Безкрайно може да се говори за въздействието на Багряна върху жените от редица поколения, както по отношение на читателките й, така и на жени-творци. Появата й, заедно с по-нататъшното й присъствие в българската литература, са впечатляващи, но и преди това Багряна, носеща рожденото име Елисавета Белчева, е упражнявала особено обаяние с личността си.
Още в периода й на двугодишно учителстване във Враца (по време на Първата световна, след следването й в Софийския университет), съвсем младата и неизвестна тогава гимназиална учителка е пленявала въображението на своите ученички. Бъдещата Багряна, с артистичната си и изискана осанка, е била глътката въздух в тогавашната консервативна провинциална атмосфера.
“Тя дойде като човек от друга среда, с друга култура, с други отношения, с друг манталитет. С две-три глави над останалите. Тя –
изискана във всяко отношение,
и в речта си: хубав език, литературен”, гласи спомен на неин ученик.
Ето какво разказва за нея от същия период писателят Константин Константинов:
“В една от къщите на площада, точно срещу паметника, живееше една млада учителка софиянка, близка позната на двама ни. Понякога ние отивахме за няколко минути на гости и почти винаги намирахме там група ученички, влюбени в нея (както беше тогавашната мода), които й носеха цветя и подаръци.
Константинов ще отбележи, че Багряна, наричана по това време Лизочка, като “всеки млад човек беше писала някакви стихове, но те бяха съвсем незначителни”.
“Никой не подозираше тогава, че след две-три години тя ще печата във всеки брой на “Вестник на жената” съвсем нови за българската поезия стихотворения, всяко от които беше цяла поема,
напрегната от страст и мъка,
че аз ще напиша в същия вестник първата възторжена бележка за поетесата Елизабета Б. И че след още две-три години това име ще прогърми тържествено из страната”.
Багряна започва редовно да публикува във “Вестник на жената” в началото на 20-те години под псевдонима Elizabeta B. (впоследствие ще се появят и псевдонимите Ел.Бленова, Ничия Долче, Микаела). Темите, образите и словесните конструкции в поезията на поетесата от този период в следващите години ще стават
все по-автентични, различни
и все по-въздействащи като форма и съдържание. В тях правят впечатление и смелият, съвременен прочит на женското битие, включително бунтът на лирическата героиня срещу конвенционалния свят на жената. В стихотворението “Брачна песен” например, брачните отношения са описани като “затвор” и “окова”. Багряна, цитирана от Блага Димитрова и Йордан Василев, разказва как стихотворението тогава “се разпространи много – от момичета, от женени жени, стана като шлагер”.
Още с появата си тази поезия предизвиква силно вълнение сред творческите кръгове. Техните представители започват живо да се интересуват коя е личността, стояща зад псевдонима. Ражда се една енигма, която ще остане такава дори и след разкриване на самоличността й.
Основателката на “Вестник на жената” Пенка Чолчева си спомня за този момент, в който славата вече обгръща крехките рамене на младата жена:
“Имаше мои приятелки, които много искаха да я видят, но се срамуваха – около името Елизабета Б.
имаше някаква тайнственост,
стиховете й вълнуваха младите
и ги изпълваха с респект. Веднъж тези мои приятелки бяха в редакцията, когато тя се зададе. Двете се скриха зад една завеса – да я видят и чуят гласа й, без тя да разбере, иначе ги било срам”.
Цената на появата на литературната сцена обаче е висока – засилване на напрежението в брака на поетесата с офицера Иван Шапкарев, син на известния български книжовник Кузман Шапкарев. Свекърва й е изначално против писателските занимания на снаха си, които са нещо твърде необичайно за едно консервативно съзнание по онова време. Багряна си спомня как е пишела тайно, докато готви в кухнята,
криейки листата си със стихотворения
под мушамата на масата. Младата жена чете интензивно руска и френска поезия, но и американския поет Уолт Уитман; превежда, включително култовите руски поетеси Ахматова и Цветаева. По това време се вдъхновява от още една жена – художничката Мария Башкирцева, за която научава повече от дневника й.
“Правеше ми впечатление, каква творческа атмосфера е имала тя около себе си, как постоянно е общувала с писатели, критици, как са я поощрявали, подкрепяли. Възхищавах се от твърдостта на тази млада жена и си мислех – трябва да имам контакт със света и с хората”.
Постепенно
социалният бунт на жената назрява,
както в живота на Багряна, така и в нейната поезия, която все повече и повече ще се освобождава от художествените клишета на времето си, за да даде път на една нова изразна виталност.
Издадената през 1927 г. стихосбирка “Вечната и святата” е същинско явление. Нещо повече, то се осъществява в период от литературата, когато на пръв поглед трудно може да има изненади. Символистите привидно са избродили пространствата на езика, същевременно безспорно извеждайки го до ново ниво на звуково съвършенство. Дебютът на Багряна обаче е взрив, проправящ път към нови художествени пространства. Ритъмът, естествеността на езика, свежи за времето си и “непоетични” на пръв поглед думи – всичко това нахлува в поезията ни като силен вятър, подобно на стихиите от стихотворенията на поетесата.
