Внимателно по хлъзгавите камъни

Истината, разбира се, е винаги една. Това се знае от всички и все пак човек иска на всяка цена да я направи свой съучастник, непреклонен съюзник, който да защитава неговите и единствено неговите интереси. А истината, все пак, е само една и претендира за независимост. Затова тя седи на дъното на един кладенец, подсмихва се Жоржи Амаду, подигравайки нашего брата журналиста. Тя си седи на дъното на кладенеца, изтерзана и омерзена от хорската глупост, далече от нея, недостъпна и горда. Е, какво пък, трябва да се слезе на дъното на кладенеца.

В онова далечно време си забраняваше даже да мечтае. За него тя беше забранен плод — никога, никога нямаше да го вкуси. Беше постигнал още в младостта си

равновесието на грозноватия мъж —

само забрани, които не му беше трудно да спазва, тъй като съвпадаха напълно с инстинкта му за самосъхранение.

Привидно ограбвайки го, природата в същото време щедро го беше отрупала с дарби: онова, което състудентите му постигаха с много труд, с потене и под езика, той преодоляваше като на шега, като скачач, в чиито стави бяха монтирани невидими гъвкави пружини, които го изтласкваха високо над другите. Събуждаше завист. Впрочем цялостното отношение към него беше една сложна смес от снизходителност и респект.

Но тя не му служеше даже за огледало. Тя като че ли изобщо нямаше способността да отразява. Даже когато той изтръгваше всеобщото възхищение с едно внезапно хрумване, което превръщаше математическата енигма в едва ли не просто аритметическо действие, оставаше равнодушна, загледана в себе си, в собствената си неотразима хубост, която предизвикваше шепот и сподавени въздишки, сред които тя се движеше като в приказка.

Неспособна сама да отразява, тя получаваше радост единствено от възхищението на другите.

Не блестеше с ум, на такава хубост той е ненужен.

Тя е жена, хубава е и това е достатъчно да има всеки мъж, който поиска.

Но животът й сервира най-грозния. Животът я лиши от избор, подигра се с нея, ограби я, лиши я от това, което й се полагаше по право.

Това е нейната истина, не неговата, нито нашата!

Иронията на живота е насочена към двамата: той не е посмял дори да мечтае за нея, тя не е сънувала това и в най-лошите си сънища.

В началото на следването си, в първи или втори курс, няма значение, тя трябва да се върне в родния си град: брат й е станал студент и родителите им не могат да ги издържат и двамата! Тя трябва да бъде пожертвувана? Може би това са рефлексите на отживели патриархални предразсъдъци, според които на жената не й трябва образование, щом е хубава. Трябва й мъж.

Това е началото на нейната ненавист.

Тя му се обажда по телефона в София, иска съвет как да npодължи образованието си. Ела, казва той, все ще измислим нещо. Но нали трябва квартира, средства? Ще живееш у нас, както по-рано сме се събирали да четем заедно. (Майка му ги гледа всички като свои деца). Сега е друго, съпротивява се тя. Сега трябва само аз… И тогава идва съдбоносното: в краен случай ще се оженим. Той го изрича без всякаква надежда, като една лоша, нескопосна шега. Но вече е изречено и влиза в съзнанието на двамата. Тя го ненавижда за тези думи, но това е нейната възможност и тя не може да я изпусне, да, няма право да я изпуска, а когато завърши висшето си образование, ще се разведе.

Но ето: залива се в сълзи. Не е вярно, прекъсва ме тя, аз го обичах, имали сме толкова щастливи мигове!

Да й повярваме ли?

Не й вярвайте! — протестира измаменият мъж. Тя нямаше избор. Впрочем имаше, но взе мене като временна мярка. Пазя писмо до майка й, което поради нейната непредвидливост попадна у мене. Там тя пише, че ще се разведе веднага щом завърши висшето си образование.

Той не се интересува от нейните чувства. Важното е, че я обича, да, той я обича и е готов да се раздаде докрай (колко лесно е да се раздадеш и колко понякога заробващо е това!). Сега те са заедно и това е важното. Няма невъзможни неща за любовта. Тя наваксва пропуснати изпити — с човек като него това никак не е трудно. Неговата страст към учението е заразителна. Помага й да направи дипломната си работа по начин, който й подсказва собствените й възможности. Тя почва да вярва, че от нея също може да стане инженер. В треската на онова време започва да й се струва, че може да преодолее първоначалното си безразличие към него. Струва й се, че го разбира, че я привличат неговите истински дълбочини.

Струва й се, че дори го обича!

Но тези чувства са мимолетни самозаблуди. Той е отдаден на работата си, талантлив е, започва да става известен. За него се говори. Тя извлича удобствата от неговата слава и прави това успоредно с нарастващото в душата й отвращение. Безбройните жестове на внимание от негова страна само я ожесточават.

Той е грозен!

Това му се изтъква всекидневно, ежеминутно, по повод и без повод. Може би с това тя иска да заглуши гласа на съвестта си: омъжила се е по сметка, без любов, без капка лудост. Студено, пресметливо, подло.

Междувременно: дошли са децата. Две хубави момчета.

По това време бащата е травматизиран от мита за своята грозота до такава степен, че е готов да се подложи на пластична операция, за да бъде достоен за красивата си жена. Всичко, което е постигнал като учен, е без значение пред перспективата да я загуби. Несъвършенствата на природата си поема като лична вина. Упреците й приема като нещо заслужено. Страданието, което те му причиняват, е част от неговото горчиво щастие. Тя е до него, има я!

