Веселина Седларска: Хората могат да бъдат лоши, но човекът е почти винаги добър

Популярната българска журналистка Веселина Седларска излезе от познатото си амплоа на политически коментатор и навлезе в територията на художествената литература.

Дебютният й роман „Кладенецът” ни потапя във възможността за щастие на човека с двете най-силни оръжия на авторката – чувствителността ѝ на жена и обективността ѝ на журналист. Тя ни води из лабиринт от тъжни и комични случки, психологически и философски теории, препратки към класики, народни приказки и мнения на авторитети като Юнг , Фройд, Айн Ранд и д-р Менис Юсри.

Веселина Седларска е утвърден журналист с дългогодишен опит в медии като „Труд”, „Стандарт”, „Тема”, а в момента пише за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Автор е на „Жената днес“ от 3 десетилетия.

Редактор на „Кладенецът“ е друг дългогодишен автор на списанието ни – Пепа Витанова.

Весе, ти си журналист, който от доста години пише по важни обществено-политически теми, известна си най-вече със задълбочените си анализи на случващото се у нас. Някой би предположил, че ще напишеш книга за прехода например. А ти ни изненада с чудесен роман – за човешката душа и подсъзнанието. Как зачена и роди „Кладенецът“?

Трийсет и седем години в журналистиката са и без това много време, но то става още повече, когато са преминали във време, което сме наричали социализъм, и в години, които наричаме демокрация. Писала съм и за колектива, и за гражданското общество. В крайна сметка осъзнах, че и двете са илюзия, ако във фокуса не е човекът. Хората могат да бъдат лоши, но човекът е почти винаги добър. Интересът ми от „всички ние заедно“ с годините премина към „всеки от нас поотделно“. Вместо да говоря, започнах по-внимателно да слушам и повече да чувам. Обърнах далекогледа. Близкото се оказа по-интересно, по-драматично и по-сложно от далечното, освен това – определящо го.

Сборът на всички наши ненаправени вътрешни, лични преходи определи общия ни преход, както наричаме времето след 1989 година. Още по-сложно става, защото животът на родителите на моето поколение също е белязан с подобна граница през 1944 година. Така че те са били подготвени за една епоха, а са живели в съвсем друга, за която са ни подготвяли нас, но пък ние живеем в трета. Живот на половинки не само във времето, но и в пространството – защото у нас винаги едни хора са диктували ценностите, а други са били длъжни да се съобразяват, после – обратното. И никой не разрешава на другия правото да расте, да се променя, да измине своя път към някакви общи ценности, защото ние  нямаме общи ценности. Душата е крехко нещо, може да се счупи от такъв натиск. Това е не просто по-интересно от видимия обществено-политически живот, то е и по-важно.

Автотерапия ли бе за теб писането на „Кладенецът“? Ако да, намери ли отговорите на твоите въпроси?

Попаднах случайно на едно кратичко изречение веднъж, което – ще си послужа с израз от тарикатския жаргон – сцепи мрака. Изречението гласеше: Животът е упражнение. Виж ти – упражнение! Щом е упражнение, значи и да сбъркаш, не е толкова страшно, все пак е само упражнение. Това е много утешително, но и окуражаващо и най-вече освобождаващо. Не се налага да си перфектен, не си длъжен да не допуснеш грешка, не е важно да си победител, важното е, че се упражняваш. Писането на „Кладенецът“ беше упражнение – без амбиции, без претенции. И точно затова истинско.

Зная, че не е лесно за един добър журналист, който е „роб“ на фактите, да ги украси и преиначи в „литературна истина“. Как успя? Всъщност кои присъстват  повече в романа ти – реалните истории и герои, автобиографичните моменти, или създадените от въображението?  

