Весела Велин е професионален учител по Айкидо. Тя е от малкото жени, които притежават 4-и дан (най-високата техническа степен по Айкидо) и от малкото българи, които са защитили своя изпит в Япония. По професия е дипломиран ландшафтен архитект, но избира да се посвети на Айкидо, защото намира ценностите, които носи то за по-облагородяващи средата. Заедно със съпруга си създават една от най-големите школи по Айкидо за деца в България, чиято мисия е да предава дисциплина, възпитание и ценности на подрастващите.
Тя е лидер на организация, професионалист, съпруга, майка или просто жена, чиято цел е да съвместява различните роли и да търси баланса. Най-голямата ценност на Айкидо според нея е точно това – да учи на хармония отвътре и навън. То й помага не само в професионален, но и в личен план.
Кои са тайните на Айкидо?
Морихей Уешиба, създателят на айкидо, е казал: “Айки не е техника, с която да победиш врага, Айки е начин хората по света да се обединят и да станат едно голямо семейство”. Ай Ки До буквално означава “Път на хармония между енергиите” или още хармонично взаимодействие. Ние не живеем сами на този свят, винаги има хора около нас, взаимодействаме си с тях и от нас зависи дали това взаимодействие ще бъде хармония или конфликт. Айкидо ни учи не само как да разрешаваме конфликтите, а как изобщо да не стигаме до тях. Как да се свържем с другия и да разберем, че ние сме едно. Не сме противници, а сме партньори. Защото хората по света са наистина едно голямо семейство. За мен Айкидо е бойно изкуство, не защото се бием с хората, а защото се борим за връзката между нас и тя да остане хармонична. Това е трудно в света, в който живеем, не се получава “от само себе си”, затова за него човек трябва да се бори. Другата причина, поради която го наричаме бойно е, че то ни изправя пред самите нас. Осъзнаваме, че за да се разбираме по-добре с другите, вътре в нас има много неща, които да преборим.
Казват, че в основата на Айкидо е любовта. Защо?
Айкидо е учение, което търси хармонията. Хармонията между различните гласчета вътре в нас. Между нас и останалите. Между човека и природата. Освен хармония, Ай на японски означава също и любов. Само че не “романтична” любов между мъж и жена, а онази – вселенската любов към всичко живо.
Не само в основата на Айкидо, в основата на бойното изкуство (будо) е любовта. Начинът по който се изписва на японски (Бу До) се състои от две думи: копие и спирам. Истинската цел на бойните изкуства е да спрат войната, не да я предизвикват. Да, преди триста години бойните умения са били необходими, за да се предпазят от непрестанните нападения на разбойници. Войната е била ежедневие за хората и единственият начин да я спрат е бил да имат силата да й противодействат. Буквално. Но днес смятам, че това не е така.
Въпреки че не ни нападат разбойници ежедневно и не ходим с мечове по улиците, много хора продължават да се вълнуват от практическото приложение на бойното изкуство. А според мен най- голямото приложение е дали ставаме по-добри хора. Защото неговата цел е преди всичко да ни накара да се вгледаме в себе си и да осъзнаем, че най-голямата битка е със самите нас. Само когато победим лошото вътре в нас, идва развитието. А изборът да се развиваш е любов (към себе си). Изборът да ставаш в 5 сутринта и да ходиш на тренировка е любов. Изборът да поддържаш своето тяло във форма, а съзнанието си чисто, е любов. Само когато имаш тази любов към себе си, можеш да я изпитваш и към другите хора. Да, в този смисъл мога да кажа, че в основата на Айкидо е любовта.
Какво трябва да знае човек, който иска да с занимава с Айкидо?
Че трябва внимателно да избере школата, в която се записва, защото има огромни разлики. Някои организации са силно практически насочени и се фокусират върху буквалните бойните умения. Има такива, които разбират бойното изкуство като вътрешен процес и наблягат повече на възпитанието на характера. Има школи, където играят с децата и приоритет е тяхното забавление. В други много държат на дисциплината и намират, че тя няма как да се случи чрез забавлението. И всичко се нарича “Айкидо”. Затова човек на първо място трябва да знае какво търси и след това да има търпението да го открие. Защото това може да не е най–близкият до него клуб или пък този, който работи с карти „Мултиспорт“. Аз винаги съветвам: Отидете на място, гледайте една тренировка, говорете с учителите, вижте какви хора са, запознайте се с тяхната ценностна система. Особено когато говорим за деца. Тези учители ще се превърнат в ментори на вашето дете и е изключително важно да ги изберете внимателно.
