Живка Ганчева. Малката жена

Веднага ще я забележиш на улицата, защото тя твърде особена и различна. Не само със своите метър и 30 и едва 38 килограма. А просто защото изглежда като дошла от небето: винаги е усмихната, ведра, любезна, свръхчувствителна, интелигентна и шеговита. Жужи – така я знаят в театъра, така я наричат и всички онези, които я обичат. Живка Ганчева, която е изиграла толкова вдъхновено Малкия принц, че Таня Масалитинова не е могла да заспи до 4 сутринта. Момичето, което е прието точно преди 40 години във ВИТИЗ на първо място от общо 1700 кандидати от цялата страна. Ученичката на Апостол Карамитев, за която той не пести ласкавите си оценки. Отличничката, която още в 1-и курс отива да играе на професионална сцена в Младежкия театър цяла плеяда от най-неочаквани роли. Актрисата, която още мечтае да изиграе Питър Пан. Дамата, която винаги е усмихната през сълзи. Или жената, която дори и на 50 години е принудена да търпи реплики от случайни минувачи, които загрижено я питат: „Момченце, знаеш ли си адреса?” Момичето без възраст, което и на 57 изглежда неостаряващо, вечно будно и любознателно дете. Сега обаче кръгът се затваря. Живка Ганчева пак работи в Младежкия театър – можем да я видим в спектаклите „Страхотни момчета” и „Тартюф”. Разбира се, можем да я срещнем около Кукления театър. Лесно е да я засечем на „Раковски”. Винаги когато поглеждам към нея, сещам се за онова вълшебно пожелание на Томи и Аника, най-добрите приятели на Пипи Дългото чорапче. Знаем го всички, защото страшно дълго време сме си го шепнели като мантра: „Хайде, хапчета чудесни, никога да не пораснем.” Е, за някои магиите действат, а за други – не. Жужа е от щастливците. Тя си знае обаче с цената на какво.

Жужи, кога гледа първото си представление?

Бях записана в детска театрална школа. Те ни водеха на представления в току-що открития Кърджалийски театър. Но повече гледах филми в киното на моя прадядо Васко, който е отворил първите кина в Ямбол и в Кърджали. Странно е, но първата ми самостоятелна изява пред публика стана на сцената на това кино. Изиграх ролята на сираче от Америка. Казваше се Джими. Той беше негърче, което се опитваше да припечелва, като лъска обувки. После си намира работа в магазин за кукли, но както си говори самичък с куклите, изведнъж влизат богати американци с децата си, за да им купят подаръци за Коледа. Едно от хлапетата не харесва нито една от куклите и посочва Джими, който от страх е застинал като кукличка на витрината… Спомням си, че в началото мама отказваше да ме пусне на репетиции, после пък беше страшно горда с мен. Даскалът ми по театър в школата успя да убеди мама, че аз съм даровито дете. Спомням си, че накрая публиката вече плачеше от смях при вида на малкия рус негър Джими.

Кой беше учителят ти в школата?

Един режисьор в кукления театър на Кърджали – Никола Бакалов.

А как си спомняш баща си?

Винаги беше свободен за мен. След работа просто ми се отдаваше целият. Сядаше вкъщи с китарата да ми свири. Прадядо идваше с една малка цигулка и той да ми свири. Забавляваше ме с Чайковски и аз години наред мислех, че това е била детска песничка, чак когато го чух по радиото, разбрах, че е Чайковски… Баща ми беше старозагорец и кръгъл сирак. Най-вероятно не е имал детство или съдбата му е била като на това негърче Джими. Татко беше най-добрият ми приятел. Когато бяхме заедно, ставаше по-голямо дете и от мен. Той никога не се уморяваше да отговаря на всичките ми въпроси.

Ти какво го питаше най-често?

Защо хората са различни на външен вид. Защо едните са по-бедни от другите. Разпитвах го и за нещата, които откриват на нашия таван – грамофоните на прадядо ми (първите два от общо четирите единствени грамофона в България са били негови), големите кожени куфари и марките, налепени като картинки по тях. На стената имаше залепена стара карта с отбелязани с червено места, на които дядо е бил: Париж, Виена, Хамбург и пр. Всъщност той е един от първите есперантисти в България. Баща ми беше толкова състрадателен към мен, толкова дълбоко ме обичаше, че просто няма как днес да не ми липсва. Не че майка ми не ме обичаше, тъкмо напротив. Просто тя беше по-сдържан характер. А татко усещаше как мога да се сломя и да се счупя на парченца от един лош поглед, от една груба дума или злобен коментар.

Опиши ми детството си.

Усещах сe различното дете. Бях извънредно впечатлително и чувствително дете, израснало по ясли и детски градини – майка ми е била много болна, когато съм се раждала. Питам се сега с кой акъл родителите се надпреварват да дават децата си по разни ясли и детски градини. Не можеш да отделиш едно дете от майката на тази възраст. Не всяко дете трябва да бъде в ясла и в детска градина. Абсолютно съм убедена, че животът ми, нервната ми система, болестите ми, всичко това нямаше да се стече така, ако не ме бяха пратили там.

