Taзи тема блуждаеше от дълго време в съзнанието ми. Като едно безпокойство, като една тревога. Или може би като една вина. Не знам докога щеше да бъде така, ако веднъж не срещнах на улицата една колежка — беше в траур, имаше уморен вид, печал се излъчваше от погледа й, от бледото й лице. Попитах предпазливо: „За кого?“ „За майка ми… Майка си изгубих. Набързо стана. Не можах да я заваря жива…“ Въздъхна тежко, мъчително и като че ли оборавила се от някакъв кошмар, каза високо, самообвинително: „Няма да си простя! И ходя като болна, и казвам на всички. Отивайте при майките си. Ако сте отлагали, не отлагайте повече. Вървете! Постойте мълчаливо при тях. Нищо не казвайте. Оставете ги да ви погледат, да ви се нарадват. И без да обещавате повече, ходете по-често. Защото най-ужасното е, че майките си отиват. . .“
Стояхме дълго сред уличното движение и шумотевицата на делника, която сякаш се блъскаше в слепоочията ни. Разказа ми, че всеки ден в часа на пощальона майка й излизала пред вратата. Чакала писмо. А пощальонът често й казвал едно и също, със съчувствие и разбиране: „И днес няма!“ А тя: „А, нищо. Заети са много. Като се поосвободят, ще ми напишат.“ И се прибирала. Може би да си поплаче. „Но писмото не идвало, защото аз все отлагах написването му. Отлагах и заминаването си. И ето сега мама я няма.“
Тръгна, без да си кажем дори довиждане. И ме остави под бремето на същите мисли. И на същата вина. А може би те ще останат сега и ваши мисли и ваша вина? Не крия, това е целта ми…
Пораснахме с оня стих, който и днес звучи в душите ни: „Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне.“ Не се завръщаме. Рядко се завръщаме.
А те чакат. Търпеливо, опрощаващо.
И са щастливи от едно писмо, от една вест. А ние често и за него нямаме време. Ах, колко е неизповедима тази наша вина, която знаем, че ще бъде опростена, защото ония, които чакат, които се надяват, са наши майки. Често с това се утешаваме и оправдаваме пред себе си и пред другите. И от това вината ни става по-голяма.
Знам, че като прочетат тия думи, някои ще възнегодуват: „Какво говорите? Каква вина? Малко ли ми е — деца, служба, командировки, ядове…“ Това не е оправдание. Майките чакат с търпение. Но не са вечни. Животът им често свършва, преди да се е свършило търпението на очакването. Нека не отлагаме, да отидем при тях, да напишем писмото. Да им дадем поне частица от това, което им дължим — нашата обич.
Иначе трудно ще се изброят вините ни пред тях. Те започват от неизпратеното писмо и стигат до забравата. И оттам до старческата самотност. Дългите дни и безкрайните и глухи нощи, в които не идва никой освен спомените, мислите и понякога съседите и познатите. Помислили ли сме за това? Нека не се силим да обявяваме всичко за неизбежна последица на динамичното ни време.
За един човек, за една нация — това твърдя по убеждение — се съди истински и по отношението към майките. Не става дума за материалното внимание, макар че това също има значение, а за култа към майката. От всички култове, стари и нови, само той има оправдание и право на съществуване. В тази насока трябва да бъде и възпитанието — у дома, в училището, в обществото. Държавата, обществото дават на майката онова място, което животът й е отредил. Но нали всичко това може да има въздействието, което очакваме, само когато проникне, когато се трансформира в най-малката ядка на обществото — семейството. Когато стане точка първа в нравствената платформа на всички ии. Защото всички сме родени от майки. Над всеки от нас са бдели безсънни майчини очи.
Когато мисля за тези неща, чувствувам, че все по-мъчително и грозно звучат в ушите ми псувните, които сме свикнали да наричаме „псувни на майка„. Много неща станаха за тия трийсет години. Промени се не само образът на земята ни. Духовното развитие отиде далеч напред. Но псувнята на майка си остана. Остана като едно петно и като отвратителен езиков паразит. Каквото искате мислете, но много често аз не мога да отделя равнодушието към майката от тия псувни. Псувнята на майка буквално не излиза от устата на някои хора.
Веднъж във влака присъствувах на една наистина позорна сцена. Младежи играеха на карти, псуваха много и вулгарно, а до мене седеше стара селска жена, слушаше ги, гледаше ги, виждаше, че не приемат нашите забележки. И не се стърпя старата българка,
надигна се, размаха костеливи ръце
и двама от особено агресивните псуващи получиха по някоя и друга убедителна плесница. Бяха изненадани. Озъбиха се. Но бяха и безсилни пред тази ярост, защото видяха, че и ние — другите в купето — нямаме намерение да се шегуваме. Само се задоволиха навън да кажат, че бабичката е смахната, щом за думи може да се разяри така.
За думи… Бяха млади хора, работеха в близкия град. Казваха, че отивали в къщи, за да ги поизперат. Нищо повече. Майките им чакаха. Те отиваха, за да си вземат своето, без да дадат своето.
Не искам да се увличам. Но с пълно убеждение заявявам: ще ни е трудно да казваме, че сме висококултурна нация, докато около нас се подвизават млади или възрастни псувачи „на майка“. Чужденци са ми казвали, че са поразени, че народ като нашия, сериозен, здравомислещ, може да допуска така всекичасно. всекиминутмо да споменава майката по възможния най-обиден начин.
Леко ли е да ти кажат такова нещо?
Мислите ми може би не протекоха така стройно, както трябва. Може би в тях имаше малко повече мъчителни нотки. Допускам, че бихте могли да откриете и известно раздвоение — между припомнянето за тия, които ни чакат, и делничните ругатни, станали според някои едва ли не инерция на човешкия говор. Простете ми, не мога да разделя тия неща. Защото знам, че майката е една и че е голяма и вечна като света.
Светът крепи безсмъртието си на нея.
Нека не забравяме тия азбучни неща. Нещо повече. Нека търсим и намираме начин да припомняме тия азбучни неща. Тия върховни неща. Без да ги усвоим, без да ги направим наша мисъл, наше чувство, наше поведение, трудно ще минем към истински големите ценности на нашия живот.
Майките ни чакат, търпеливо, всеопрощаващо. Вечер ли ще стигнем при тях, сутрин ли, в тихо време или в буря, това няма значение. Там, около тях, оплетените неща стават някак по-ясни, неразрешимите дилеми често просветляват, една топлина ни обзема от всички страни, една светлина, жива и безкрайна, ни залюлява в скутите см. И като си тръгнем, знаем, че сме по-други. Станали сме по-добри..
0 Коментара