За Кристо – вечно и преходно

За първи път лично се докоснах до изкуството на Кристо в Лондон през 2018-а. Бях впечатлена от снимките и разказите за предишния му проект „Плаващите кейове“ в Италия и усещах, че съм пропуснала нещо буквално неповторимо.

Снимки: Николай Николов и Интернет

Затова бях решена да видя с очите си плаващата конструкция Мастаба в езерото Serpentine в лондонския Хайд Парк. Отидох с група приятели от различни националности, които вече знаеха за футуристичната инсталация, както и че е дело на българин. Бях прочела доста за предишните му проекти и с удоволствие разказвах подробности от творческата му и лична биография. Едно от нещата, които най-силно ме впечатли беше начина, по който пресечената конструкция отразяваше светлината в различните части на деня, както и това, че е плаваща. Щеше ми се да имам възможност да поговоря с Кристо, който ми изглеждаше като младолик възрастен с душа на дете. Разбира се, имах план да отскоча до Париж за планираното през есента на 2020 „опаковане“ на Триумфалната арка.

За този предстоящ проект ми спомена Ники Николов, видео журналист и продуцент, с когото се запознах в Лондон. Като видео продуцент за дигиталната платформа Mashable той беше автор на поредицата Cool Quotient, проследяваща революционни методи и техники в сферата на скулптурата и дизайна. По време на снимките за филма, представящ двата последни проекта на Кристо и Жан- Клод „Плаващите кейове“ и Мастаба, той е имал възможността да се срещне с Кристо и да разговаря с него. Ето и някои интересни подробности за впечатленията му от двата проекта и за мястото на Кристо в съвременното изкуство.

Автор си на филми, които представят алтернативни форми на изкуство, визуални провокации, парадокси. Работиш за лондонския клон на Mashable. С какво точно се занимаваш?

От 2016 година работя за Mashable, където ръководя видео екипа ни в Лондон. Аз съм видео продуцент, основно се занимавам със снимането и редактирането на видео репортажи. Предимно правя късометражни филми, които целят да предизвикат статуквото и да предоставят платформа на хора и идентичности, които често остават без глас. Например този филм, който разглежда мястото на артисти с увреждания в Холивуд – какви роли им се полагат, как този процес на идентификация влияе върху новите поколения и как можем да разказваме по-различни и по-разнообразни истории. Или този филм за първата в света трупа от артисти със синдром на Даун. Живеем в прекалено свързан свят, свят с изключително различни личности и истории, за да се затваряме в себе си и в своите предразсъдъци за ‘външното’ и ‘чуждото’.

От 2019 -а си ко- продуцент и водещ на подкаст Fiction Predictions. Върху какво се фокусира подкаста?

Подкастът е страничен проект, който движим с моя колега Сам Хейсъм – заместник редакторът ни в Лондон. Идеята е проста – често книги, телевизиони шоута, филми от миналото успешно предсказват, или поне намекват, неща, които наистина се случват. Наприме – паралелът между “1984” на Джордж Оруел и някои от основните правила на тоталитарния режим от книгата са ясно видими и днес. Друг интересен пример, планиран във втория сезон, който ще пуснем скоро, е полетът на Аполо 11, който достига Луната.

Има много доказателства, че човешкото въображение прави Луната фикс идея още по времето на Галилео Галилей и започва да фантазира начини и машини, с които бихме могли да я достигнем. Учените, които създават първите ракети в началото на 20-ти век са били дълбоко повлияни от историите на Жул Верн, който предсказва с невероятна точност първата човешка мисия до Луната.

Човешкото въображение е наистина без граници. То е и темата на този разговор. Какво те провокира да направиш филм за творбите на Кристо? При посещението ти в Италия през 2016-а е първата ти среща с него. 

През 2016 година убедих редакторите си в AJ+ да пътувам до Италия, за да заснема инсталацията „Плаващи Кейове“ на Кристо. Бях отседнал в малък хотел на брега на езерото и наблюдавах как постепенно първо мостовете между островите Изола и Сан Паоло бяха покрити в оранжево, а после и голяма част от самия град беше постлан в оранжево. С Кристо се запознах на следващия ден, когато той разходи група журналисти по току-що завършения мост. Успяхме да поговорим, заедно с неговия племенник, който движи реализацията на проектите. Бях един от малкото журналисти, допуснати до мостовете няколко дни преди откриването и имах невероятната възможност да походя по вода и да поговоря с Кристо.