Родителите ти може би не са имали други избор?

Аз всичко разбирам. Знам, че това е съдба. Но точно тази карма предопредели аз да се разболея тежко на 6 години от диабет. Но моят диабет се е получил от един дълбок уплах, от който съм загубила съзнание и съм си глътнала езика. Това се случи точно лятото, преди да тръгна на училище.

Как стана този инцидент?

Бях се качила на дърво, татко мина наблизо, видял ме и се уплашил. Викна ми да сляза и аз паднах. Толкова силен е бил крясъкът, че съм си глътнала езика и съм се задушила. После се разболях тежко и спрях да раста. Самата аз не помнех нищо, д-р Лозанов по-късно го установи чрез хипноза. Имах нарушение на хормоналната дейност на хипофизата, точно в дела, в който тя произвежда хормон на растежа. И от първи клас до гимназията аз пораснах 3-4 сантиметра за всичките тези 10 години – от 7 до 17. За съучениците си все едно аз продължавах да бъда в 1-и клас, въпреки че бързо растях като познания и се стараех много. Прекарвах всяка свободна минута ту в балетната школа,ту в театралната. За мен животът си минаваше покрай пианиста Йордан Рибаров, хореографката ми Мери Божилова и актьора Мишо Николов.

Имаше ли приятели на твоята възраст?

Не. Дистанцираха ме, а аз не можех да се натрапвам. Може би затова не си спомням някога да съм канила класа на моите представления. Никога не поканих и майка ми.

Защо?

Знаех, че нейните изисквания са много високи, и ме беше страх от порицанието й. Ако не знам, че е в салона – добре, но ако знам – щях да си глътна езика.

Майка ти не е ли идвала тайно да те гледа?

Направи го веднъж, в една балетна постановка.

А каква жена е майка ти?

Тя винаги е била угрижена, притеснителна, много чувствителна, горда и затворена жена. Тя пееше по един невероятен начин всички стари шлагери, градски песни и пр. Майка ми има две сестри и един брат, който по професия е прожекционист, работеше в киното на прадядо ми. И двете сестри на мама още от 40-те години на миналия век се занимават с кино в София – монтажистката Блага Малева (нейни са първите български документални и научнопопулярни филми с международни награди) и Пенка Божкова, оператор в мултипликационни филми от 1954-а.

Комплексира ли те това поведение на учителите ти – ниските да стоят най-отзад вместо най-отпред, както е редно?

Мразя думите „ниски“, „миниатюрни“ и пр. Не ме комплексираха, защото в гимназията вече си имах чувството за хумор, наследено от майка ми. Тя все дигаше скандали на учителките, че ме слагат най-отзад и сама в редицата, в която всички вървят по двама. Питаше ги защо правят така, след като съм пълна отличничка.

А те какво отговаряха?

Че съм различна и трябва да вървя най-отзад, защото иначе не е хармонична редицата…

Думите винаги ли те раняват?

За съжаление, думите винаги много са ми влияели, още от най-ранна възраст. Жестовете не могат да ме наранят така както думите. Разбира се, не всички думи могат да ме уязвят.

Има ли думи, които не би простила?

Думата „никога”, циничните, вулгарни изрази, уличния и жаргонен език.

Как гледаш на организацията на малките хора в България?

Нямам отношение към тях. Не ги познавам. Но не може по ръстов признак – все едно по цвят на косата или очите да се прави организация. За мен това е адски неуместно. Може би те имат нужда от закрила, но това всеки го има на индивидуален план. Просто е смешно – ние се събираме, защото сме метър и 20, метър и 30 – тези неща въобще не мога да ги разбера.

Каква е цената на това да си различен?

Огромна. Принуден си да се държиш така, сякаш не си знаеш правата. Сякаш нямаш грам претенция към нищо и едва ли не живееш с подаяния. Но дълбоко в теб знаеш истината за себе си и за всичко.

Обществото готово ли е да приеме различните?

Публиката винаги е била с мен – за разлика от хората, които срещам по улицата. Ако не е театърът, аз нямаше да успея да издържа всичко това.

Лесно ли заспиваш?

Не. Дори и като спя, пак съм будна.

А сънуваш ли?

Преди години сънувах често. Имала съм кошмари само 5 пъти в целия си живот. Всичко друго е прелестно и реалистично… (усмихва се).

Опиши ми любимия си сън.

Имам един сън, който ми се повтаря непрекъснато: аз летя и уверявам другите хора колко е лесно да се лети, слизам долу при тях и почвам да ги уча един по един. „Ама как го правиш това?” „Еми ей така” – вземам го за ръка и го дърпам нагоре. А той отговаря скептично: „Абе ти не си в ред, бе, ще паднем.” „Няма да паднем! Давай, давай, давай нагоре!”…