Зорница София: Важно е да има повече истории за жени от жени в киното

Тя е режисьор в пола. С дълги развети черни коса, живи палещи очи, ярък стил и забележимо присъствие. Мисълта й е острие в кадифена ръкавица. С всичко, което прави поражда крайни емоции – или я харесваш безусловно, или не си от нейния лагер. Тя смело се разхожда из пещери, язди кон, кара сърф и вярва в силата да си жена, независимо дали снимаш филм или правиш хартиени жерави.

Срещаме се със Зорница София веднага след триумфа на най-новия й филм „Майка“ на фестивала „Златна роза“, където тя избра да направи световната му премиера, малко преди да излети за цели три големи международни фестивала с него.

„Майка“ тръгна с много сериозна заявка да бъде един от силните филми на годината. Филмът експлоатира няколко важни социални каузи. Защо е важно киното да се занимава с това и има ли сила да променя обществото?

Ако не вярвах, че с работата си можем да правим света по-добро място, сигурно щях да влагам усилия в нещо друго. Предполагам, че може да звучи наивно. Ангажираността с каузи не трябва да се разглежда вече като нещо интересно, а трябва да е ежедневие за всички нас, които искаме децата ни да живеят на точно тази планета, и то поне толкова добре, колкото живеем ние. Планетата ни е много малка, пренаселена, с лимитирани ресурси и всеки един проблем на някоя общност трябва да приемаме като свой, за да оцелеем. Мисленето извън малкия ни кръг на интереси и оцеляване трябва да дефинира новото човечество,

за да има смисъл да съществуваме.

А без смисъл нещата опират до лягане, ставане, храна, миене на зъбите, какво имаме в банката, къде ще ходим на почивка. Войната не трябва да ни изненадва така както ни изненада тази последната, би трябвало да сме наясно какво става, да четем извън пропагандата на медии и корумпирани политици, защото бъдещето зависи от всеки един от нас. Поравно. Да живеем, работим и творим е поравно радост и отговорност.

Може ли изкуството въобще в днешното толкова медийно и виртуално време да променя човешки съдби, какъвто е случаят с вашата героиня Елена?

Изкуството е мощен генератор на промяна, вярвам го, а правейки филма „Майка“ го видях с очите си и го преживях. Това бяха едни доста диви ромски дечица, за повечето от които обучението в училище ги поставя в позицията на аутсайдери и неудачници, които не се справят с учебния материал и повечето се водят „със специални учебни нужди“, някои не могат да четат дори в 3 клас. През заниманията с нашите артисти, което беше част от тяхната и на артистите подготовка, чрез песни, танци, рисуване – неща, които на всеки малък или голям човек развиват въображението, тези конкретно ромски дечица развиха самочувствие, радост, вяра, криле. Само си представям колко по-силно е било когато артисти са се занимавали с тях всяка година. И мечтая това да стане държавна политика, за да не ги женят на 13.

Конкретно на моята героиня Елена помага не само изкуството, а неистовото й желание и воля да върши неща, търсейки изход от болката си чрез действие, чрез това, което самата тя може да промени в света, в нейния конкретен случай – чрез изкуство. Така, помагайки на децата, тя помага и на себе си, трансформирайки травмата си в триумф. Това е приликата между филмовия образ и човека, от който се вдъхнових, Елена Панайотова, това е и моето основно вдъхновение за този филм.

Има ли опасност, занимавайки се с тема, свързана с алтернативното майчинство и поставяйки в главната роля жена филмът ви да се превърне в предимно женски?

Изобщо няма такава опасност, доказват го много мъже, излезли от първата ни прожекция на фестивала „Златна роза“, развълнувани и със сълзи в очите и без изобщо да ги е срам от това. Преодоляването на травмата и трансформирането й по креативен начин в действие, носещо заряда на растеж и добруване е над-полово, над-възрастово, над-регионално. Доказват го и престижните селекции във водещи международни фестивали клас А.

Във всичките ви филми досега протагонистът е жена, и то силна жена. Съзнателно ли правите този избор? Колко важна е женската тема и има ли женски и мъжки теми в киното?

Вероятно не е съзнателен избор, просто разказвам историите, които ме вълнуват. Румена например се мисли за мъж, държи се като такава, баща й така я е възпитал от мъничка, това беше огледало на моето детство, поне донякъде. Когато го открих, пренаписах сценария, изчиствайки от историята „борбите между народите” и фокусирайки се в битките и жертвите на една жена и после майка.

