Кой пръв си е близал сладоледа

Много отдавна, преди стотици години, Шарл I Английски устроил великолепен банкет. Храната, включваща много от деликатесите на деня, била просто супер, но cope de grace, или пикът на наслаждението, още не бил настъпил. След дьлги приготовления кралският френски готвач сложил точката на пиршеството, като сервирал очевидно ново блюдо. То било хладно и приличало на свеж, току-що паднал сняг, но било по-кремообразно и сладко от какъвто и да било друг следобеден десерт. Гостите били възхитени, както и Шарл, който noвикал готвача и го помолил да не разгласява рецептата на заледения крем. Кралят пожелал този деликатес да се поднася само на неговата трапеза и предложил на готвача за това 500 фунта годишно.

Малко по-късно Шарл изпаднал в немилост и през 1649 г. бил обезглавен. Но по това време тайната на замразения крем вече била известна. Готвачът, който се казвал Де Марко, не удържал обещанието си.

Тази история е една от многото, които съпътстват развитието на най-популярния днес десерт – сладоледа.

Вероятно не е бил специално изобретен, а се е получил след години опити за приготвянето на едновременно сладък и студен десерт. Има сведения, че римският император Нерон Клавдий Цезар заповядвал да изпращат робите в гората, за да носят сняг и лед за охлаждането и замразяването на плодовите сокове, които той много обичал. Столетия след това италианецът Марко Поло се върнал от своето знаменито пътешествие 6 Далечния изток с рецепта как да се приготвя лед от вода.

На историята на сладоледа са посветени редица изследвания, от които за съжаление не става по-ясно откъде, кога или от кого е „изобретен“ първият сладък лед. При това авторите на всички по-известни трудове по въпроса сериозно са се постарали да си противоречат един на друг в излагането на съществените факти.

В книгата на Каролина Лидел и Робин Уайър „Ледове: Изчерпателно ръководство“ се изказва предположението, че историческите основания на всички по-горе изброени исторци са съмнителни. Да не кажем, че изобщо не съществуват.

Съгласно популярното твърдение Марко Поло (1254 – 1324) видял приготвянето на сладо­леда по време на своето пътешествие в Ки­тай и когато се върнал, го показал в Италия. Сведенията за производството на сладоледа от по-ново време са също толкова интерес­ни и неясни.

През 1774 г. доставчик на провизии на име Филип Лензи обявил в нюйоркските вестни­ци, че току-що се е върнал от Лондон и ще продава различни сладки неща, включително и сладолед. Доли Медисьн, съпругата на прези­дента на САЩ Джеймс Медисьн, предлагала сладолед на бала за встъпването му в длъж­ност през 1813 г.

Първото подобрение в производството на сладолед е благодарение на Нанси Джонсън от Ню Джърси, която през 1846 г. изобретила ръчния фризер. Въртящата се ръчка на фризе­ра смесва екстракта за сладолед, соли и лед до замразяване. Може би защото Нанси Джонсън не е била предприемач, тя така и не патен­товала изобретението си. Фризерът обаче, във вида, в който го направила тя, бил патентован на 30 май 1848 г. от господин Ионгом, който поне бил коректен, защото го нарекъл „Патент Джонсън фризер за сладо­лед“. В книгата „Шоколад, ягоди и ванилия: История на американския сладолед“ от Анна Фундербург обаче се твърди, че Нанси Джонсън живяла във Филаделфия и имала па­тент!

Серийното производство започнало 6 Бал­тимор, Мериленд, през 1851 г. от Якоб Фусел, днес известен като бащата на американс­ката сладоледена индустрия.

Около 1926 г. първият фризер с непрекъснато действие бил усъвършенстван от Кларьнс Вогтом, след което бил пуснат в масово прозводство. Това позволило на сладоледената индустрия да започне масово производ­ство.

Днес за сладоледа със сигурност маже да се каже: да, има сладолед за всеки вкус; да, когато ви е горещо, това е предпочитаният разхладителен телен десерт; да, когато са ви извадили сливиците току-що, сладолед се яде и по лекарско предписание.