля да остана. Каквато възможност ми излезеше, я грабвах. Била съм музикален редактор и водещ в БНР. Записах няколко песни с Биг бенда на радиото, започнаха и колаборациите ми и с композитора Любомир Денев, с акапелна група “Спектрум”, магистратура в Националната музикална академия, участия на фестивали, и така и до днес.

Живеем в момент, в който най-отговорното поведение на всички е да си стоим вкъщи. Как се отразява самоизолацията и пандемията на света на изкуството? Каква е мисията на изкуството и на духовните елити в тази извънредна ситуация?

Емоциите ни се люлеят от една крайност в друга. Налице е страхът от неизвестното бъдеще. В изкуството търсим или разтуха, или дълбочина и прозрение. В момента всяка истинска музика, която извира от душата на артиста, според мен, ще бъде възприета с усмивка и благодарност. Сега особено много ние търсим сила един в друг, окуражаващи думи или просто споделени приятни занимания, които да ни отдалечат от страха. За мен ежедневното занимание с музика е задължително условие, иначе изпадам в безтегловност. Та първата мисия за хората на изкуството е

да не изпадаме в летаргия и да поддържаме форма.

Втората е по някакъв начин да достигаме до публиката, дори и от кухнята или хола. Рей Джелато написа и изпя много забавен “Блус за изолацията”, който си пях дни наред. Акапелна група Accent пуснаха песен с вокални хармонии, призоваваща хората да си седят у дома. Мои любими изпълнители публикуват свои видеа редовно и, бидейки в неформална домашна обстановка, това ми позволява да ги видя в друга светлина, различна от блясъка на фотосесиите и видеоклиповете. Много музеи и галерии по света отвориха “вратите си” за онлайн обиколки. Възможно е в този момент дори изкуството да спечели нови поддръжници, като стигне до хора, които иначе не биха отишли на даден концерт, театър, изложба. Но затворени вкъщи, те попадат на лайв стрийм, виртуални обиколки на галерии и музеи, дори и онлайн уроци по музика, писане, рисуване…

Да, има истински бум от предложения за общуване с публиката – онлайн, в социалните мрежи, като че ли сега светът откри истински възможностите на виртуалното пространство…

Както и онлайн образованието, така и изкуството в момента е ограничено до екраните ни. Това неминуемо ни ограничава, но и ни дава възможности. Едни ще се приспособят по-добре от други. Но си мисля, че е важно и цялата българска общност на независимите артисти да е обединена и да изисква определена закрила от държавата. Някои български артисти направиха онлайн концерти с голям успех, например джаз-фурията Милица Гладнишка. Следя и Фейсбук канала на Рей Джелато, в който той всеки ден се включва за два часа, пее, свири и поддържа духа на хората, а те направо пощуряват в коментарите. След това обяви на “зрителите” си, че който желае, може да направи малко дарение по време на излъчванията. Това мисля, че е и

стратегия да поддържаш интереса на почитателите си.

Аз лично силно се надявам да можем скоро да се върнем и към традиционните методи на музикоправене, защото усещането да си близо до други музиканти и пред теб да има реална, жива, дишаща публика е нещо, което никоя технология не може да замени.

Ти самата с какво поддържаш духа си във форма в тези дни на социална изолация?

Останах в самоизолация извън родния си град. Осъзнавам, че имам повече време да говоря с баба ми, например, и това да я чуя и дори да си говорим едни и същи неща, е важно за духа ми. Също и да си пиша с познати и приятели: “Какво правиш?”, “Нищо, а ти?”, “И аз.” Дори и такива разговори са полезни – всичко, което да ти дава знак, че животът продължава. В началото телевизорът ми гърмеше по цял ден с новини и статистики и усетих как това влияе изключително вредно на психиката, даже може да те разболее физически. Гледам да

ограничавам времето за новини,

но се опитвам да съм информирана. Имам много приятели по света и живо ме интересува как са и какво се случва около тях. А няма как да скучая – пианото е пред мен, ноти, песни, упражнения, теории – имам занимания за седмици наред. Също така съм заета да изготвям материали на студентите от АМТИИ-Пловдив, с които търсим форми за онлайн обучение. Липсата на разходки и природа определено ми липсват, но съм била в подобни ситуации след операции и след една тежка катастрофа. Преживява се. Трудно се преживява страхът за здравето, за бъдещето, как ще се отрази това на цялото човечество.

