За всякой човек песен има

То кат съм бил млад, какво нещо беше! Ама сега вече преминали годините. А през него време и да ме спираш, не можеш ме спря, кат искам аз да си направя мойто, което го знам. Та минала силата, щото минава всичко. От него време каква свирня да ти кажа? Кат съм пял, кат съм свирил — все хубави свирни бяха. Някога други свирни имахме, синът и той до късно време тях свиреше. Добре, ама сега обърнаха младите друго да свирят, други игри да играят. Ама могат ли замести гъдулката? Само кат видиш гъдулка, тъй, зърнеш я само – това е баща ти, това ти е къщата, всичкото — ей под тая лозница. Дет се казва, дърво да пипнеш, Попина ще видиш…

Нашата е малка гъдулка. Малка, ама по-трудна, майсторлък се иска за нея. Ами ти защо чак тука доде, при тез малките гъдулки? Който доде в Попина, пък не ще да отиде вече нататък. Какво харесват? Дунава! То не е само вода. Ти да видиш какво нещо е! Да видиш как те тегли! Тъй кат се поспреш под тез тополи… Сенчесто! Сенчица, кораби минават, лодки минават, риба хващат, само да гледаш… Душата ти напълня! Хубаво нещо! Самото ни село е някак тъй, подготвено ни е за гъдулките. Ама от всякой човек гъдуларин не става…

Ако искаш да знаеш, ще ти кажа. От баща ми е всичкото. Седем деца сме били, две момчета и пет момичета. Кат земе тате гъдулката и ще ни свири. Той свири, аз слушам. И казвам тъй на акьла си:

тоз занаят ще го хвана, може да бъде каквото ще

Тогаз съм мераклисал на него. И досега на, седемдесет и петата съм, не пускам гъдулката. А тате не искаше. Тодоре, казва, остави таз гъдулка, жена ще имаш, деца ще ти се намерят, а ти по сватбите… Така беше, него време paбота голяма, по нивите, по животните. Добре, ама аз не го слушам, то дет ми гълчеше. Замине той, аз земам гъдулката и свиря. Веднъж ме завари в градината. Отивам там, скривам се. И си свиря, а той ме слушал. Костадино, казал на майка ми, и да го гълча, казва, момчето мерак има. Кога почна гъдулката и хвана, казва, всичките мои свирни. Той не че ме е учил. Аз сам, от себе си. Една свирня, когато ще земеш да я свириш, трябва да я знаеш и в акъла да я очертаеш. Не знаеш ли да я очертаеш от акъла, не може да я свириш. Акълът по-напред работи от ръцете. Докат ще свиря един устив, едната нота ще я кажа, другата — тя се нагласява след нея. След нея нагласени, нагласени — почваш да ги повтаряш. И това е.

Тъй стана.

Осемнайсетата година бях, кат почна първата ми сватба.

