Загадката „Анна Каменова“

Представете си, че годината е 1935-а, а вие сте млад художник/художничка или писател/писателка. Жадувате да общувате с някои български творци, за нещастие прочули се вече до такава степен, че конкуренцията ви за разговор с тях се е увеличила неимоверно. Възхищавате се на хора като Елисавета Багряна, Дора Габе, Николай Лилиев, Асен Разцветников, на художници като Иван Милев. В София сте на пансион, със скромен доход като учител, но все пак имате материална възможност за светски начин на живот. Какво бихме ви посъветвали? Да се запознаете с Анна Каменова и съпруга й Петър Стайнов и да посетите по възможност литературния им салон. Денят, в който може да го направите, е понеделник. Знаете прекрасно, че в този ден няма театрални представления и това го прави подходящ за събирания в дома на Стайнови, които обожават да се обграждат с млади хора. Знаете, че там се провеждат различни събития – от литературни четения до карнавални вечери.

Светлокосата и непринудена домакиня,

с нейните ерудиция и финес, е пословична с умението си да води разговори. А сега нека се пренесем в нашия XXI в., от чиято камбанария времето между двете световни войни е омагьосващо с културното си богатство и специфика, подобно калейдоскоп – за малко дете. Едно е сигурно – за да разберем какъв е бил животът на една истинска българска писателка по това време, а и днес, е нужно да се запознаем с Анна Каменова.

Вдъхновение на картина на Иван Милев, която е въплъщение на българския сецесион. Дъщеря и съпруга на дипломати, самата тя с ерудиция и опит, подобаващи на дипломат. Домакиня, заедно със съпруга си, на един от малкото литературни салони у нас, следващи културната традиция в Европа. Потомка на Бенковски. Писател и преводач. Критик и страстен любител на театъра. Съмишленичка на творци-жени като Багряна. Това е изящната дама, която присъства в културния живот на България в продължение на 60 години. С оглед на тези факти, чудно е наистина как така днес тя е полузабравена извън литературните среди.

Има още една причина да се спрем на личността на тази ярка жена. Това, което преди време по повод излязла критична статия за нея, българска читателка сподели: обидно е за българската жена нейният интелект да се илюстрира с десетина писателки, художнички и т.н. от културната ни история.

Любимката на семейството

“Спомените ми напомнят някогашните морски карти. Светът е съществувал, но на празната повърхност са били нанасяни познатите земи – като островчета, пръснати в бялото пространство – само познатото и провереното”, ще напише Каменова в мемоарната книга “Напиши за този род”.

Каменова, с рождено име Анна Маджарова, е най-малкото дете в семейството на Михаил Маджаров – министър в няколко български кабинета, посланик в Англия и Русия в първите години на Първата световна война. Младата Анна живее с родителите си по време на мисиите в чужбина, което й дава възможност да следи турбулентните за света събития, както и знакови личности от историята отблизо. Изключително близка с баща си, Анна, 20-годишна по това време, му помага в работата, дешифрирайки български телеграми, пристигащи в Лондон.

„В Лондон първите месеци бяха спокойни. Брат ми Иван почваше своята юридическа кариера и остана в София. Сестра ми току-що се беше оженила, а брат ми Георги следваше право в Сорбоната в Париж, така че само аз бях при моите родители. Баща ми правеше своите първи запознанства с английски общественици и с града, първите дипломатически посещения…

… Вместо да  постъпя в английско училище, аз държах да завърша българска гимназия, а и баща ми беше на същото мнение. В края на май пристигнах в София, за да се явя на изпит за целия материал“, ще си спомня за това време тя.

Както пише изследователят Албена Вачева, дневниковите записки на Каменова, водени по време, са „своеобразен архив на дипломатическото представителство на България“. Преди края на войната младата жена записва право в Софийския университет. По това време пише и стихотворения, в едно от които можем да намерим следните думи, говорещи за духа на писателката: „На личността свобода! За нея съм мечтала“. Тези думи ще я вълнуват през целия й живот и ще се пренасят в творчеството й.

