Двадесет и два романа. Преводи на над 15 езика, местожителства на поне 3 континента.
Има физическа връзка с писането, затова не ползва компютър, а пише на ръка с химикал марка BIC. Става всяка сутрин в 4 часа. Изпива 4 литра силен черен чай.
Повлияна от Сервантес, Стендал и Ницше, пише с болезнена откровеност и с нула политическа коректност, рушейки културни и езикови клишета.
За нея писането е начин да спре времето и да задържи в ръце детството си, за което винаги ще тъжи. С най-новата й книга „Щастливата носталгия” Амели като че ли успява да си върне онази Япония, в която е безнадеждно влюбена и отдадена. Тя и Япония – това е историята на една любов.
Тя е Амели Нотомб.
Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква следващото й откровение.
Родена през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство, Амели прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“ и оттогава до днес всяко следващо заглавие е все по-предизвикателно и брутално лично. Книгите й имат заглавия, които не могат да те оставят безразличен. Малки, с прости сюжети, по-скоро камерни, но многопластови като звучене, изпъстрени с метафори и алегории, демонстрират не само таланта, но и респектиращата начетеност на Амели.
Неслучайно тя е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пъти) и Гран При Жионо от 2008 година. Романът „Нито Ева, нито Адам“ е отличен с награда Флор през 2007 година. „Любовен саботаж“ печели Наградата за призвание и Шардон При. През 1999 г. на Амели Нотомб й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“ – може би най-успешният й и популярен роман. Деветнайсетото й произведение, което се казва „Форма на живот“, пък е номинирано за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).
Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света. Повече от две десетилетия успехът не я напуска и романите й неизменно са на челните места по продажби.
Част от тях се радват на успешни кино-екранизации и театрални постановки. След „Хигиена на убиеца“, екранизиран през 1999 г. от Франсоа Руджери с Жан Ян и Барбара Шулц в главните роли, и „Изумление и трепет“ на режисьора Ален Корно със Силви Тестю, „Синята брада“ е третият роман на Амели Нотомб, който ще оживее в киносалоните. Издаденият в България роман „Любовен саботаж“ е превъплътен пък в театрална пиеса и опера.
Амели Нотомб е заразителна с уникалния си стил не само на писане, но и на обличане. Тя притежава огромна колекция от шапки, ходи облечена само в черно, има дълги тъмни коси и огромни очи, и никога не излиза без ярко червеното си червило. Въобще има вид на фатална и опасна жена, която не говори езика на земляните.
Тя обича да предизвиква не само с вида си,
но и със заглавията, които избира за книгите си. Повечето от тях звучат като трилъри или съобщение за терористична заплаха – „Форма на живот“, „Синята брада“, „Нито Ева, нито Адам“, „Да убиеш бащата“, „Хигиена на убиец“, „Любовен саботаж“, „Кралска воля“, „Атентат“, „Живак“.
Чуйте някои нейни откровения, в доказателство за ексцентричния й нрав:
А. Н.:. Животът е доста скучен, ако се задоволяваме с обикновените му съставки. Винаги съм търсила формули, които са подхождали на темперамента ми, и съм ги намирала. Когато бях малка, лягах по средата на улицата. Така се чувствах героиня през целия ден. По-късно тренирах парашутизъм. Уви! Последният ми скок се оказа несполучлив. Във въздуха изпаднах в екстаз и не заех правилната позиция. Би трябвало да свърша в инвалиден стол, но за късмет съм от каучук. Много съм устойчива. Физическата ми сила надминава всяко въображение. При това през юношеската ми възраст трябваше доста да ме ремонтират – носих шини на краката и ортопедически подметки!
На няколко пъти Амели се спасява от смъртта буквално на косъм, била е болна от анорексия, и днес осъзнавайки през какво се е наложило да мине, тя се обръща към анорексичните момичета или момчета с призив: „Да, има начин да се оправиш и ти ще го намериш”.
Свръхпродуктивна, на година произвежда по 3,7 романа, за нея писането е равносилно на скок в неизвестното, в прословутата бяла страница. При всяко ново приключение тя завладява още малко територия като пионер, пред когото границата между изразимото и неизразимото не спира да отстъпва.
В Япония, за да се издържа, е давала уроци по целуване на ръка на бизнесмени. Тогава Амели е на 21, влюбена до ушите и без пукната йена.
Спокойно може да бъде наречена съвременна готическа принцеса, за която времето е спряло, а сърцето й е останало в Страната на изгряващото слънце. И никога няма да се върне от там.
„Аз съм мистик без религия“, казва Нотомб, след което обяснява, че полухипнотичното състояние на писането рано сутрин, извън всякакво равновесие, я кара да се чувства като Бог.
В последното си написано досега двайсет и второ произведение, „Щастливата носталгия”, Амели тръгва по следите на своето японско минало, описано в „Изумление и трепет” и в „Нито Ева, нито Адам”. Завръща се по местата, където е била най-щастлива, среща се с хората, които е обичала. Заедно с нея пътува и френски телевизионен екип, който прави филм за писателката.
Книгата е написана просто и откровено, с желанието да се разбере дали измислената Япония отговаря на истинската. Дали спомените от детството не са украсили представата за тази страна и не са я превърнали в нейното Елдорадо. Тази книга е болезнено лична, на ръба на документалното. В нея Амели само разказва, но разказва с онази сладка носталгия, която е характерна за всяко взиране в невинността на детството. Японците имат само една дума за носталгия, казва ни авторката – „натсукаши”, и тя означава щастлива носталгия, тя е моментът, в който споменът се връща в паметта и я изпълва с блаженство.
Дори и да не сте чели нищо на Нотомб до този момент, сигурна съм, че тази първа среща с нея ще ви очарова с искреността и емоционалостта си. Всеки от нас мечате за едно такова пътуване, в което да потърси себе си.
За някои от нас е далеч по-лесно. Достатъчно е да се качим на влака и да си идем в родния дом, да отворим отдавна прашясалия албум със семейни снимки, който крием в раклата, или просто да гледаме някой позабравен филм.
Няма нищо по-сладко от пътуване в детството, нали? Защото там е обетованата земя на безгрижните спомени.
0 Коментара