Истории за жени са разказвани несправедливо по-малко от истории за мъже през десетките години на филмовото изкуство, още по-малко за жени от женска гледна точка. Сега има логичен глад за такива и това е много хубаво и е стъпка към баланс. Защото хуманизмът минава през познаването на „другия“ и това е важната стъпка, за да развием и съхраним едно по-малко антагонизирано човечество, с разбиране и

респект към различния и неговата правда…

Без да подценявам ролята на мъжете в този път, и с огромен респект към творци, разказвали истински покъртителни женски истории като Алмодовар, Майк Лий,  Ларс фон Трир, братята Дарден, дори братята Скот, наш ред е, на жените-режисьори, да запълним тази пропаст с нашите истории, които не са още разказани. Ето дори ми е трудно да кажа „режисьорки“ защото не е прието и някак не звучи сериозно.

Вие сте режисьор жена – това прави ли ви по-различна в подхода на интерпретация на дадена тема и в работата с екипа? Дали това пречи или помага при приемането ви в кино средите?

Надявам се да е различно, но и същевременно, чисто професионално, да не е. Когато започвах работа ми беше сериозен проблем, да. Тогава работех и по-твърдо, викаха ми „фюрера“, сега съм различна и не смятам, че е нужно. По света стана „модерно“ да режисират жени и у нас поне в кино средите е нормално. В режисирането на сериали обаче, където сме устойчиво само две или три жени сред над 20 мъже-режисьори, изобщо не е. И проблемът е в мачо мисленето на телевизионните продуценти и на телевизиите – поръчители.

В подхода и интерпретацията не мога да кажа дали сме различни, възможно е, но не повече отколкото са различни които и да е двама режисьори. По-скоро чувствителността ни е по-различна, както и темите, които ни вълнуват. Фокусът, който избира в една и съща история жена и мъж режисьор със сигурност ще бъде различен. Трябва ни целия спектър от светоусещания за да усетим земята кръгла – иначе ще си разказваме едни и същи героизми, ще живеем в един и същ антагонизиран свят на войни, състезания и побъркани диктатори и няма дори да допускаме, че земята не е плоска. Засилвам го нарочно, но това е в общ смисъл значението на „женските гласове“ в киното и не само в киното.

Елена – вашата героиня във филма също е силна жена, която прави труден избор. До каква степен жените днес са силните на деня? Те не водят войни, но спасяват животи.

Не искам да противопоставяме никого, жени и мъже най-малко. Ясно е, че за нас е вродено да пазим живота, няма как едновременно да раждаш и да убиваш. Сигурно има изключения, дори знам такива, но това не променя природата. Мисля, че ще е полезно повече жени да бъдат в управленията на държавите по света, това може да засили стремежа за опазване на живота. Иска се политическа воля за тази цел, но ние имаме друга задача. Нека поне даваме гласност на женските гласове и имаме любопитство към техните истории, гледни точни, падения и възходи. За да излезем от плоскоземното схващане за света.

Елена не съм сигурна, че е точно силна жена и това й е много интересното. Тя не е Румена воевода. Тя съм аз, тя си ти, тя е всеки човек, изправил се неочаквано пред голям проблем, който първо го игнорира от страх, после се крие от него, после хитрува, накрая се бори и избира действието пред капитулацията. И дори когато няма видим изход, действието й за добруването на едни по-нещастни от нея хора – децата в риск, извежда нея самата до нейния Еверест на лично и творческо удовлетворение. Този път е стръмен и труден, но не е дело на по рождение силен човек, а на такъв, който пораства по пътя си.

Как се работи с деца в риск? Имахте ли опит преди да започнете работата по филма? 

Имах съвсем малък опит от един театрален уъркшоп, който организирах в SOS детски селища, с асистент моята дъщеря, когато беше на 9 или 10. Имала съм различни срещи с деца без родители през всичките ми съзнателни години и винаги съм била чувствителна към темата, защото и аз загубих баща си рано и внезапно. Нямам истински опит обаче. Разчитам на отвореност, липса на предразсъдъци и липса на расизма, вкоренен в нашата психика. Разчитам и на способността си на артист и въображението ми да бъда, когато се налага, като дете с децата.

Неизбежно е човек да се привърже  към децата без родители, как го правите вие, как продължавате след това? Поддържате ли връзка с децата? Изпитвате ли някакво чувство за несъзнателна вина?

