Никой не е по-голям от хляба

„Цианкалий!” – и още по-силно: “ЦИАНКАЛИЙ!”. Чух вика веднага, щом разбрах, че ще пиша за нашите гозби. Викът се носи от далечна стая у моя пръв приятел; ние замръзваме, като че ли са ни поразили лъчеметите в ръцете ни. Болният му от склероза дядо е, ние сме космически роботи, ама де да знаем къде ходи по нощите и вярваме, пък те ни се присмиват, че може да ни отрови като едното нищо.

Защо е викал така?

Ами смъртта му е седяла на леглото и ние двамцата това някак смътно сме усещали и ни е било страшно. За какво да вика, за извара? И се сещам точно за цианкалия, защото заедно с този вик на отиващия си човек майка му на приятеля ми вика от кухнята:

– Хайде на масата!

Преди обречено да седнем, опитвам да се измъкна:

– Ама сега ядох вкъщи, бе лельо!

– Я да сядаш! Да не си по-голям от масата!

Къде ще ходя… Доводът е необорим. И ядем ние, с надежда, че дядото не е успял.

А как готвеше леля Ваня! Добрите й силни ръце правеха манджа от нищо. И макар наистина преди малко да бях ял и освен това – цианкалият – пак беше невъзможно да не се нахвърлиш на всичко, което тя ти предлагаше.

Тя, горката, се грижеше за болния дядо-отровител и не излизаше от къщи. Когато приятелят ми и баща му отиваха на вилата, тя ме викаше по телефона, че хем да й правя компания, хем да се уважи хлябът.

От нея научих, че да ядеш, означава не да преместваш купчини манджа от чинията в корема си, а да общуваш с хората, които те заобикалят и да ги разбираш.

И у нас казваха, като се глезиш: “Че ти да не си по-голям от залъка! Я да сядаш на масата?” Което сега разбирам като парадоксално потвърждение на библейското: “Човек не живее само с хляб”…

Години по-късно срещнах в Солун сродник от най-старото, патриаршеско поколение. Докато крачехме по красивия крайбрежен булевард, той бавно и достолепно разказваше за чешитите в рода и как вечер майка му като наготвела някоя засукана гозба, сърце не й давало да си я ядат сами, та грабвала грамадната тенджера, пъхала я под пелерина ли, какво е носела, и всички хуквали из преспите и виелицата към къщата на сестра й, че да си хапнат заедно. Една от тия тенджери още я има, но би се използвала, само ако у нас квартирува взвод войници.

Ако споделям с вас особеностите на някои от нашите храни, то е, защото знам, че отвъд е цианкалият, а отсам, в живота, наистина никой не е по-голям от хляба.

********************

Ежедневието като празник

Бедни сме, ама все ще се оправим, надяваме се. Така че си налягаме парцалите и ядем каквото има. Но каквото и да си говорим за мезета, разядки, супи, съвременният българин обича да хапва здраво: основно ядене му дай ти на него, притури му хляб, па гледай. И защото сиромах човек – жив дявол, постигнали сме да се храним добре, въпреки всичко.

Гювечът е за неделя, банската капама – за празник, скарата и нея сме я изнесли някъде в тържественото, извън къщи, в ресторанта – бедни сме, спестовни сме, тепърва се обзавеждаме с домашни скари и барбекюта.

А пък ежедневно сме си създали весели, спорни и сигурни удоволствия:

Пържиш леко картофи, патладжани, или и двете, и ги печеш с щедро подправена кайма между тях: мусака. 

Мръвки, лук, гъби, вино, домати – кебап.

Яхнията е съответна на европейските манджи, само дето е с червен, от червения пипер, сос. Ами трябва топило. Топилото ни е спасило, че с него върви повечко хлебец…

Бивши бедни народи като швейцарците – и те топят. Например тяхното фондю. Ама що лъскави тенджерки и съдинки покрай него, че и спиртник. Нашето фондю се нарича Бял мъж и, както си личи от името, е по-героично и драматично: хвърляш буца бяло овче сирене и буца масло в тигана и хайде, топиш залъци и се париш. И ние ще се замогнем някой ден и ще го правим в махагонови гаванки, ама де да видим!