През 1919 г. Каменова се омъжва за политика и общественик Петко Стайнов. Нейна житейска опора, както и доверен домашен редактор, именно той ще измисли псевдонима Каменова, когато тя започва да сътрудничи на сп. „Златорог“. Сбирките на легендарното списание се провеждат в дома на Стайнови.

Първата трагедия

По време на Втората Балканска война загива единият брат на Анна – Иван, както и съпругът на сестра й. Изследователите правилно отбелязват безкористността на Михаил Маджаров, който не е задействал връзките си, за да освободи сина си от военна служба, въпреки високия си дипломатически пост. Вече отчаян, той ще ги използва едва след като за сина му вече е почти сигурно, че е загинал.

„Баща ми, който винаги гледаше реално на нещата и не обичаше да се самозалъгва, все пак опита последната надежда. Телеграфира на Венизелос (б.а. премиер на Гърция по това време), с когото имаше приятелско познанство, да го попита дали синът му не е случайно между пленените български войници. След два дни се получи безутешният отговор: „Вашият син Иван не е между пленените…”, ще си спомня Каменова.
По това време Маджаров не се е страхувал и да изрази позиция и подава оставка като протестно действие срещу начина на управление на Фердинанд.

„Баща ми беше съкрушен и от вероломството на Фердинанд, „от престъпното безумство”, от тежкото поражение на нашето отечество, но естествено преди всичко, от скръбта по загубения първороден син“.

20-те години на XX в.

Периодът между двете световни войни е благодатно време за талантите, включително на Анна Каменова. Най-напред, в продължение на десетилетие, младата жена се утвърждава основно като критик. През същия период тя сътрудничи не само на „Златорог“, но и на списания като „Свободна реч“, където има собствена колонка за европейски културни събития. Пише и за „Съвременник“, „Философски преглед“, „Слово“, както и  за дамските издания „Вестник на жената“ и „Женски глас“. Много често Каменова пише за мястото на жената и предизвикателствата пред нея в съвременния свят. Засяга теми, свързани с любовта, децата, професионалната реализация и брака, нерядко втъкавайки и изповедни нишки в текстовете. Въпреки че е жена-писател обаче, тя съвсем не се е ограничавала до това да е само летописец на женското, колкото и романтично да звучи последното. Племенницата на Бенковски се асоциира с онзи кръг интелектуалци и творци, които творят в посока на „родното“, но в модерен контекст.

Сред тях са писатели като Ангел Каралийчев, Йордан Йовков. Времето след Първата световна война неизбежно подготвя появата на подобен интелектуален уклон. Дебютният й роман „Харитиния грях“ от 1930 г. е обстоен психологически портрет именно на жена. Следват го „Градът е същият“, три години по-късно  – „Пет момичета“ от 1940 г. и „Близо до София“. Последният излиза вече по време на комунистическия режим през 1957 г. През 1980 г. излиза „Часовник без стрелки“, една от най-популярните й творби.

Каменова пътува и пише пътеписи за различни краища на България, като Копривщица (откъдето произхожда родът на баща й) и Хисаря. Като интелектуалец, тя непрекъснато се стреми да защитава интересите на страната си. Малко известен факт е, че тя заедно със скулптора Иван Лазаров, водят преговори с Гърция за връщане на тялото на Дебелянов в родината му, след като поетът загива по време на Първата световна война. Каменова е била член, както и председател на ПЕН-клуба у нас. Mного деятелен член и на Клуба на българските писателки, тя ще пътува много, включително до Париж през 1934 г.

Не обръщай поглед назад! Може да се вкамениш!

Това ще напише Анна Каменова по повод бомбардировките над София на 10 януари  1944 г. При атаките загиват родителите й, сестра й, синът и снахата на сестра й…

„Ние двамата останахме (б.а. Анна Каменова има предвид себе си и съпруга й Петко Стайнов)“.

„В 1944 г., когато поехме нашите две малки дъщерички – четири и три годишни – (б.а. сирачетата на племенника й Петко Войников)-желаех само да бъдем здрави, докато свършат гимназия и постъпят в университета. Смятах, че ще бъдат вече подготвени за професия и ще могат да се оправят сами с живота. Съдбата бе решила да видя и женитбите им и защита на дисертация и да продължим да им помагаме и по-нататък“.

