Трагичният и величествен живот на Анна Ахматова събира в едно трагичната и величествена съдба на Русия, на нейния народ и на нейната поезия. Златоустата Анна се ражда в топлата среда на лятото – във вълшебната Иванова нощ. В тази нощ в Париж ще ехтят салюти, приветстващи 100-те години от падането на Бастилията. В тази нощ ще се родят Чарли Чаплин, кулата на Айфел и „Крайцеровата соната“ на Толстой. Колко надежди за новия век.
В най-великото произведение на Ахматова „Поема без герой“, герой е времето, преломното и страшно време на три епохи за Русия. Първата – прекрасна, започва в Царското село на Пушкин. Там Ахматова написва първото си стихотворение на 11 години. В него тя все още не може да се отърси от обаянието на Некрасов, Лермонтов и Державин. През 1910 година в тираж от 300 бройки излиза и първата стихосбирка „Вечер“. С нея Ана някак естествено навлиза в кръга на акмеистите – Аненски, Гумильов и Манделщам. Акмеистите се противопоставят на символизма, като отричат мистичните пристрастия към абстрактното, непознаваемото и окултното, и противопоставят култ към земното и предметното.
След пет обяснения в любов и три опита за самоубийство Гумильов се жени за Ахматова и я завежда в Париж. В кафенето на бохемите „Ротонд“ те срещат Модиляни – „вечно пияното чудовище“, както го нарича ревнивецът-съпруг. След тази среща Модиляни пише десетки писма и Анна отново е в Париж. Така се слага началото на една любов и края на един брак.
„Красива тя не би могла да бъде наречена, но нейната външност е толкова интересна, че би могла да бъде в рисунка на Леонардо, или централна фигура в мозайка, изобразяваща света на поезията“, ще напише по-късно Амедео. „Всичко божествено в Модиляни беше като сноп искри в мрака. Той не приличаше на никой друг по света. Когато за първи път го видях, си помислих – какъв интересен евреин. Той сигурно си е помислил-каква интересна французойка“, ще каже по-късно Анна. Двамата дълго ще се разхождат сред букинистите край Сена, в Булонския лес, по Монмартър и Монпарнас, в египетския отдел на Лувъра, под парижкия дъжд с томче стихове на Верлен. Модиляни никога не е рисувал Ахматова от натура, но прави шестнадесет рисунки по памет, от които оцелява само една, другите изгарят в пламъците на революцията. Поетесата е изобразена като алегорична нощ, полегнала върху египетски саркофаг. Всичко е много красиво, но, както ще напише по-късно Ахматова, „бъдещето вече хвърляше сянката си, още преди да е влязло.“
Започва втората епоха – тревожната и кървава епоха на революцията: застрелват Гумильов, в лагер умира Манделщам, Есенин се обесва, Маяковски опира цевта до челото си, Цветаева се отравя. През 1924 година излиза печално известното специално постановление на болшевиките, посветено на Ахматова: „Да не се арестува, но и да не се публикува“. Поезията на руската Сафо е окована в белезници за повече от 10 години. Но наясно с мъжката сила на нейната женска поезия, Сталин непрекъснато се интересува: „Какво прави монахинята?“. След като синът й Лев Гумильов е арестуван, Ахматова му отива на свиждане. Там среща друга майка, която я познава, и през „посинелите си от ужас устни мълви: Ще можете ли да опишете това?“. И Анна написва знаменития си „Реквием.“ В него тя вплита трагичната си съдба в тази на Русия.
Настъпва третата епоха. Хитлер напада Русия. След като е взривил православните храмове, след като е причинил на народа си Голодомора, Архипелага Гулаг, чистките от 30-те, Сталин се обръща към него с: „Братя и сестри“. И чудото става. Простила за милионните жертви, за глада, за униженията и страха, презряла кървавия диктатор, огромната страна се надига и тръгва на смъртен бой. И поетесата върви със стъпките на своя народ. Тя пише програмната си поема: „Дигай се, Рус, да браниш Москва“ и чете по радиото стихове за отбраната на Ленинград.
След разгрома на окупаторите, цяла Русия, Москва и Ахматова са изпълнени с радостни надежди. Но през 1946-а, след разгромна реч на Жданов, поетесата отново е изключена, заедно със Зошченко, от Съюза на съветските писатели. В „Болшая советская енциклопедия“ поезията й е назована безидейна и антинародна.
Но въпреки страшните изпитания, въпреки страха, въпреки официалното мълчание, поезията на златоустата Анна продължава да властва безпределно над поколенията. Затова на погребението на гробището в Комарово, до Сан Петербург, поетът Арсений Тарковски ще каже: „За Анна Ахматова животът свърши. Започна безсмъртието.“
Из „Реквием“
Поиска ли някога тая страна
да вдигне мой паметник, имам една
молба, да не бъде край пристана тих –
морето ме плаши – аз там се родих.
С морето отдавна съм скъсала аз –
то няма над мене предишната власт.
Не искам и в Царския парк – моят сън,
до моята сянка, до стария пън.
А тука, където заключена бях,
сама триста часа – от страх онемях.
И после марусите*, грохот в зори –
в блажената смърт ще ги помня дори.
Ще помня как хлопваше глуха врата,
как виеше диво старица в нощта.
И нека стопеният сняг на сълзи
по моите бронзови скули пълзи…
—————————–
*маруси – така наричали колите на НКВД, с които отвличали (главно нощем) арестуваните „врагове на народа”, бел. прев.
В памет на Сергей Есенин
Човекът може и без болка към отвъдното
в жесток миг да си тръгне от света,
но на поета в Рус не му е съдено
по светъл път да стигне до смъртта.
Свиреп куршум без време му натрапва
предел, където ще го утешат,
или пък ужасът с космата лапа
изтръгва слънчевата му душа.
Винаги се чувствам весела…
Винаги се чувствам весела
с теб, лъжеца и фантаста.
Ранна есен е развесила
жълти флагове по бряста.
Бродим в краища притихнали
и ни мъчи разкаяние,
но защо сме се усмихнали
в горко някакво страдание?
Не потърсихме идилия,
нито безметежно щастие…
Винаги към тебе, милия,
ще изпитвам съпричастие.
0 Коментара