Юлия Кръстева: Жените да възпитат мъжете!

Юлия Кръстева е българката, получила най-категорично световно признание в областта на лингвистиката, семиотиката, психопатологията, социалните науки. Четиридесетте години неуморна творческа и преподавателска дейност са й завоювали трайно място сред международния интелектуален елит (ако тази дума е подходяща за най-разнородната, свободна, духовна, несамодоволна общност). Твърде по-слабо Кръстева е позната у нас заради умишлено премълчаване години наред. Книгите й, преведени на всички значими световни езици, започнаха да излизат в България неотдавна.

Тя е родена в Сливен. През 1963 г. завършва френска филология в Софийския университет и готви докторат, когато печели конкурс и стипендия за обучение в Сорбоната. Там защитава докторати по литература и семиология. Веднага е назначена в Националния център за научни търсения в Париж. Следват години на усилена работа и стотици публикации в най-престижни издания, десетки книги, титли и награди.

В момента тя е професор по семиология и лингвистика в университета “Дени Дидро” в Париж, преподава във Висшия институт за социални науки (EHESS), завежда Катедра по психопатология и семиотика (DRAPS), директор е на Института за докторски титли. Съчетава работата си със задълженията на съпруга и майка (омъжена е за писателя Филип Солер). Налага й се много да пътува – член е на най-престижни международни сдружения, перманентен професор е в Колумбийския университет в Ню Йорк, постоянен наблюдател на университета в Торонто, член на Световната академия за култура, Британската академия, Американската академия за наука и изкуство. Юлия Кръстева е кавалер на френския Почетен медал за заслуги към нацията, кавалер на изкуството и културата, доктор хонорис кауза на много университети (сред които неотдавна и на Софийския) и много други. Най-нова е изключително престижната международна награда HOLBERG PRIZE – за изключителни заслуги в областта на хуманитарните, социалните и правните науки.

Срещам се с Юлия Кръстева в жилището й близо до Люксембургската градина. Домакинята – приветлива и елегантна, поразява с изключително излъчване. Темата на разговора ни не беше уговорена предварително, бях съобщил само адресата – читателките на най-интересното българско списание за жени. И, разбира се, духът на общуването “излезе от бутилката”, надхвърли замисъла. Конкретните ми въпроси останаха само малка част от този продължил час и половина разговор. Общуването ни ми се стори като излязло от романите и филмите, които ни правят щастливи.

Г-жо Кръстева, кои са най-съществените различия в манталитета на българите и французите?

Може би българите са по-мрачни, повече се предават на меланхолията, меланхолия на съществуването.

Французите приемат нещата по-леко, оставят се да бъдат съблазнявани от тях и съблазняват, по-радостни са. И едното, и другото могат да бъдат и предимства, и недостатъци, когато са в повече. Българите са по-упорити, работливи… Освен това като че имат потребност от принадлежност към група, към общност, изпитват страх и срам да бъдат различни, крайни, изключителни или многопланови. Имат един вид задръжки в подчертаването на личността. Това потиска развитието на индивидуалностите. При французите е обратно: културата поощрява различието, индивидуализма – даже до нарцисизъм, негативната крайност. Но от друга страна, това стимулира творческата изключителност. Добре би било да се свържат и – чрез общуване – да се допълват двата подхода. Такова беше например наследството на моите родители – българска култура без обезличаване на индивидуалността.

Български деца често печелят първи места в международни конкурси – по математика, физика, компютърно програмиране. Това им отваря вратите на най-реномираните учебни заведения в чужбина. Какво бихте им пожелали: да останат в България или да я напуснат

Едва ли някой може да даде най-добрия съвет. Но аз напуснах във време, в което ми се струваше невъзможно да се променят българските съдбини. А сега това не само не е невъзможно, но е реален процес. И мисля, че би било все пак по-добре онези, които носят въпросната упоритост и трудолюбие, да получат максимум компетентност в чужбина и да я оползотворят на българска земя.

Казват, че можете да работите по 24 часа в денонощието. Бихте ли описали един ваш обикновен ден?

Ставам сутрин към 6-7 часа, приготвям закуската на семейството…

Защо вие, нали имате домашна помощница?