Книгата се състои от два сюжета, наречени „Ръкописът“ и „Групата“, които текат паралелно и накрая се пресичат. Написах „Ръкописът“ като дневник на една психотерапия, моята. Там всичко е истина. И го забравих в компютъра. Когато осъзнах, че важен за мен е човекът, стори ми се честно да започна със себе си. Пък и как да разбираш другите, ако не разбираш себе си? Но нямах заблудата да съм толкова важна за другите, че да публикувам дневника. Постепенно виждах, че проблемите ми са сходни с тези на други хора, че те минават по същите завои и пропадат в същите пропасти, но ръкописът така си стоеше забравен в компютъра. В един момент на крайна умора от безсмислици, каквито журналистиката предоставя в изобилие, взех решение да отида някъде за седмица, където просто и само да мълча. На третия ден се появи от нищото странното желание да се върна към този ръкопис. Не, не беше желание, по-скоро нещо, на което не можех да се противопоставя, защото то дойде с героите, имената им, репликите им и взаимоотношенията, които после се превърнаха в „Групата“, и поиска да бъде написано. Аз му се подчиних. Едва в процеса на работата започнах да осъзнавам, че „Групата“, която се състои от външни на мен герои, едновременно с това се състои и от моите вътрешни психически братя и сестри, които трябваше да се спогодят, за да изковат онова, което е целта на всяка психотерапия – цялостна личност, интегрирана сплав. Иначе – героите в „Групата“ са измислени, родени в онова мълчание, нямат дори прототипи.

Всичко това е много трудно за журналист, който е по стандартите на професията, прикован към фактологията и изявленията, записани в тефтера и на диктофона. И как стана възможно – нямам обяснение.

Кои са журналистическите истории, които по някакъв начин са белязали твоя живот? Или техните герои са останали край теб дълго? Сигурна съм, че ги има.

Белезите при мен, за съжаление, не са метафора. Като се почне от счупения ми с камък череп и се мине през още няколко повода за постъпване в болница. Не искам да си ги спомням. Но има и журналистически истории, които са ме свързвали с такива невероятни хора, че се чудя какъв щеше да е животът ми без тях. В това отношение журналистиката е много почтена – дава ти толкова, колкото ти ѝ даваш.

Автор си на „Жената днес“ от 80-те години още. Разкажи ни нещо за работата със списанието си от „онези“ години?

Списание „Жената днес“ дори в онези години, когато жената трябваше да бъде едновременно майка, трудеща се и общественичка, успяваше да се държи като дама. Беше място на възможната относителна свобода. Даде територия на непрепоръчителния жанр „Есе“, появяваха се текстове, за които читателите бяха жадни, а не можеха да ги намерят в други издания. Списанието изглеждаше като обичано дете – много обгрижено, малко палаво, стилно на фона на другите тогава издания. Радвам се, че е такова и днес. Запази не само името си.

Журналист си от повече от 35 години. Един от най-добрите у нас, отговорно го твърдя. Какво се случи с нашата професия, защо вместо за възход, всички почти единодушно говорим за падение? Имаш ли отговор?

Моето поколение предаде журналистиката. За оправдание мога само да кажа, че пазарната икономика, в българския смисъл на думата – сивата, се настани първо във вестниците. Ние бяхме първите, които бяха подложени на странни и кратки трудови договори. Едва сега, когато си издирваме документите за пенсиониране, разбираме, че е имало години, в които въобще не сме били осигурявани. Просто изпуснахме момента, в който да създадем журналистическа солидарност, а когато се усетихме, вече бяхме в положение да се подчиняваме всеки на свой шеф – без професионална защита, без журналистически кодекс, без колегиална подкрепа и солидарност, всеки сам със себе си и за себе си. Някъде в този момент започна негласно уговорката „ти на мен ми даваш послушание, а аз ще ти дам срещу твоята недостатъчна квалификация ниска, но сигурна заплата“. И малко по малко се стигна дотук, когато имаме само отделни добри имена и преброими на едната ръка островчета, на които има свобода на словото и където се цени професионализмът.

Това е световен процес, в свят, в който думата на годината е „постистина“ медиите не са авторитет. Но, както обикновено, процесите у нас протичат в крайностите си.

Да се върнем на литературата. Ти си страстен читател с добър литературен вкус – съдя от твои ревюта на книги, които съм чела. За добро или за лошо, в последните години има бум на количеството издавани български книги. Кои са авторите и творбите, които ти лично харесваш и би препоръчала?

