Цветана Манева е актриса на театъра и киното. Тя еднакво добре служи и на двете музи. В творческата й биография преобладават вглъбените и прями женски образи, които са решителни и волеви в минути на изпитания. Това не значи, че героините й са хладни и механизирано праволинейни или пък „изковани“ от суровите принципи на непогрешимостта.
Съвсем не. Нека си спомним само гордата и трагична Медея от едноименния спектакъл, поставен в драматичния театър „Н. Масалитинов“ в Пловдив, или жертвоготовната и безкомпромисна Учителка от филма „Последната дума“, за да се убедим, че Манева е не само емоционална, но и дълбоко драматична актриса. Личната й творческа тема е релефно изявена — постоянно извисяване на духовната и нравствената красота на жената.
Повече от 10 години Цв. Манева е „пловдивска“ актриса. В родния си град Пловдив се проявява като творец и общественик (тя е народен представител). От този сезон — 1979/980 г. е включена в състава на столичния драматичен театър „Сълза и смях.“
Казват, че всяко изкуство започва с подражание. Ако приемем тази спорна мисъл като начало на нашия разговор, то какво бихте казали за себе си – от кого сте се учили, на кого сте подражавали и смятате ли, че това необходимо „плагиатство“ е вече изминат етап във Вашата работа?
Мисля, че не съм подражавала на никого.
Какви са личните Ви предпочитания — драматичното или комичното — и имате ли разминавания по тоя въпрос с „работодателите“ режисьори?
Много съм лакома за работа! Искам да опитам всичко. Съжалявам, че се разминах с пантомимата. Предпочитанията ми са към комичното, но така се стекоха обстоятелствата, че вече десет години изследвам предимно драматичното.
Обичате ли импровизацията, артистичното втурване в зрителната зала, шокиращата изненада?
Обичам неочакваността от страна на партньора, тъй като тя ме импулсира да отвърна с друга изненада, да извърша някоя „провокация“ спрямо установеното. . . Може би това е импровизация.
Какво цените повече у себе си — актрисата или човека?
Не искам да разделям едното от другото, защото първо съм човек и после актриса, а актрисата също е човек, нали?
Кога според Вас изкуството на актьора преминава в занаят и какво е законното място на занаята във Вашата творческа работа?
Не знам кога изкуството преминава в занаят, пък и тая дума е придобила лош смисъл в нашите среди. Актьорът занаятчия прави всичко с лекота. Той си има една матрица за „злодей“, друга за „добър човек“, трета за „героя в движение“ и т. н. Впрочем нямам особено желание да се занимавам с тая категория „творци“. Лично аз в това понятие влагам обратния смисъл — да си разбираш от занаята е все едно да си „най-добър в професията“. Това е и безупречна дисциплина, и чувство за творческа и гражданска отговорност на сцената, и етика във взаимоотношенията с хората и колегите. При мен темата за занаята придобива съществено значение в процеса на работата, т. е. когато усетя, че зрителите са приели моите актьорски усилия да им внуша нещо важно и красиво. Когато получа тази увереност, тук някъде намирам мястото на професионалния опит, на занаята („Аз това го мога!“). С други думи, занаятът идва да подкрепи моята актьорска мисия за преодоляване на разстоянието сцена-зрителна зала.
Трудна е нашата професия. Всичко, каквото можеш да дадеш на хората, трябва да го дадеш в мига на неговото сътворяване. Защото нищо „материално“ не можеш да оставиш след себе си. Тук вече изкуството се превръща в свещенослужене и занаятът изобщо не се „вижда“. Той е „умрял“ в творческото вдъхновение.
Какво значение отдавате на интуитивното при изграждането на даден образ? Обичате ли да анализирате характера на претворявания от Вас герой, като същевременно „нанасяте“ отделни щрихи върху портрета му, или се доверявате изцяло на автора и режисьора?
