Пред мен на голяма дъска има топка месо и един „ятаган“, който повече извиква възхита с размерите си и дори, да си призная, леко ме плаши. С този нож трябва да накълцам месото – изчистено от нервите младо агне, на не повече от 1-2 години, оставено да отдъхне поне ден.
Държа оръжието по средата с едната ръка, с другата – по края и присвила очи, безотговорно го мятам насам-натам, в опит да не повдигам единия му край. Ту уцелвам топката месо, ту не… О, боже, какво им има на мелачките, та не ги използват? До мен „онбашията“ ме окуражава и дава указания, сипи сол, червен пипер, сега от лютия пипер, още, още и пак размесвай!
Адана кебап – визитната картичка на града, взела дори името му
Трудим се упорито и несръчно цялата балканска група журналисти, в опита си да му хванем чалъма на тоз прочут специалитет в Адана, град в южна Турция, разположен в долината Чукурова, между реките Сейхан и Джейхан. После нанизваме каймата на огромни шишове, оформяме с ръка, малко се дуелираме, (как да пропуснеш), и всеки, запомнил своето си произведение, го връчва за изпичане. От откритата пещ вече ухае на зеленчуци.
Ресторант ONBASILAR, радващ местните от 1904 година с адана кебап, който тук е не просто ястие, а култура, вече напълно се е опушил. Мъжките компании по масите с интерес наблюдават шоуто ни. А ние получаваме по един шиш, своя си, вече изпечен, пак се правим на д’Артаняновци, снимаме се на „пирамида“ и започваме дегустацията. Подлютявам се, но нагъвам с кеф. Гася огъня с шалгам – червена напитка, оказва се традиционен сок от черен морков, който ферментира за 15-20 дена, неизменен спътник на кебапа. Бил много полезен за очите. Колегата до мен пък съобщава, че му е безсолно… Но, така или иначе, развеселени, накрая всички получаваме сертификат и щастливи се снимаме с нашите учители – баш „онбашията“, който от 60 години върти шишовете, и младите му колеги, съответно от 50, и „чиракът“ само от 40 години, посветили се на професията.
Масата е отрупана с деликатеси, кой от кой по-вкусен. Чий кюфте, приготвено от булгур, ситно нарязан лук, намачкан чесън, настъргани домати, салца от люти чушки, подправки и зехтин, поднесено с прясна салата айсберг. Салата домати, с лук и магданоз. Салата от пресни зеленчуци. Млечна салата. И, разбира се, топли питки, овкусени с аромата на кебапа.
А десертите? Експлозия от вкусове!
Кръгла локма. Сладостна тулумбичка с шам фъстък. Таш кадаиф. Сметана. Първо пробвам. После си взимам още малко. Накрая омитам чинията… И не мога да дишам… А ме чакат още кулинарни предизвикателства следващите дни. Обещавам си… Какво да ви занимавам…
След пълна с културни откривателства обиколка на прекрасния Музей в Адана и кратка разходка по улиците на стария град, (колкото отново да огладнеем), пак сме на маса. Този път дегустираме прекрасни хапки от шишове пилешко и телешко месо. Обжарени отвън, те са невероятно крехки отвътре, приятно подлютени със запомнящ се послевкус. И парченца вкусен дроб! Черешката на тортата е локумът, поднесен с обичайната чашка ароматен чай.
Да те хранят в устата
Но истинската изненада се случва вечерта, когато нашите домакини от турското Министерство на туризма и културата ни канят в класен рибен ресторант. Градът е разположен в плодородна долина, в която пасат стада овце, даваща богат урожай от плодове и зеленчуци, на 50-тина километра от Средиземно море, затова в местната кухня не преобладават рибни ястия. Те са висока класа, която само избрани гурме фенове могат да си позволят. Всъщност в столицата Анкара ядат най-много рибни блюда.
И така започваме нашето гурме с разядка от парченца сирене, гъби, орехи, червена и зелена чушка, поръсена със сусам и добре овкусена със зехтин и подправки – перфектно предястие, богато на вкусове, цветове, меко и хрупкаво едновременно. Следва топли гъби и скариди и царицата на вечерта – филе от лаврак, топящо се в устата.
Оберкелнерът, дяволито усмихнат, се приближава към моята българска колега, поръсва соев сос върху рибното й блюдо, отрязва малко парче риба и внимателно го поднася към устата й за дегустация. Тя е повече от шашардисана. Но успява да влезе в роля, преглъща и кима благосклонно. А аз бързам да щракна момента, преди всички да сме се развеселили…
За десерт блаженстваме с райски ябълки, (лесно е било да се изкуши Адам), и със семолина халва. Турският ни гид разказва, че това е десерт, поднасян при погребения. Рибарите обаче обичали да си го похапват при всякакъв повод. Ама нали само при погребения… О, това е начин рибата да разбере, че вече сме я погребали, отвръщали те…
В Газиантеп кулинарните удоволствия продължават
Но преди да стигнем града, се отбиваме на платото BASKONUS YAYLASI, Кахраманмараш. Разположено високо в планината, сред борова гора, то е перфектна туристическа дестинация, предлагаща къмпингуване в бунгала, яздене на коне, обиколки по горските пътеки и, разбира се, похапване на специалитети в ресторанта.
За предястие опитваме характерните сърми и пълнени зеленчуци с кайма и подправки, които ги издигат на невероятни висоти.
А голямата изненада пристига във формата на тави с месо и зеленчуци, запечатани с тесто. Ястието е табиетлийски приготвяно на бавен огън, дълги часове. Следва ритуално разрязване на тестото и разкриване на топящото се като мозък агнешко. Топим залци, облизваме си пръстите и сериозно се страхуваме, че нямаме място за десерта. Той е прекрасни баклавички с топка дундурма. Е, който може, да откаже!
Чаршията в Газиантеп е едно уникално, автентично място, което непременно си струва да посети човек, да усети атмосферата и ароматите му. След като се снабдяваме с ядки и стафиди, (предлагат ни и как да откажем, опитваме половината, изложени в дюкянчето), някои от нас помъкват нанизи сушени чушки за България, (били на сметка, а и съхнели естествено на жаркото турско слънце), дълго се колебаем дали няма да се разтече баклава, ако и нея натикаме в багажа, и най-накрая хлътваме в любопитно място – пещери, част от водопроводната система на града, превърнати в ресторант. Разглеждаме, дивим се, снимаме.
Модерното заведение, в което ще вечеряме, е не по-малко изненадващо. Оказва се съхранен стар хан, с каменни стени, арки, стъклен под, под който личат древните канали. Зад нас бумти печка, с „накацали“ по нея пеперуди.
А храната? О, храната! Тя пристига в прекрасни медни съдове: салата от пресни зеленчуци, уханна супа – гъстичка, с нахут, гъби и незнамси какво, леко подлютена, която не дояждам, за да имам сили и място за основното. А то е ефектно поднесено ястие, пак в меден съд, конусовиден – прочутият килиз кебап. Представлява месо с парченца патладжани в доматен сос и подправки, които го правят божествено на вкус. Сервират го с гарнитура от бял ориз. Десертът е друга вкусотия – нарича се зерде, сутляш с шафран, поднесен с парченца плодове. Вече нямам сили да помръдна…
Един прекрасен гастрономически тур е към своя край. Чудни места, гостоприемни хора, изискани пикантни блюда, сладостни десерти… Ще се върна!
0 Коментара