Поддържаме връзка с децата и това не си го представям да спре. Вина или поне ангажимент би следвало да имаме всички ние, които имаме поне малко повече възможности, ако искаме да живеем съзнателно и да помагаме света да става по-добро място. Още веднага след снимките организирах дарителска кампания сред членовете на снимачния екип за ромските деца в Девин и Широка лъка, а на Коледа направихме такава за африканчетата в Кибера.

Нямате представа какво количество събраха тези прекрасни хора, колегите ми, сигурно е, че срещата с децата докосна всички. Сега се опитваме да намерим спонсор за да доведем 5 от африканските деца на премиерата на Киномания в България, това би било сбъдната мечта за мен. А за някое от тях подобно нещо може да промени всичко, и за едно си струват усилията.

Децата от филма станаха носители неочаквано на награда на фестивала „Златна роза“. Разбрахме, че те са били гости на фестивала и са видели морето за пръв път, вероятно и на кино също са били за пръв път. Разкажете за това преживяване!

Необятна радост ми донесе тази идея и осъществяването й – да доведем две деца артисти на „Златна роза“. Искахме да са три, но едното вече го бяха оженили. Или по-точно е да кажа – „продали“. Това е тъжният резултат родителите на деца в риск да не ценят силата на обучението и училището, вероятно и поради липсата на държавата и стимули в този сектор.

Какво стана в главите на Барие и Зюмбюл, на 7 и 9, когато в един и същи ден видяха за пръв път морето, делфинариум и отидоха на кино? И то какво кино! Където в зала за 1000 души на 20 метра екран даваха филма, в който и те участват. Какво са си мислели можем само да гадаем. Те бяха издокарани от директорката с нови роклички, поклониха се пред

публиката, която ни аплодираше на крака и със сълзи в очите,

смяха се и плакаха с нас и като цяло бяха много… учудени. Дали това ще промени нещо в живота им и в житейските им избори, можем само да гадаем и вероятно ще бъде спекулация. Аз вярвам, че оставя следи, и затова го организирахме. И съм безкрайно благодарна на две дами, от фирмите „Биодерма“ и „Престиж“, които подкрепиха тази авантюра и направиха възможно пътуването на децата от Широка лъка, заедно с директорите на училището Маруся Бочукова и Терзийски.

За успеха на филма ви определено огромна роля играе изборът ви на актриса. Как избрахте Дария и как тя мина през ролята? 

Ролята мина през Дария. Обичам да казвам, че Дария избра този филм, а не аз нея, и то още на кастинга, който го проведе по такъв начин, че не остави колебание в никого. Харесва ми когато актьорът има прочит на ролята си, когато е мислил, чувствал, ровил в себе си, за да вложи собствената си емоционална памет и ДНК в персонажа, като остава напълно отворен за предложения, импровизация и режисура. Това беше Дария на този кастинг, стихия – каквато бях срещала само във Весела в „Мила от Марс“. Като цяло считам работата си с актьорите за партньорство и държа да знам техните идеи и да ги обсъждаме, като заедно задълбочаваме познанието си за персонажите.

С Дария репетирахме близо 7 месеца, срещахме се по веднъж седмично, тя водеше бележки, правеше интервюта с жени с проблем със зачеването, жени реализирали се, със или без семейства, но страдащи тихо и невидимо, а други точно обратното. С Дария изградихме психо-профила на героинята Елена Майер, поставях й задачи, които тя провеждаше в живота си и после обсъждахме.

Смея да твърдя, че последните два драфта на сценария написахме с моята сценаристка Миглена Димова според резултатите от тези репетиции. Дария просто се потопи в образа, вля го в себе си, прие го в сърцето си и просто стана тя, Елена. Връзката й с децата в риск бяха от тази именно стартова позиция и децата самички просто си я „познаха“ като тяхна. Това беше най-големият текст и най-верния кастинг – приема на децата. Дария често ни „водеше“ по време на снимките, мен и Крум. Аз й казвах асистент под прикритие.

Вие имате дъщеря, от какво се вълнува тя? Би ли тръгнала по вашите стъпки?

Дъщеря ми се вълнува главно от музика, певица е и учи в музикалното училище. Нави се да играе ролята на малката Румена във филма „Воевода“, само защото разбра, че няма как иначе да види майка си онова лято. И въпреки че не я вълнува актьорската професия, на мен много ми хареса как се справи в тази роля. Имаше от онзи неин инат, който ми вършеше прекрасна работа за Руменка. Ники Амрита е дълбока вода. Много осъзната е, много повече от мен на нейните години.