Неговата обич ще стопи всякакви ледове.

Само трябва време, време!…

Но ето, най-после, неизбежно(!) идва и онзи ден, когато истината разпръсква романтичния полумрак и пред него застава тя такава, каквато е: рошава и недоспала, тялото й излъчва топлината на чуждо легло, на чужда любов, на чуждо щастие…

И ето ги в разхвърляната кухня, сред загасващото семейно огнище. На прозореца гукат гълъби и кълват трохи, може би това са трохите на тяхното тъй крехко щастие.

Не, казва тя, това са негови измислици, той е луд. А вие лесно се хванахте на въдицата.

Не мога да говоря лошо за нея, казва той, все пак — били сме щастливи.

А ненавистта расте лавинообразно, става необратима и взаимна. Тя няма причини да я крие повече, след като е попаднала в светлината на рефлекторите без грим и дезодоранти. Той — защото, проглеждайки изведнъж, вижда

жалката измама, която е приемал за щастие

Сега вече войната става истинска и вопие за жертви. Тя се заканва да го превърне в просяк, да го унизи, не — да го смаже!Вече шест години тя проявява завидна последователност. Водят се безконечни дела — бракоразводни, имуществени, за жилище, за деца! И тя печели! В развалините на своето щастие в самото начало той няма желание за съпротива. Повече няма какво какво да губи. На делата се появява без адвокат. Плаща разноските. Плаща издръжка за двете деца, макар че едното от самото начало на развода живее при него. Но човекът, слава богу, е платежоспособен, за да може, хвърляйки заплатата си в ненаситния търбух на тая абсурдна война, да посреща нуждите си — своите и на сина си.

Ето че най-после стигнахме там, където се бяхми запътили: при момчето. Без него това е една банална история, незаслужаваща никакво внимание.

Същинската цена на тази сякаш безкрайна разпра е то. Бихме могли да го вземем за свидетел в търсенето на истината. И то ще ни помогне само с един факт, който не се наемаме да квалифицираме.

Дори и когато умрат нашите майки, ние не ги губим напълно. Нещо повече: истинската им значимост за нас сякаш пораства след тяхната смърт. Душата на човека е сляпа без чувството за майка. Всичко добро, радостно и нежно, всички благородни пориви, всички дарби, които имаме и които дават плодове, ние дължим на това чувство. Нашата съвест, дълг, доброта, нашата често пъти задрямваща доблест, нашата щедрост извират от този приказен кладенец.

Не, не искам да повярвам, че това момче мрази майка си,

въпреки собствените му декларации пред съда. Това би било сграшно и нелепо. Та момчето е добро, учи се отлично, помага на баща си в къщи, споделя (и то талантливо!) неговите научни интереси, има отзивчиво сърце (то храни месеци наред с лъжичка тежко болната си баба).

Той е манипулиран от баща си, открадна ми го, въпреки че съдът даде на мен и двете деца! — обяснява в своя маниер майката.

По време на развода момчето е на десет години. Съдът присъжда и двете деца на майката, воден от хуманното съображение децата да не се делят. И сигурно не на последно място от факта, че бащата приема вината за развода на свой гръб (можел ли е той, влюбеният мъж, живял десет години в едно макар и измамно щастие, да се ожесточи изведнъж и да я съсипе с порой недостойни обиди, както впрочем действува тя. Дори сега, вече травматизиран и озлобен, той я щади!). Децата отиват да живеят при майката, но само след няколко дни голямото избягва при баща си. Безполезни са намесите на съдия-изпълнителя — момчето привидно се подчинява на решението на съда, но неизменно се връща при бащата.

Той го манипулира! — обяснява по обичая си тя.

А всъщност „манипулират“ го и двамата: бащата с нежност и разбиране, с общите им интереси. Майката пък — унижавайки пред очите на вече големите деца техния баща. В същото време в продължение на шест години след брака ограбва сина си, вземайки издръжка и за него, независимо че той живее при бащата.

Осъжда ги да напуснат дома, в който живеят,

където детето се е родило и израснало в семейството, при баба и дядо. (Те са мъже, казва тя, по-лесно могат да си намерят квартира).

Помогнете ми да си го взема, кърши ръце тя. Съдът го даде на мене. Защо, чуди се майката, едно дете като хване лош път, могат да го вкарат в поправителен дом, а моето не могат да го докарат при родната му майка (?!).

Под оръжие! С милиционер под прозореца, който да бди над нейната собственост!

Тук пишещият тези редове не издържа и забрави всякаква предпазливост, още повече, че истината излизаше сама от кладенеца, грозна, раздърпана и противна. Трябва силно самообладание, за да може човек да се задържи по хлъзгавите камъни и преди да политне към тинестото дъно, да извика: вие гледате на сина си като на вещ — телевизор, прахосмукачка или дявол знае какво. Вие не искате детето си, не се и домогвате до неговата любов, защото трябва да бъдете прекалено глупава или зацрепена, та да не знаете, че пътят, който сте избрали, не може да ви върне неговото доверие, неговата обич. Вие го грабите не само като вземате залъка от устата му (разбирайте издръжката), вие, майката, му отнемате най-скъпото — Майката…

Жената гледаше с недоумение и то беше истинско и неподпраlено: как така, но нали съдът, съдия-изпълнителят, милицията…

Ако в съда раздаваха щастие, обич, доверие…