Сарми: вземате листа, най-често от кисело зеле, но може и от прясно, в тях загъвате кайма, ориз, булгур, мръвки и сланинки.

Супи и чорби: добре де, чорбите и супите, които имаме, се срещат горе-долу навсякъде по света. Но обърнете внимание на постните летни тънки чорбици – през лятото ние работим в жегата, та няма защо да преяждаме, а и почивката, запълнена с изкушения, може да бъде разгледана като сериозно натоварване.

Разбира се, не бива да пропускате агнешката курбан-чорба. Курбан значи жертва. Ако сте преживели болест, страх, магия, жертвате едно агне и каните близките си хора да го изядат в определен ден. И този курбан повтаряте всяка година на този ден….

Плакии, кебапи…

Таратор: Каквото и да опитате от супите, със сигурност няма да забравите таратора и ще го отнесете в своята страна. Елементарната бърканица от леко разредено с вода кисело мляко, краставици на ситни кубчета, много копър, чесън, счукани орехи, мъничко оцет и зехтин се приготвя за 5-10 минути, но хладината му е в състояние да укроти палещата лятна жега и да възвърне душевното равновесие на някого, препекъл се на плажа.

Всъщност основният продукт в таратора, българското кисело мляко, може да помогне и буквално на разглезените от северното милостиво слънце непредпазливи туристи. Ако изгорите на плажа, се намазвате с бурканче кисело мляко и си стоите в стаята. Киселото мляко е продукт, който подхранва консервативната ни увереност, че друго място като България няма, защото

Lactobacilus Bulgaricus, който го създава, вирее само у нас

Отиде ли в друга страна – закърнява. Киселото ни мляко е наистина уникален продукт. В една приказка българинът, като открехнал небесата, що да види: Дядо Боже и божлетата седят у тях си и кусат попара от кисело мляко. Уж ни е монотеистична официалната религия, но ние ги съчетаваме тези неща. Как да не съчетаем безсмъртието с най-здравословния си продукт: ако го ядете, непременно ще доживеете дълбоки старини.

Да вметна тук, понеже споменах един от знаменитите ни млечни продукти, и другите – нашето българско овче сирене и балканския ни кашкавал.

Те са най-хубавите на света. С това не искам да разпалвам истерични спорове и национални вражди – кое на кой народ е най-хубаво. Има фета – гръцко бяло саламурено сирене, и то е прекрасно. Всички на Балканите правим хубаво бяло сирене. Само че нашето е най-хубаво. И кашкавалът ни – също. Така се е случило, не че искам да се хваля и да внушавам, че другите народи са по-вързани в ръцете и пр. – така си е и това е.

Късмет.

Та да се върнем на таратора. Ставаше дума, че някой, препечен като чеверме, пази стаята… А останалите, след таратора, виждат да се задава към тях…. Не, съберете сили и се върнете при другите, за да не изпуснете скарата, чевермето, банската капама …

Българската закуска. Българинът е голям и сериозен, не се занимава с дреболии, вкъщи закусват децата. Скача, оправя се и търчи нагоре-надолу по работа. Вкъщи може попара: най-простата е от хляб, сирене, масло, захар, чай. Може и с пържени залци. Или пък с мляко. Или с кисело мляко. Има пък такова направление, при което попарата е запържена с масло и червен пипер.

Децата, пък и кой ли не, много обичат джиджи-папа: филийки, натопени в мляко и панирани.

Все пак огладняваме по някое време и закусваме, но го правим на крак. Пак е хубаво и вкусно. Навън сме в царството на милинките, тутманиците, кифлите, баничките.

Но властва баницата. За нея трябва отделно.