Да, идва жена, която помага, пазарува, почиства. Но в едно семейство има много неща, които са част от самото семейство. В осем съм вече на работната маса. Пиша поне до девет и половина. След този час често имам или лекции в университета, или пациенти, които консултирам като психоаналитик. Обядвам рядко и съвсем набързо, нещо много леко. Продължавам да работя, докато стане време да приготвям вечерята. След нея също пиша или чета, лягам си към 23 часа. Все по-често се събуждам към два-два и половина нощем и работя докъм четири – това е времето на художествената литература, в тези часове въображението е най-активно.

Контактувате ли с българските си колеги, които работят във вашата област?

Бях прекъснала за дълго контактите с интелектуалци и въобще с хората в България, с изключение на малцина близки. Възобнових ги при пристигането си в София, когато Университетът ме направи доктор хонорис кауза – бих споменала покойната Блага Димитрова, Елена Михайловска, Миглена Николчина, Ивайло Дичев, Ивайло Знеполски. Запознах се и с млади хора, с които, оказа се, имаме доста допирни точки и ни свързват общи области на работа – теория на литературата, семиология, психоанализа. Някои от младите са подготвени от моята асоциация на психоаналитиците – Парижкия институт за психоанализа. С мнозина сме установили взаимно ползотворни контакти – например с колеги от СУ “Св. Климент Охридски” и други университети осъществяваме взаимна обмяна. Но тези контакти продължават да се развиват, все още не са на нивото, на което бих желала.

Напоследък медиите във Франция, и не само, изтъкват българския ви произход, след като дълго го бяха пренебрегвали.

Наистина все по-често се подчертава, че съм българка. За мене това е чест.

Последният ви роман “Убийство във Византия” излезе едва преди месец-два, а вече е издаден в САЩ, Русия, Гърция, Турция, Румъния. В България ще излезе през май. Критиката го нарече “тотален роман, в който се преплитат и допълват полицейско следствие, исторически разказ, автобиографични нотки, социалнополитическа сатира, парижки и световни събития от миналото и настоящето”. В него откриваме любимите ви теми за женствеността и майчинството, емиграцията, отчуждението, търсенето на идентичност на фона на една особена смесица от нации и култури. И всичко това всъщност фокусирано някак си към земята българска. Как стигнахте до идеята и странната форма на този роман?

По време на едно пътуване.

Навремето баща ми обичаше да тълкува фамилията ни – Кръстеви и кръст, кръстосване с кръста.

Казваше, че истинският кръстоносен поход може да се осъществи само чрез смесване на националните култури: кръстът и походът на Европа. И аз съм номад по дух в културен аспект, животът ми е постоянно пътуване. Прииска ми се да пресъздам тази особеност на българската традиция. Нашият селски балкански народ винаги е бил отворен към света, към културата на другите народи – европейските, мюсюлманските, евреите и прочие. Тази отвореност се съхрани въпреки комунизма. Започнах да пиша нощем, едновременно с работата над “Жените гении”. После Буш започна войната, това породи нова сюжетна линия – за кръстоносния поход на модерния свят… Основната нишка се очерта в тъканта на романа и малко лудият главен герой се озова в България. Тогава умря майка ми. Някак заради нея поисках да се озова отново на местата, които посещавахме семейно – Черно море, Родопите, Бояна… Повечето са свързани с националната култура. Така се включиха биографичните моменти и книгата се превърна в исторически размисъл за мястото на България в европейската култура.

Разговорът ни ще бъде публикуван в списание за жени. Какво бихте казали само на тях?

Същото, над което размислях в “Жените гении”: да не се чака помощ, решение от някъде отвън – от други хора, от други жени, от България, от Европа… Всяка жена трябва да търси своята истина вътре в себе си, да развива своята многоплановост, да се свързва с другите, изцяло утвърждавайки своята оригиналност и неповторимост.

Жените трябва да бъдат верни на себе си, да не се разтварят, обезличавайки се, в средата си – околна, семейна.

Но без финансова самостоятелност как би могла жената да открива себе си? Всъщност това се отнася и до мъжа. Бедността поражда зависимост, насилие…

Жените трябва да се борят за подобряване на начина си на живот, на възпитанието на децата. Но най-вече да подемат работата по възпитанието на… мъжете! Потискането, зависимостта на жената от мъжа, войните между половете са от векове. Но оказа се, че във Франция всичко това, вместо да затихне, се разпали именно след настъпването на финансовата независимост на жените! Винаги двата пола са били две различни планети, които вървят по два различни пътя, сливащи се в един. Един общ път на свободни, пълноценни, развити хора.