Той е само на 31 години, висок, синеок, роден в Швейцария, завършил право, живял на Ийст Сайд в Америка. Автор е на два мега-успешни романа, за които отдавна се говори, продал е правата за издаването им в над 30 страни с милиони тиражи. Правата за филмирането на едната от книгите вече са продадени, а във филма ще видим звезди като Раян Гослинг и Харисън Форд.
Той е Жоел Дикер. Авторът на „Истината за случая Хари Куеберт” и „Книга за Балтиморови”. Той беше в София специално за премиерата на новата си книга, престоя 24 часа, даде поне 15 интервюта и разписа десетки книги. След него останаха мегабайти със снимки на почитатели, разтуптяни женски сърца и любопитни, търсещи поне грамче недостатък мъжки погледи.
Когато Жоел влезе в НДК, в литературен клуб „Перото” – всички (90 % женски ) погледи като по команда се обърнаха към входа. И се чу едно „Ееееех!”. Имаше дори залагания за това колко е висок!
Той излъчва спокойствие, самочувствие, но и любопитство.
Обожава да чете, да пътува и има голдън ретривър.
Неизбежен е въпросът, който си задаваме – как е възможно да е толкова успешен? Каква е тайната на златното момче Жоел Дикер?
Да оставим настрана въздишките на почитателките, защото книгите на Жоел Дикер се харесват и от мъже, и то от сериозни мъже, талантът му да заплита истории и да създава пълнокръвни светове, в които като че ли живее, да държи в заблуда и неведение читателя до последно и да осветлява микрон по микрон тъмната и неразгадаема мрежа от мотиви, действия, тайни и загадки, е повече от безспорен.
Неслучайно още първият му по продажби (над 3 млн. копия) роман „Истината за случая Хари Куеберт” веднага предизвиква интерес сред киносредите и правата за филмирането му се продават мълниеносно.
Роден в семейство на книжарка и учител по френски език, изкарва хляба си като парламентарен аташе към Женевското учредително събрание, а през 2000 г. завършва право. Израснал сред книги, за младия швейцарец и днес те са най-добрата и вълнуваща компания, защото дълбоко
вярва, че човек е това, което чете.
Пред него е стояла и възможна кариера на актьор, той обаче решава да действа рисковано и да заложи на трудния и трънлив път на писател, който му гарантира, че може сам да създава световете, в които иска да живее. Тези светове са населени с темите, които истински го вълнуват – темата за справедливостта и възмездието, за престъплението и изкушенията, за морала и честността, за вдъхновението и кариеризма, за любовта и приятелството.
„Виждах приятелите си да започват стажове на адвокати и да печелят добре. Трябваше да избирам. Да се забавлявам или да напиша книгата, която исках да напиша? Реших да правя сандвичи за депутатите“
Жоел пише от дете. На 11 години основава списанието „Вестник на животните“, което списва до 17-годишна възраст. Първият му разказ се нарича „Тигърът“ и получава Награда за млад автор. Тя го насърчава и докато вяло продължава да следва право, започва да пише по една книга на година. Дълбоко вярва, че да бъдеш писател се учи не на теория, а чрез писане. Затова не се отказва, когато първите му опити срещат не много добър отклик.
„Последните дни на нашите бащи“ е първият му роман,
който привлича вниманието на издател. Жоел е въодушевен и решава да напише „дебела книга, която се чете на един дъх“. Като дете той прекарва всяко лято в САЩ. Дядото, руски адвокат, социалист, мигрирал в Женева в началото на XX век, но друг клон на рода избрал Вашингтон и Стънингтън в Мейн. Това обяснява колко добре познава американската действителност и колко безпощадно я описва. Руско-американската кръв ражда не противоречия, а истински сблъсък на талант с упорство и труд.
Това обяснява решението на Дикер да пише роман за Америка:
„Опитах се да измисля французин,който отива в САЩ, но нищо не излезе. Накрая реших да пиша все едно съм американец”.
Появяват се коментари, че „интонацията“ на Дикер хвърля мост към творчеството на Филип Рот, Джонатан Франзен и дори Уди Алън! Някои го сравняват и с безспорно най-силното перо на Америка на XX век – Пол Остър. Самият той признава обаче, че писателят на когото се възхищава, не е американец, а европеец, и това е Ромен Гари.
Историята в романа „Истината за случая Хари Куеберт” е на пръв поглед криминална, но за по-голям ефект Дикер вкарва сюжета в рамката на толкова модерната напоследък тема за писателските неволи. Главният герой Маркъс Голдман страда от синдрома „втора книга”, имал е една успешна, която го е изстреляла на върха, от който той е на път да се изтърколи и размаже. На помощ идва случайно завихрилата се около него история за замесения в изчезването на млада дама негов творчески ментор. Маркъс се впуска да прави свое разследване за случилото се през 1975 година престъпление, използвайки благодатната възможност да опише всичко това в роман.
На чия страна обаче е истината –
на разследващите органи или на писателя, който най-добре познава характера, мотивите и тайните на Хари Куеберт, нарочения за престъпник негов учител?
Книгата ни държи без дъх до последната страница, всеки отговор задава нови въпроси, а всяка теза провокира антитезата. Брилянтно изградена интрига, написана с лек и жив език, с реалистичен и кинематографичен диалог, с прескачания във времето и респектиращо потапяне ту в миналото, ту в сегашното. Изпипан до най-малкия детайл, романът „Истината за случая Хари Куеберт” неслучайно изтрелва 27-годишния швейцарец на върха, вдига очакванията за следващия му роман до висота, от която лесно се пада.
За радост последвалата „Книга за Балтиморови” вече преведена и издадена на български от „Колибри”, е абослютно достоен продължител на славата от предходния роман. Нещо повече – тя като че ли продължава нишката с терзанията на младия писател Маркос Голдман, връщайки ни в неговото детство и юношество, когато се формирал не само сюжетът на неговия роман, но и самият Маркос като личност. Разбира се, и тук има безброй тайни, този път не толкова криминални, колкото психологически и родствени.
„Книга за Балтиморови” е една по-зряла,
но и по-спокойна книга, в която можеш да поспреш и да си починеш. Не толкова задъхана като предишната, но като че ли по-дълбока в изследването си на човешката природа и най-важният период във формирането на личността – тийнейджърството. Книга, подходяща както за тийнове, така и за техните майки и бащи. Тя не размахва пръст, а вади кутията с тайни, която всеки е закопал някъде дълбоко в себе си, кутия, която крие най-съкровените ни мечти, но и най-дълбоките ни страхове.
*”Голдман” е фамилията на главния герой писател и в двете книги на Жоел Дикер
0 Коментара