Какво подготвяш в момента и какви са интересните нови музикални партньорства, които ще видят бял свят след края на пандемията?

В края на март очаквах австралийския пианист Дейвид Дауър, с когото щяхме да обиколим страната, като представим авторски композиции, както и австралийска и българска музика, джаз стандарти и много импровизации. През миналото лято се видяхме в София и записах две песни в неговия нов албум There Are No Stars. Разбира се, отменихме турнето. Също така имах няколко прекрасни творчески срещи с мулти-инструменталиста Николай Иванов-ОМ и перкусиониста Петър Йорданов-Бъни. В трио формация подготвяме програма с авторска музика на ОМ, нещо съвсем различно и експериментално за мен и тласкащо ме към нови музикални хоризонти.

Ще дойде време да представим и този проект… През 2019-а имах възможността да бъда гост на няколко концерта на Васил Петров, където се запознах и пях с трима пловдивски музиканти – Йордан Тоновски (пиано), Христо Минчев (бас) и Кристиян Желев (барабани). По идея на Йордан направихме много интересна програма с джаз стандарти, ориентирани около бибопа и хард-бопа, сред тях и много пиеси, които съм открила отдавна, но са чакали своя час да се излеят на сцената. And We Will Fly ще бъде озаглавен този проект.

С другия ти „стар и нов” проект – акапелна група „Спектрум”, какво се случва? Вие вече сте сериозна група – не просто любимци на публиката, но и с първи издаден самостоятелен албум.

Първият ни албум все още е повод за гордост. Бяхме номинирани и в няколко категории за наградите на BG Radio. Той вече е наличен във всички платформи за слушане и закупуване на музика и ще се радваме на подкрепата на нашите почитатели. Имахме отменени участия в тези месеци, както и всички други музиканти. През юни ни очаква участие в престижния форум TEDx в София, през юли – на Бургас джаз фест, през август – в Nisville Jazz Festival. Дали ще се случат – не знаем все още. Надяваме се да успеем да направим един онлайн концерт в близкото бъдеще, сега има много добри платформи за това. Чуваме се често и обменяме идеи, имаме и други интересни планове, но тепърва се приспособяваме към новата ситуация.

Светът се променя. Вярваш ли, че ще излезем от кризата по-добри хора, по-дисциплинирани, по-оценяващи стойностните неща… би било непростима грешка, ако човечеството се втурне отново в консуматорското си живеене без поука.

Трудно ми е да дам такава оценка, понякога ние, артистите, се влияем емоционално от събитията и не винаги можем трезво да преценим ситуацията. Често се самоанализирам и стигнах до заключението, че е трудно да наречеш един човек добър, а дру – лош – всички минаваме през фази и периоди, заблуди и истини, и “нищо човешко не ни е чуждо”. Със сигурност всички ще трябва да се научим на търпение и по-спокойно приемане на нещата. Вероятно ще се сближим повече с роднини и приятели, с които сега нямаме възможност да се виждаме и ще осъзнаем

стойността на общуването с хора

по принцип, ще се научим да сме по-толерантни към недостатъците на другите. Може би ще разберем кои са истинските ни приятели. Относно консуматорството – ще е прекрасно да спрем да трупаме безсмислени вещи и да поизхвърлим прахосъбирачките от вкъщи…също да се научим да определяме истинската стойност на предметите, храната и дрехите, отвъд лъскавата опаковка. Със или без коронавирус животът си тече в обикновената си цикличност. Ето, пролетта дойде навън, нека разцъфне и в душите ни, нека имаме надежда, че каквото и да е, ще се оправим.