Аз съм ненаситен, алчен читател, всеяден. Чета по няколко книги наведнъж, трупам купчини от чакащи книги, а прочетените раздавам. Миналата година бях в журито на „Хеликон“, прочетох цялата българска проза, която излезе през годината. Изумително количество. Някъде – интересен сюжет, другаде – хубав език, много рядко – съчетание от двете. Напоследък имам специален интерес към жените писателки. Женският хумор е като шампанско, лек и с много гъделичкащи мехурчета – Елка Стоянова ме кара да виждам смешната страна на живота, Капка Тодорова ме респектира със сериозни и важни истини, които са описани като смешки. Четох напоследък Силвия Томова, Керана Ангелова, Марияна Найдова и за всяка мога да кажа само добри думи. Мъжете са повече и ме е страх да не пропусна някого.

Какво четеш в момента?

Точно в този момент „Панайот Хитов – фамилиарни забележки, спомени“. Отворих я и зарязах всички други наченати книги, не мога да я оставя. Напоследък реших да сложа ред в книжната си бъркотия. Имах месец, в който изчетох непрочетеното от Стайнбек, после месец на скандинавската литература, сега съм натрупала книги, които съдържат само лични свидетелства за онези пет века, които не само не знаем как да наричаме, но и какви са били – пътеписи на западни пътешественици, спомени на българи от Възраждането.

А кои са книгите, които би препоръчала на приятелите си да прочетат на всяка цена?

Мисля, че от най-новата българската литература всеки трябва да прочете „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Възвишение“ на Милен Русков, поезията на Мария Донева, но и  есетата на Георги Марков, ох, наистина тези списъци са много трудни… В същото време, ако някой си мисли, че „Записки по българските въстания“ е остаряла книга, много се лъже. Трудно ми е да препоръчвам, извън следната препоръка – отворете книгата, прочетете десетина реда и ако ви се иска да прочетете и следващите десет, вземете я.

Коя е книгата, която не помниш колко пъти си препрочитала? Какво те връща към нея?

„Цитадела“ на Екзюпери. Когато авторът загива през 1944 година, ръкописът бил в насипно състояние. По-скоро – нахвърляни и разхвърляни страници и бележки, отколкото книга. Първото издание на „Цитадела“ било сглобено през 1948 година. Книгата няма сюжет в оня обикновен смисъл на думата. На практика не се знае дали Екзюпери би подредил страниците в точно този ред. Няма и край, просто защото не е завършена. Но това не е недостатък, защото тази книга не би могла да завърши никога – тя съдържа размислите на един берберски владетел за всичко. По-точно: за всичкото.

Десет години след първото издание, през 1958 година към него са прибавени допълнителни бележки, открити по-късно. Тази книга има и друга странност. Ако човек я прочете повторно, ще забележи, че се заковава на съвсем различни изречения от тези, които са го впечатлили първия път. Дори се пита: как е възможно да съм пропуснал това? Като че ли книгата е скрила в пясъка си перли за всяка възраст, за всяка ситуация, за всяко настроение. Тези дни я прочетох за пореден път. „Животът ми – имам нужда да го съзерцавам.“ Как съм могла да не забележа това изречение досега?

Какво те прави истински щастлива?

Трудно ми е с думи, ще опитам със случки. Внучето ми учеше народни танци във втори клас, преподава им бате Ники. Показа ми запис от техен час. Бате Ники, вероятно танцьор от загинал или оживяващ народен ансамбъл, учи децата с търпение, каквото не съм виждала. Те плетат крачета, той им показва. Ама така им показва, все едно, че го прави пред комисия за удостояване със звание. В никакъв миг не усетих да подценява децата, да претупа работата си, да се отпусне. Представям си за какви малки пари го прави, представям си и в колко училища го прави, за да върже някакъв приличен доход. Бате Ники ме прави щастлива.

Човек от  нашата гимназия (пловдивската английска), завършил преди поне 40 години, написа в социалната мрежа, че учителят по математика Нешев е пред операция и е нужно да се дари кръв в Пловдив, молеше някой от учениците на Нешев да се отзове. Два часа по-късно прочетох, че вече са дошли няколко души, не е нужно повече, други да не отиват. Това ме направи щастлива.

И обратното – спестяването на усилия, снижаването на критериите, стесняването на хоризонта – ме карат да тъгувам.