Забележителният живот на Хеди Ламар

Издателство отпечатва хаплива книга за любовния живот на холивудска звезда. Холивудската звезда дава издателя на съд, гневна от съдържанието. Нищо необичайно дотук. В едно отношение обаче случаят „Хеди Ламар срещу Макфадън-Бартъл“ е много необичаен – книгата, срещу която актрисата подава иск е собствената й биография.

Снимки Уикипедия

След като през 30-те и 40-те години на миналия век Хеди Ламар се слави като „най-красивата жена на света“, през 1966 г. актрисата се надява, че написаните от нея мемоари ще съживят кариерата ѝ. Когато обаче прочита готовия текст на „Екстазът и аз“, тя е възмутена. Смята, че написаното е „измислено, фалшиво, вулгарно, скандално, клеветническо и неприлично“. За съжаление на Хеди, съдията отсъжда срещу нея и издаването на книгата продължава, а актрисата получава публичност, на каквато не се е и надявала.

От автобиографията й читателите научават как тя и третият ѝ съпруг, Джон Лодър, са се опитали да подобрят рекорда на техен познат за секс 19 пъти в един уикенд. Прочитат още как друг от партньорите на Ламар е наел екип от скулптори и гримьори, за да изработи гумена секс кукла, която е идентична с нея във всеки детайл. Научават и за една не толкова фалшива претенция за слава – когато през 1933 г. тийнейджърката Ламар се снима в чешко-австрийската романтична драма „Екстаз“, тя става първата актриса в историята, която симулира оргазъм на филмова лента.

Но това, което мемоарите не казват за Ламар, е много по-забележително. В автобиографията й не се споменава нищо за това, но по време на Втората световна война актрисата разработва система за радиоуправляеми торпеда, а технологията за разпространение на радиочестотния спектър, която тя развива, един ден ще се използва в мобилните телефони и wi-fi връзките. Дори и без измислени, неверни и клеветнически материали, биографията на австрийската актриса е по-удивителна от тази на почти всяка друга холивудска звезда.

Папата осъжда „момичето на екстаза“

Родена през 1914 г., Хедвиг Кислер има комфортно детство във Виена. Гувернантката ѝ я обучава на немски, френски и италиански, а баща ѝ, еврейски бизнесмен, я учи на инженерни науки, но Кислер е твърде устремена към това да стане актриса. На 15-годишна възраст тя бяга от училище и още същия ден получава работа като сценарист във филмово студио. Това назначение води до работа като статист, а на 18-годишна възраст получава противоречивата главна роля във филма „Екстаз“ на Густав Махати.

Кислър играе млада булка на име Ева. След като е отишла да плува гола, тя се запознава с наперен инженер (на име Адам, разбира се) и изпитва всички удоволствия, които импотентният ѝ съпруг не може да ѝ осигури. В близък план Ева се задъхва, отмята глава назад и стиска косата си. Ясно е какво изразява – и то никога преди това не е показвано на голям екран. По-късно Ламар казва, че привидно блажените й извивки са резултат от това, че Мачати я е убождал с безопасна игличка, но както и да се е получила тази сцена, тя е достатъчно убедителна, за да предизвика вълнение. Филмът е осъден от папа Пий XI, а Кислер е наречена „момичето на екстаза“.

От Мусолини в киното

Един от многото ѝ нови почитатели е Фридрих Мандл, производител на оръжие и третият най-богат човек в Австрия. След осемседмичен годеж той и Кислер се женят, а тя – все още тийнейджърка – започва живот в кралски разкош. По време на едно пътуване до Париж Мандл пита съпругата си дали харесва блестящите бижута, изложени на витрината на Cartier. Когато тя кимва, влюбеният съпруг ѝ купува всички до едно. Но Кислер се чувства „задушена от лукса“. Обсебващо ревнив, Мандл се опитва да купи и унищожи всеки екземпляр от „Екстаз“ и отказва да ѝ позволи да посещава приятелите си или да ходи на театър. Единствената роля, която ѝ разрешава, е тази на трофейна съпруга, която седи декоративно на масата за хранене, докато той обсъжда муниции с влиятелните си гости, включително Мусолини.

Съществуват няколко противоречиви разказа за края на брака й – според най-драматичната версия Кислер упоява прислужницата си със сънотворни, облича униформата ѝ и заминава маскирана за Париж. Това, което не се оспорва, е, че тя напуска Мандл през 1937 г. и че през 1938 г., със сменено име – Хеди Ламар, се снима в холивудския филм „Алжир“. Публиката и критиката са зашеметени. „Тя е млада, жизнена и със сигурност ще се превърне в сензация“, пише един от критиците.