Защо избрахте да обучавате предимно деца?
Най-ценното и важното, което искам да предам от Айкидо е неговата философия. За мен то е средство за възпитание и израстване. А когато говорим за възпитание, най-много нужда и полза имат децата. Аз лично не се интересувам от буквалните практически умения. Мисля, че не от това се вълнува и майката на 4-годишното дете. Това, което я интересува е дали то ще стане по-дисциплинирано, по-отговорно, по-уверено. И когато порасне, да има такива умения на характера, че изобщо да не стига до боя с тялото.
Най-голямото удовлетворение за мен е да виждам как децата наистина стават по-дисциплинирани, по-уверени, по-отговорни. Когато отидем някъде с тях и ни питат: “Тези деца от тук ли са?”, разбирам, че сме си свършили добре работата.
Как се влюбихте в Айкидо?
Моята любов към Айкидо не е била страстна и пламенна. То е част от мен отдавна – тренирам от 8-годишна, днес съм на 30. След като няколко пъти опитах да спра, но не успях, осъзнах, че не мога без него и явно сме един за друг. Когато бях малка не съм се замисляла чак толкова какво ми харесва в Айкидо, защото не съм имала изградената ценностна система, чрез която да го оценя. Смятам, че е грешка днес повечето родители да питат децата си какво им харесва. Те, в общия случай, не знаят.
Мен ме записа моята майка.
Изключително съм й благодарна за това, както и за факта, че не ми позволи да се откажа, когато исках (защото повярвайте ми, когато говорим за многогодишна практика, такива моменти има всеки, във всякакъв вид спорт и дейност). 20 години по-късно наистина мога да оценя това, което ми е дало и продължава да ми дава Айкидо. Най-вече стремежа към развитие: едновременно за тялото, за духа, за характера. Уменията за контрол на емоциите, отношението към партньорство, чувството за свързаност и принадлежност. Влюбих се в него още повече, когато започнах да го преподавам, защото според мен да обучаваш другите означава да обучаваш себе си двойно повече. Чрез развитието на моите ученици, аз развивам в пъти по-силно себе си.
Айкидото не учи ли повече на житейски уроци, отколкото на самоотбрана?
Не мога да говоря за цялото Айкидо въобще, защото то е много разнообразно в начина, по който се разбира. Конкретно в нашата организация категорично казваме, че не тренираме Айкидо за самоотбрана. Според нас това е много малка и ограничена цел спрямо това, което Айкидо може да ни даде. Същото като да кажеш, че тренираш лека атлетика, за да можеш да бягаш бързо, за да си хванеш автобуса или пък тренираш вдигане на тежести, за да имаш мускулите да си нацепиш дървата. Да, може би преди 2-3 века умението за цепене на дърва е било въпрос на оцеляване, така както практическата самоотбрана. Но днес не мисля, че това е така. Много от практическите бойни умения, не само в Айкидо, са морално остарели, защото техните форми идват от меча. Днес не ходим с мечове по улицата, затова намирам, че много от тях са неприложими.
Но честта е приложима. Уважението е приложимо. Силният характер е приложим. Затова – да, смятам, че житейските уроци, на които може да ви научи Айкидо са по-важни и (по-приложими) от конкретните бойни форми.
Кой е най-важният житейски урок, на който ви научи Айкидо и който искате да споделите с останалите?
Айкидо ме научи на много неща. Да бъда постоянна, борбена, упорита. Да не се отказвам. Да не се влияя от чуждото мнение и да имам силата да отстоявам своите ценности. Но това са качества, които мисля, че предава всеки спорт.
Това, което мога да посоча като уникално за Айкидо, е липсата на състезания и неговата философия за единство, хармония и разбирателство. Aйкидо ни учи как да се разбираме по-добре с останалите. На фона на състезателния свят, в който живеем, смятам, че
това е една страхотна алтернатива.
Да, ние трябва да бъдем индивидуалисти, за да се съхраним и оцелеем. Но ерата, в която навлизаме се стреми да ни прекара отвъд борбата за оцеляване. Днес все повече искаме да сме осъществени, да сме одухотворени и удовлетворени. Търсим баланса отвътре и отвън. Тъй като не сме сами в този свят, единственият начин да го постигнем, е да се научим да живеем заедно с останалите и в хармония с тях. А това е много трудно. Защото изисква непрестанно вглеждане в себе си. Това за мен е най-ценното бойно изкуство, което си заслужава да се практикува цял живот!
0 Коментара