Какво беше усещането ти, когато се разходи по „Плаващите кейове“?

Това е може би едно от най-запомнящите се пътувания и видеа, които съм снимал. Най-интересното за мен беше как пейзажът на целият град се измени, изцяло благодарение на Кристо. Първо, мостовете бяха сглобени – това бяха квадратни, бели, пластмасови плувки, сглобени заедно; после бяха постлани с оранжевия плат, който променя цвета си според силата на слънцето. След това и улиците на града се преобразиха в оранжево и отдалеч изглеждаше като че ли е кадър от ‘Магьосникът от Оз’. Когато след няколко дни градът се напълни със стотици хиляди туристи, оранжевото като че само надникваше под тях и това създаваше илюзията, че тези хора наистина ходят по вода.

В клипчето за последните 2 проекта на Кристо и по-специално в частта представяща „Плаващи кейове“ има един кадър, който „следи“ Кристо в гръб, докато върви „по водата“. Твой ли е този кадър ?

Да, мой кадър е. Имах огромното щастие да се разходя и да поговоря с Кристо дни преди да открие инсталацията. Имаше много журналисти, които се редяха да поговорят с него. За мен беше интересно да чуя неговата гледна точка относно ролята на естетиката в изкуството и защо набляга върху краткотрайните инсталации, а не перманентните. Едно от най-стойностните неща, което ми сподели е, че всичко е временно, нищо не остава завинаги и това беше главната философия на изкуството им с Жан Клод.

Поговорихме за Жан-Клод и как всяка една инсталация е част от пъзела на тяхното творчество. Беше изключително енергичен и харизматичен, до такава степен, че не смеех да го прекъсна. Спомням си, че разговаряхме за начина му на живот, за стриктния режим, който спазва, спомена как яде чесън всяка сутрин, стои прав цял ден – дори нямал стол в студиото си. Всеки един проект подготвя следващия и как това е част от един по-дълбок разговор относно нашето ежедневие и лекотата, с която всички потъваме в рутина и забравяме да надигнем поглед от бордюра.

Кристо е явление в съвременното изкуство. Защо според теб е така? Как би описал неговото изкуство?

Както той самият ми каза – красотата на инсталациите му, създадени заедно с Жан-Клод, е че те напомнят за детството ни: “нещо, което никога няма да се повтори”. Ние живеем в свят, в който перманентното, дълготрайното, неразрушимото е в криза.

За Кристо, наблягането върху временното, върху изчезващото е най-важното послание. Красотата, естетиката – това са неща, които не са вечни и чиято стойност се губи ако свикнем с тях. Естетиката гарантира мярка, а за да има човек мярка, се нуждае от естетика. Мога само да предполагам, но според мен, това беше и причината Кристо да страни от безбройните опити да го придърпаме и преобразим в национален герой, в символ на национална гордост. Кристо преминава отвъд границите и неговото изкуство не принадлежи никому. То е достъпно за всички и съотвено принадлежи на всички.

А какви са впечатленията ти от Кристо като човек? Ако трябва да опишеш Кристо само с три думи, какви биха били те?

Естет, изпълнен с надежда.

Ще ни споделиш ли твоята надежда, някоя твоя мечта, или предстояща цел, към която се движиш?

В днешно време е много лесно човек да изпадне в безнадеждност. Това, което този коронавирус осъществи е да излъчи на световен екран, пропукванията в глобалната система – от опасностите на популизма, до липсата на консенсус и солидарност. Истината е, че винаги съм предполагал, че да живееш по-време на исторически период е сигурно много вдъхновяващо и интересно. Все пак, през последните 30 години цареше известна стабилност и ред. Всичко сега изглежда наопаки и бъдещето е изключително неясно. Моята мечта е, това да се окаже невероятен шанс да се коригират някои от грешките допуснати през последните години – да се постави почвата за по-устойчиво бъдеще, в което нашите деца и децата на нашите деца ще имат възможността да се порадват на своето детство така, както Кристо и Жан Клод се стремяха да зарадват света със своето изкуство.