Баща ми пазарен да я свири, но стар беше, болен. Пък ме беше срам. Дете съм, как ще е? Ще я изкараш, казва тате… И аз… забързах се, облякох се. А то зима! С шейни отидохме в Сребърна. Всякой си има приятел, аз нямам. Имаше там един дядо Кочо, кафеджия беше. Влизам аз в кафенето. Свих се тъй — момченце. То другите, седят и те там, ама с мустаци, тъй усукали ги… Момче, питат, ти от де си? От Попина, казвам. Е-е-й! Мязаш, казват, на Скуртовите! А то – дядо Деко Скуртов, наш войвода, минал Дунава, черкезите гонил… От тях, от Скуртовите ми е дамазлъкът. Абе ти за какво доде на сватбата? Да не си бързикон? На него време тъй беше с коне. Три до четири коня най-хубавите, без седло, само така — с едни хубави чергички… Шити, направени тъй — с пискюли, едновремешни работи. Конете пък нагиздени, с юзди, с гердани на шиите. Хубаво нещо, ей! И момчетата облечени, пременени… Та те, бързиконите, вървят пред сватбата, след тях талигите. Идват бързиконите, дигат булката да се венчава. И кат занесат булката в селото на момчето, по реда както е, тогаз си отиват. Те, значи, бързоходят сватбата. А коне имаше по тоз край, до нямай къде!… Та рекох аз: не съм бързикон, свирач съм. А, казват, какъв свирач си, дете си! Добре, ама кафеджията, дядо Кочо, нали стар човек и знае как да докара човека да му приказва някакси. Я ела тук, Тодорчо, ще пийнеш ли, пита ме. Пък аз: не съм твърде по пиенето, казвам. А, ще те черпя, казва, едно вино, да видиш какво винце имам. Тури закуската, хапнах аз един път, хапнах два пътя, налях една чаша… И нали съм млад, зе да ме бута мене да извадя гъдулката. Какво да им свиря? Почнах аз, а те един друг: „Е-е-й, какво дете, а какви свирни, стари свирни!“ Захванах да им пея, те вече всичките: „Дай едно кафе от мене!“ Рекох: от никого нищо не искам, понеже малък съм бил, казвате, няма да изкарам сватбата, но аз пет ще изкарам. Изкарах я, дигнахме булката и на булката пях. Дълги работи…

Знаеш ли къде обичам да свиря аз? Хора трябва да има. Понеже аз съм ходил и съм изпитал много, знам хората. Отиваш на една сватба да я свириш, нали? И свекърът знае, гъдуларин ще му свири, а си седи, гледа си свойта работа, мълчи. Викаш си: тоя човек гъдуларин иска, ама нищо няма да стане. И тъй излиза. Няма той внимание към тебе. Има други, кат те види, че идеш: „Гъдуларино, ела тук, седни при мене, кажи сега свойта.“ Та значи

таз, гьдуларската работа, настроение иска

То ти дава куража и да не те е срам. Щом кат се мълчи, нищо не излиза. А песента помага на тоз, който я слуша. Като го видя човека, и знам какво да му пея. На всякой един песен има. Виждаш кой какъв е, как е живял. На всякой башка песен ще му пееш. Пък после казваш всичкото, дето го знаеш. То само те кара.

Гъдулките да ти разправя как съм почнал да ги правя. Тъй, един ден, колко да съм бил, на 15-та година бях. Зимам татевата, хвърлям жиците, турям една коричка, изчертавам типарчето. По него типарче си слагам дървото, нарендосвам си го, очиствам… После, дървото кат е готово, тъй малко го зарязваш и почваш вече с кривината да го копаеш. Копае се, копае, докат го изкараш — колко дълбоко, колко широко. Ей туй дърво е орех. Гледай сега, то става и от осен, и от череша, става и от друго. Ама най-хубаво е от дръмбъз му казваме ний. Дръмбъзът цъфти с едни бели китки — ей такива големи, и мирише, берат го за лекарство него. От него се правят най-хубавите гъдулки. Понеже, виж сегана, всякой един човек нали има мелодия в говора? Всяко едно дърво и то тъй, издава звук. Туй дава други звук, онуй други и тъй. Разбра ли? Да се знаят трябва. Но дръмбъзът се е изнамерило, че е най-хубав. А жиците, от агнешки черва са. Опваш ги, ама различна песен става. То зависи от много работи. Едно зависи от тез — очилата. Щом ако са по-малки, не може да даде звук, какъвто да ти обърне пръстите. Малко ще ги разголемиш. После туй — него магаренце казваме, подпорките значи. Ще ги направиш две-три парчета. Ще слагаш, докато ти уйдиса на пръстите, да можеш ги обърна, тогаз вече…

Гледаш го тъй, ама голяма работа има в него.

Туй иска да го нагласиш, тъй както трябва да бъде. Щом знаеш гласа на песента, туряш пръстите — ей като тоз, и то ти казва тона.