Женският съкровен свят
никога дотогава не е шествал с такава лекота и виталност на страниците на българската литература. Багряна е пленила завинаги тогавашното колективно и индивидуално въображение с поезията си. И не само тогава – тя поразява с нея и до днес.
Вее утринна прохлада
в моето лице –
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.
(“Амазонка”)
В “Амазонка” лирическата героиня говори за жени, които са нейни “сестри”. Всички жени ли са това в нейното съзнание? Или може би само единородните по дух? Може би отговорът на този въпрос е закодиран в насрещното женско съзнание, което чете поезията на Багряна. И оттук-нататък младите поетеси неизменно ще бъдат привлечени от Багряна в една или друга степен. Писателят Богомил Нонев ще каже по-късно в свой спомен за поетесата Весела Василева, че над всички млади поетеси
тегне “сянката” на Багряна.
Тайната на Багрянината поезия съвсем не се състои единствено в бунтовното и откровено изобразяване на женската душа, което само по себе си е епохално събитие за времето си у нас. Закодираните в нея свобода и волност на духа несъмнено въздействат и до днес. Затова и Багряна още навремето е оказвала творческо влияние не само върху жени, но и върху мъже-творци. Тя ще продължи да бъде новатор през годините, включително поради свободния стих, който въвежда в литературата ни чрез стихосбирката “Звезда на моряка”. Влиянието й се разпростира до самия “бряг на времето” (изразът е по едноименната й последна стихосбирка, издадена през 1983 г.), върху редица поколения поети.
Личността на Багряна продължава да е притегателен център и в десетилетията след 9-ти септември, въпреки първоначалния продължителен период на мълчание, както и облъхнатата от идеологически навеи стихосбирка “Пет звезди” (1953). Тази компромисна стихосбирка щастие е само временно отклонение в поезията й. В късната й поезия правят впечатление углъбяването и мъдростта, философските прозрения.
Багряна е символ на една заминала си епоха,
но чрез виталността си успява да създаде магнитна атмосфера около себе си и в десетилетията след 9 септември. За нас е особено любопитно да видим няколко конкретни примера (измежду множеството такива) за въздействието на личността и творчеството й, включително върху жени-поетеси в по-ново време. Начинът, по който представители на по-младите поколения говорят за общуването си с нея, е красноречив.
„Господи, духът на тази жена беше недостижим“, пише в свой спомен Маргарита Петкова, която е била силно поразена от срещата си с Багряна. Поетесата разказва как Багряна понякога чрез секретарката си е отправяла покани към нея да гостува в дома й.
„Не сме били приятелки. Никога не ми се обърна езикът да й проговоря на „ти“, дори на свойското „Лиза“ не посмях да се обърна, въпреки че тя предложи да разговаряме така“.
За емоциите, които изпитват представители на по-младите поколения, при срещата си с Багряна, говори и споделеното от критика Георги Янев за личната си среща с нея.
„В средата на 80-те години на миналия век се заговори за Халеевата комета, която скоро щеше да ни навести. Сетих се, че Багряна,
свидетелка на преминаването на кометата
в началото на века, беше запечатала поетически този миг и реших да искам нещо като интервю за старозагорския вестник „Септември“, където работех. Позвъних ей така, почти на шега, и още при първия сигнал „оттатък“ се вдигна: „Багряна е на телефона“, чух дълбокия й глас и изтръпнах. Запелтечих, объркано взех да обяснявам молбата си. Поетесата обаче прие веднага и помоли да се обадя ден преди да пристигна в София. Затворих телефона с пресъхнало от вълнение гърло“.
Тези и множество други спомени говорят за присъствието на Багряна в литературата и обществения живот през петдесетте, шестдесетте, седемдесетте години на миналия век. Множество автори имат щастието да се срещнат с нея и по време на редакторската й работа в сп. “Септември”. През тези дълги десетилетия и режимът се възползва от творческото й обаяние, за да легитимира себе си чрез публичното й присъствие на ключови събития.
Багряна проявява изключителна
устойчивост по отношение на славата,
която я съпътства през целия й живот. В стихотворението си “Няколко минути, няколко думи” тя описва реакцията на непознат човек, който, докато целува ръката й, казва, че няколкото думи и минути, прекарани с нея, са били “докосване до вечното”. “Кое е вечното?”, задава своя ироничен въпрос поетесата. С тази нагласа тя вероятно се е предпазила от множество опасности през дългия си живот, една от които е била блудкавостта на сляпото обожание, с което се е срещала.
В спомените на съвременниците й, в частност – тези на дамите, Багряна винаги ще свети с особена светлина. Личността й напомня на загадъчния й пръстен с камък александрит (един от най-рядко срещащите се камъни в света), с който тя не се разделя до края на живота си. Багрянинатa личност, чиито цветове преливат заради дълбочината на поезията й, подобно на самия александрит, ще вълнува женската душа и занапред.
0 Коментара