„Човек не забелязва дали може да играе – толкова е красива!“

В това никога не е имало съмнение. Ламар е не само богиня с порцеланова кожа и гарванови коси, но и с екзотичен акцент, възбуждащо минало, а не след дълго и с поредица от красиви съпрузи и годеници. За публиката от епохата на депресията тя е въплътена фантазия, а за клюкарите – мечта. Но филмите и не са само поредица от триумфи. Сред успехите на Ламар са участията в „Бум Таун“ с Кларк Гейбъл и Спенсър Трейси, „Моят любим шпионин“ с Боб Хоуп и „Самсон и Далила“ на Сесил Б. Демил – най-касовият филм за 1949 г. Но Ламар има повече провали, отколкото хитове, а играта й на места е скована и откъсната, сякаш мислите ѝ са насочени към други неща.

И за това може би има причина. Нейното хоби е да изобретява и докато другите холивудски звезди са на партита, Ламар си стои у дома и се занимава с неща като дизайн на светофар или експериментира с разтворими таблетки за газирани напитки. Най-революционната ѝ идея е тази, която се надява да помогне на съюзниците да спечелят Втората световна война. След като получава безценна информация за оръжията по време на вечерите на Мандл, тя измисля концепцията за синхронизирана система за „прескачане на честоти“ – за да се попречи на враговете да заглушават радиосигналите между самолет и управляемо торпедо, техните комуникации ще преминават едновременно на нови честоти. Като работи в партньорство с Джордж Антейл, авангарден композитор, Ламар получава патент през 1942 г., но изобретението ѝ е отхвърлено от американския флот. То просто изпреварва времето си.

Закъсняло признание

Десетилетия по-късно тя и светът научават, че нейните иновации са били включени в технологията на мобилните телефони, а през 1996 г., четири години преди смъртта ѝ на 85-годишна възраст, Фондация „Електронни граници“ удостоява нея и Антейл с наградата си „Пионер“.

Но това е закъсняла утешителна награда за човек, който е забравен.  След като славата на Ламар в Холивуд заглъхва, тя се оттегля във  Флорида и попада в заглавията на вестниците само когато я арестуват за кражба от магазин, когато си прави унищожителна пластична операция, както и когато започва дело срещу публикуването на пикантната й автобиография.

Някои почитатели виждат Ламар като жертва на сексистки предразсъдъци – жена, която е твърде привлекателна, за да бъде приемана сериозно нито като актриса, нито като изобретател. Самата Ламар насърчава това тълкуване. Лицето ѝ, пише тя, „ми носеше трагедия и душевна болка в продължение на пет десетилетия. Лицето ми е маска, която не мога да сваля: Винаги трябва да живея с него. Аз го проклинам.“

Но разказът за Ламар като жертва я прави да изглежда слаба и пасивна, докато в действителност тя неведнъж е поемала контрол над съдбата си, независимо дали е бягала от швейцарско училище или от тираничен съпруг. В Холивуд тя излиза и се бори за ролите, които иска – нарежда на агента си да се обади на Демил, настоява Орсън Уелс да я режисира като лейди Макбет. Тя е също толкова решителна, когато трябва да откаже ролите, които не желае, или да разстрои шефовете на студията, като се откаже от рекламните турнета. Ламар може и да не е правила най-мъдрите избори, но те са били нейни.

Това е така още от самото начало на холивудската ѝ кариера, когато силата на волята ѝ е почти толкова важна, колкото и безупречната ѝ красота. След като бяга от Мандл през 1937 г., тя е представена на ръководителя на MGM Луис Б. Майер в Лондон. Колкото и да е предпазлив по отношение на подписването на договор с рискованото „момиче на екстаза“, той ѝ предлага контракт, но предложената заплата е толкова малка, че тя си тръгва от срещата им. Тя обаче не е приключила с Майер. Следващият ѝ ход е да си резервира билет за същия океански лайнер, на който пътува той, така че той да има редовни възможности да наблюдава зашеметяващия ефект, който актрисата оказва върху всеки мъж на борда. Когато отплава от Европа, тя почти не говори английски и се казва Хедвиг Кислер Мандл. Когато слиза от кораба в Америка, тя вече има изгоден холивудски договор и се казва Хеди Ламар.

Хеди Ламар не просто е имала гениален талант за изобретяване, а и за преоткриване.