Като искаш, да ти кажа. Тоз нашият занаят се краде, не се учи направо. Ще гледаш и ще слу­шаш. Ама песента трябва да я знаеш. Не знаеш ли песента, дума да не става, не ставаш гъдуларин, нито гайдарджия, нито нищо. Туй става така. Тоз, който иска да поеме занаят, макар че бил гъдуларин, макар че бил гайдар­джия, макар че бил строител, то зависи от вътре в него какво е.

Дали има той изкус на туй нещо, дето го иска, да го направи за в бъдеще да има. А има някои, приемат занаята, ама без вниманието. Аз не се чудя никак, че има разни хора. И думата ми е да ти кажа защо. Значи човек не го тегли съвестта. Макар и за учене, макар и за свирач, макар и за строител. Не го тегли. А другият, тоз, който иска да из­кара нещо, то го мъчи там, как да кажа, самото сърце. То те мъ­чи да го предадеш, да видят хо­рата. Хубаво да е, а не тъй оттук-таме. Щото който е дошъл, да ти кажа към 160 гъдулки са моите, иде и все туй: „Е-е-й! Ама тя сякаш с ръка не е хващана, бе!“

Ами сърцето такова, тъй иска, тъй го направя. Прости едни ра­боти, да ти кажа. Ама каквото да бъде, аз кат си го направя тъй, по табиет… Инак сън не ме хва­ща…

Тоз е майстор, дето и инстру­мента си направя, и инструмента си опитва — дали кат го даде личен ще бъде, дали не. Щото има много, дето работят гъдул­ките. Направя я той, по типарчето, ама не знае да я нареди. Да свириш само, то може. Ама да я правиш, без да свириш, не мо­же. Много идват при мене. Земи, казва, то не става таз гъдулка. Нито глас, нито нищо. Ами не свири тоз, дето я правил. Кат не знае да свири, де ще ти изкара такова нещо!

И друго. Кат не обичаш хуба­вото, не можеш нищо. Туй, дето го правиш, вътре в душата да ти е, да имаш обич на него.

Изкус да имаш, значи човекът да бъде доволен от тебе.

За себе си пра­виш, ама и за него да бъде. А има и дето се гордеят. Майстор е, ама той не докрая е майстор.

Ако е майстор, хората ще обича. А той значи майстор, пък над тях се туря. Най-напред той себе си, после хората лъже.

A за училище кат ме питаш, не съм учил никак. Една година само. Тъй стана, времето такова. Все земеделието съм карал. Но благодаря, толкоз съм имал акъл, че да си напиша, да си направя мойта работа. Знам си я и сега си я правя. Каквото ми е душа чула на тая земя и каквото акълът запомнил. Това е. Самоук съм. Само съм гледал и съм се омислял. Ама не, колкото да се рече. Хем навътре да е в тебе, хем навън да е. Затуй те търсят хората. Всякой да си каже него­вото. В селото оркестър имат де­цата, все гъдуларчета. Навсякъде ходят. И в Силистра, и в Коп­ривщица – все отличени. Иван, мойто момче, ръководи всичко­то. Ама и мене питат: „Бай Тодоре, харесваш ли тия деца как свирят?“ Казвам: едни ми харес­ват, други не ми харесват. Пък те всичките свирни си знаят. То само със свирня гъдуларин не става. Ще го гледаш как гледа майстора и как бута лъка. По туй ще познаеш мерака. То всичкото прави меракът. Тогаз от себе си много свирни ще изучиш. Изка­раш една, тя другата идва. Съ­рцето те тегли да сказваш на хората.

Туй е то и свирнята, и песента. За правнуците, за там ми е ме­ракът. Имам едно — момченце, на четвъртата година е. Само си хваща гъдулката, пък и от устата му песен излиза. Кат го гледам, някак си — ще стане нещо. Ама що казват хората всякой си има дарба, знам ли?…

А аз и сегана колкото по свиря, толкоз по ми се сври и толкоз по ми се пее. Ей тъй, кат ида на Дунава… Вълните тъй бият, а аз им пея и свиря…