Никога интуицията ми по отношение на дадена роля не ме е лъгала. И затова аз й се доверявам, когато се срещна с нова актьорска задача. . . Разбира се, че анализирам характера на героинята, която трябва да пресътворя на сцената. Първо си нафантазирам какво представлява тя извън драматургичното действие, извън сценичните обстоятелства. Когато зная как героинята ми живее от сутрин до вечер, как реагира на разни предизвикателства, изобщо каква е нейната духовна и физическа същност, аз вече зная съвсем определено какво ще представлява тя в кръга на моята творческа задача. Защото няма такава пиеса, която да обема целия човешки живот — от раждането до смъртта. А това задължава актьора да „дописва“ биографията на своя герой, без, разбира се, да съчинява нов текст. Ще взема за пример Нора от едноименната пиеса на Ибсен, тъй като играх тази роля под режисурата на Любен Гройс. Всичко на сцената става 3 денонощия, но аз познавам в подробности 8-те години съвместен живот на Нора с Хелмер.
Не може в една роля да изиграеш всичко, каквото знаеш за нея. Необходимо е съсредоточаване около главното, което искаш да кажеш на хората, съсредоточаване на „огъня“ върху основната идея на образа и Спектакъла.
Имам свян и страх от празното сценично пространство. Така е в началото. После идва радостта, придружена от светлините на прожекторите и премиерните вълнения. После отново репетиции и празниците стават делници, за да остане надеждата за утре, за нови срещи с хората, за нови празници.
Какво разбирате под съвременен стил на актьорска игра?
Да чувствувам пулса на младите, да не изоставам от тях, дори да ги изпреварвам с една крачка. Тая ми напрегнатост идва от стремежа да не изпусна ритъма на съвремието. Всеки актьор, като работи (не обичам думата „играе“) върху една роля, съвсем естествено е да желае тя да стане събитие. А пък аз искам да бъда и репортер на това събитие.
Как реагирате на неуспехите си и имате ли чувство за самокритичност? Някои творци твърдят, че ценят несполуките си не по-малко от своите успехи…
Неприятно ми става, когато прочета критична оценка за моя работа. Навярно защото усещането за собствения неуспех преживявам драматично. Иначе съм прекалено самокритична, дори в някои случаи и „садистична“ спрямо известни свои падове. И все пак от несполуките съм научила много повече, отколкото от успехите си.
Коя любима роля от Вашия личен проекторепертоар все още не сте изиграли?
Много ме интересува античната драматургия и мисля, че няма да остана само с Медея. Очаквам среща с комедията „Жените в народното събрание“ от Аристофан, а също така и с „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир.
Завиждате ли на талантливите си колеги? Умеете ли да се радвате на чуждите успехи?
Завиждам на хубаво изиграна роля и си думам: „Защо не съм аз.. .“ Считам „завистта“ за по-градивно качество, отколкото скромността (справка Екзюпери). Умея да се радвам на успехите на своите колеги. Мога да се включа в „чуждия“ празник.
Кой е най-скъпият Ви спомен в живота или в изкуството? Като отговор можете да назовете едно име или да изречете една осъществена мечта.
Като усещане, като непрекъсващ спомен това е тишината, която чувам преди започване на представлението, когато осветлението в залата е загаснало, а прожекторите все още не са залели сцената Ако не съм чула тая тишина, винаги играя лошо.
Как се отнасяте към славата и популярността? Споделяте ли афористичната мисъл на Виктор Юго, че славата е златен креват, пълен с дървеници?
Нямам усещане за славата, което значи, че нямам и проблеми от подобен род.
Как бихте охарактеризирали с едно изречение актьорската професия? В едно интервю срещнах следната образна мисъл: „Три стени и отпред – пропаст!“
Приемам професията си преди всичко като работа, която ми коства много усилия. Работя трудно и бавно, но работя за хората. И в този смисъл, ако отпред е пропаст, то когато „падам“, ще се опра на добри и приятелски ръце.
Щастлива ли сте?
Имало е моменти, в които съм се чувствувала щастлива, но тия моменти са малко. Например когато родих дъщеря си. Тия, които казват, че са щастливи, навярно бъркат. Те просто са радостни.
0 Коментара