Чете много, изучава системи за емоционално и психологическо развитие,

което, надявам се, ще й помогне в нейната сфера, където има замесени емоции, изкушения и трудности. Изобщо не държа да тръгва по „мой път“. Искам да се чувства пълноценна, реализирана и изпълнена с любов, да вижда смисъла и да го следва с воля и с радост. Но нека да е нейният си смисъл, не искам да го взима от другаде, а да го открие в себе си.

Освен режисьор, сте и художник. Как опитът ви в изобразителното изкуство се отразява в работата ви в киното? Много големи режисьори са и художници. 

В киното се съчетават много изкуства, към които съм имала интерес в годините – и изобразителните, и пластика, и движение, и танц. Без съмнение опита ми в изящните и приложни изкуства влияе на усета за композиция, цветност, крупност и други изразни средства на киното, които от своя страна влияят на подсъзнателното възприятие на зрителя. Тези ги имам „вродени“ от 10-ината години обучение в художествени училища и после в академията и от практиката ми на художник. Някои от любимите ми режисьори са и художници, да: братята Скот, Хичкок, Дейвид Линч, Катрин Бигълоу, Анджей Вайда, Стив Маккуин, Тим Бъртън, Анйес Варда, Спайк Джонзи, Ширин Нешад, Тери Гилиъм, Питър Грийнуей.

Последно буквално ме принудиха да рисувам за изложбата, наречена гръмко  „Успелите“ на завършилите Приложното училище в София. Което е малко иронично, защото аз съм изключена от точно това училище и завърших като частна ученичка и то доста сложно. Бях на снимките на сериал, когато обещах след третото позвъняване, но истински ме принуди фактът, че бях прикована на легло от спортна контузия и друго не може да правя. Та така нарисувах едни 12-15 голямо форматни картини, които изложих у нас и в Лондон. Не ми трябва друг подобен стимул, за да рисувам отново, трябва ми само време, в което да се видя насаме в очите, тишина и точния формат платна. Както и локация, която да ме вдъхнови.

Как избирате екип? Ставате ли приятели?

Екипите си избираме много внимателно и прецизно, като със съпруга ми разговаряме с всеки, заедно или поотделно. С повечето колеги реално сме работили вече в повече от два-три-четири филмови проекта и това освен полезно е изключително приятно. Заедно трупаме спомени, заедно растем и развиваме художествените си намерения последователно в годините и проект след проект надграждаме. Много обичам този процес, обичам искрено и колегите си.

Това с приятелството на работа е много сложна работа

и се иска специален характер. От една страна е неизбежно, когато заедно преодоляваме трудности и това сплотява и сближава силно хората. От друга страна има опасност – много са малко хората, които въпреки приятелството, остават стабилни в професионализма си и етиката на работния процес. Такъв човек например е Крум Родригес, операторът, с когото влизам в бой от всякакъв порядък и съм си гласувала живота в ръцете му буквално. Толкова общи битки имаме, дори „оцелявания“, толкова спомени… И същевременно това не променя тоталния му професионализъм, не скъсява нездравословно дистанцията, така че да страда работата,

всеки знае е кой кой е в процеса и какви са отговорностите му

и никога не злоупотребява с близостта. Неговата отдаденост на 300% и верността му на идеите, които сме развили с подготовката заедно е толкова стабилна, че често ме връща в пътя, ако аз забравя или залитна по нещо друго. Той е някак повече аз от мен в такива моменти, имам му пълно доверие.

В новият ми филм такъв джедай изплува в лицето на актрисата Дария Симеонова, художничката Калина Челебиева, и на Стела, която освен в арт департамента и като актриса, ми помагаше много с децата. Жоро Скерлев, директор продукция, звукорежисьорът Иво Нацев са такива бойци, с които ни беше трети филм. А

Мартин Савов е новото ми откритие –

монтажиста, когото „наследих“ от Валери Йорданов и неговия „Шекспир като улично куче“ и с когото завършихме филма в един пълноценен, откривателски процес по нов за мен начин. Той наваксваше опит с характер. Което за мен е първото по важност в нашата откачена професия. Опит се трупа с желание и хъс, характер трябва да има още на старта.

„Майка“ открива Киномания на 17-ти ноември в зала 1 на НДК, а от 13-ти януари ще бъде по кината в цялата страна.