За този поглед на двойката напред зетят им Петко Петков ще каже следното:

“Предпочитаха първи да открият новото и истински да му се радват, вместо да потъват в “носталгиране” по безвъзвратно отминалото. А то – тяхното минало – е било изпълнено и с много мъчителни и трагични събития”.

За семейството няма да бъде лесно и след 1944 г., макар че все пак не се превръщат в маргинали. Още през 30-те години съпругът на Каменова, по това време депутат от опозицията, се обявява срещу започналата репресивна политика срещу българските евреи. След 1944 г. той ще стане за кратко външен министър, като участва в трудните преговори със САЩ, СССР и Англия. Добре известен факт за историците е, че Стайнов е сред малкото политици, противопоставили се срещу предрешените от комунистите избори през 1945 г. Той прави медийно изявление, с което говори за възможност за отлагане на изборите, както искат и съюзническите сили, с цел свобода на изборите. Както знаем, свободни избори обаче не се провеждат, а случилото се е причина Стайнов да бъде отстранен завинаги от политическия живот.

Каменова ще продължи да пише, ще развие и респектираща преводаческа кариера. Нейни са преводите на „Портрета на Дориан Грей“, „Чичо Томовата колиба“, „Вълшебникът от Оз“. През тези десетилетия излизат нейни роман, разкази, повести за деца, мемоари, както и пътеписът за Индия, който написва заедно със съпруга си. По-късно започва работа в БТА. Журналистът Димитри Иванов пише в своя статия, че е имало хора, които зад гърба й са я наричали „буржоазка“, но същевременно „пред нея не смееха да гъкнат, понеже тя израснала в къщата на леля си Нона Груевица (майката на Георги Бенковски) и била възпитана от нея“… В “Напиши за този род” Каменова разказва с трогателна топлота за старата къща, в която е живяло семейството й. С любов пише за знаменитата си баба:

“Баба Груевица е едра, властна жена, потънала в скръбта за сина си, но е много сдържана:“Можеш да помислеш, че съм го забравила, но аз го оплаквам, когато съм сама, когато никой не ме вижда. Не искам никого да наскърбявам с моя плач.”.

Тя добавя и следното:

“Бенковски, дързостният, необуздан герой, известен със своя твърд и заповеднически характер, е проявявал необикновена нежност към своята майка. Буйният му темперамент се е смекчавал само пред майка му. И когато е заминавал за Оборище и е минал тайно през Копривщица, той е поискал да повикат майка му, за да може да я зърне от прозреца на къщата, в която скришом е отседнал”.

Писателката подчертава ключовото значение на опора на Копривщица, което са заемали жените в предосвобожденското минало на града, известен със своите мъже-гурбетчии. “За тях жената е била равноценна на мъжа по отношение на обществените начинания. Забележителни са писмата на Каблешков до майка му, в които той живо се интересува от нейната обществена дейност”.

Енигмата

“Помниш ли големия пакет, който те бях помолила да донесеш от София? …Миналото ти идване…Той е на пода в раклата на стаята ми в синята къща (б.а. така нарича Каменова къщата в Копривщица, построена от внука на основателя на рода й). Това са моите опити за мемоари”, ще каже тя преди смъртта си на съпруга на малката си дъщеря.
В последното десетилетие от живота си, и по-точно след 1972 г., когато почива съпругът й Петко Стайнов, Каменова започна да записва свои спомени, води си бележки по повод на многото запитвания за историята на копривщенския род на баща й… С обич ще си спомня за съпруга си, когото надживява с 10 години.

“Да живееш петдесет и три години под живителните лъчи на едно слънце, а сега – пълен мрак”, записва Каменова в тетрадка в Копривщица.

„У чуждите хора оставаше вид на надменна, студена, а всъщност бе изключително чувствителна и много стеснителна“, ще разкаже за нея приятелката й, именитата преводачка Лилия Сталева.

Анна Каменова си остава енигма. Неслучайно Иван Милев, който прави знаменития й портрет през 1925 г., влага нещо от загадъчния образ на другата си картина на Ахинора (жената на хан Аспарух). Енигма – такава Анна Каменова със сигурност ще си остане, което не пречи на следващите поколения да продължават обогатяващите опити да я разгадаят.