Ако бях магически реалист, щях да бия белтъци на сняг всеки ден. Щях да се възхищавам на умението си и да повтарям като мантра: „суха, идеално чиста купа, щипка сол, капка лимон”, а когато бялата пяна започнеше да се сгъстява, щях да наливам захарен сироп на тънка струйка и да продължавам да бия, докато не се появи онзи прекрасен блясък, присъщ само за сатена, седефа и меренга. После, главозамаяна от необясним вътрешен триумф, подобен на онзи, който изпитваме, когато баницата бухва идеално, кексът излиза цял от формата, крем карамелът става гладък, пастата – ал денте, котлетите – крехки, щях да се разсея, да повдигна бъркалката на още работещия миксер и пяната щеше да се пръсне на милиони капчици. Една от тях щеше да влезе в окото ми, да мине през гърлото и да спре в сърцето ми, точно както станало с Кай, когато Снежната взривила зловещото си огледало… И всичко щеше да ми се вижда като през лупа, огромно и леко размазано, и бъркалката ми щеше да стане огромна. Да се завърти, досущ тел за биене на облаци, който бясно се мята по билата на планините, подскача по хоризонта, разбива морската пяна, хвърля в ужас русалките, гони рибата от язовирите, брули черешите в градините, издухва глухарчетата, събаря всичките пакети с пудра захар в бакалиите и става една вихрушка! Един ураган, който вдига хора и есенни листа в небето.
Децата започват да се кискат, момичетата да пищят,
прибирайки полите си, бабите да хвърлят бастуни и галоши, мъжете да се гневят, момчетата да размахват безпомощно бицепси и ги хвърля право в центъра… на голям селски площад.
Селски площад, предназначен за шумни панаири, сборове, курбани, за всенародни тържества, за таблото за некролози, за спирка на автобуса, за футболно игрище на няколко хлапета. От ония площади, каквито има при баба ти на село – прашни, изпепелени до 250 градуса през лятото и заспали под недокоснат сняг през зимата, обикновено пазени от Читалището и канцеларията на кмета, а те на свой ред, пазени от Знамето, някое куче, някоя котка и няколко избягали кокошки, основателки на движението на щастливите кокошки. Щастливи, доколкото им е по силите, де, защото какво е това щастие кокоше, дето няма кой да го види,
понеже петлите са малко, старците ги болят костите,
та рядко излизат, а младите са някъде другаде, освен когато…
Хората щяха да валят весело по този площад, да стават, да отръскват дрехите си и да се чудят какво е това село, къде е, каква е тая огромна бъркалка, паднала по средата, но и да се радват, защото макар и тел за биене на облаци, някак по време на летенето се е покрила с гъсти, лъскави, сладки и нелепо шарени белтъци, нелепо вкусни при това, а и в голямо, много голямо количество! Щяха още да се помолят за дъжд от вафлени кофички, после да намерят един мустакат чичко, който да застане на малък щанд, подобен на аквариум, осветен от обикновена жълта крушка, който да гребе от белтъците, да сервира в кофичките и да продава на всеки само срещу тридесет стотинки за брой. След това, още малко усмихнати чичковци или лелки, няма значение, щяха да бъдат повишени в продавачи, по един – за стрелбището, за въртележката, за скарата, за пуканките, за балоните и за продавач на ламаринените пръстенчета с цветни камъчета, които момичетата толкова харесват. Щеше да стане голям панаир… всички, които обичам, щяха да са там! Ти също, разбира се, баба ти също, както казах, всички са били вдигнати в облаците, без Лаура Ескивел, защото тя би могла да ми обясни какво е магически реализъм, но аз на нея, какво е курбан – не, пък вече го споменах…
След време всички щяха да забравят. Щяха да забравят дори бъркалката, само смътно да помнят вкуса на крема и щеше да се роди спор. Как се казваше? Какво беше? Лилав ли, розов ли, син ли,
„плезир” ли, „крембо” ли или просто италиански меренг,
домогнал се до панаирите ни по незнайни пътеки, или пък, да не би да е като бяло сладко с чувен, ама не може да е то… Каква беше тая история, тази съвсем простичка, елементарна за достигане, малка порция щастие във вафла, на цена от едно бързо прелитане до село и тридесет стотинки? Поне тази цена щяха да помнят някои…
Така щеше да стане, ако бях магически реалист, но аз не съм. Поне тогава, когато се старая да изключвам миксера, преди да повдигна бъркалките, защото цапа и лепне сместа. Като спомен от друг живот, така лепне. Усмивка.
P.S. Може да са го наричали така, но не е плезир. Плезирите също са във вафлена фунийка, но кремът е маслен. Докато проучвах въпроса, попаднах на много симпатичен разказ, за жалост няма да цитирам, но момичето си спомняше как баба му казала, че десертчето „Плезир” било кръстено на един цар, който много обичал да се плези… Каквато и да е истината, избирам да вярвам във версията с царя!
P.S.s. „Крембо” също не е, то съдържа желатин, а аз се съмнявам, че някой панаирджия е имал нерви да желира, но знае ли човек…
Необходими продукти за малко от „онова шареното” (от панаирите):
200 г захар, 50 мл вода, 3 белтъка, щипка сол, лимонена киселина на върха на ножа, разтворена в няколко капки вода, сладкарска боя, вафлени кофички за сладолед.
Начин на приготвяне:
От захарта, водата и лимонената киселина се приготвя сироп, който трябва да заври на умерен огън. Докато това се случва, добавяме към белтъците щипка сол и разбиваме на прилично твърд сняг. Сиропът трябва да ври 1-2 минути, след което сваляме от огъня и започваме да го добавяме към белтъците на тънка струйка, при непрекъснато бъркане на висока, но не най-висока скорост. От топлината на сиропа белтъците ще се „сготвят” или поне така ще се надяват онези от нас, които имат страх от сурови яйца. Вероятно помните лекото подозрение, с което възрастните гледаха на десертчето, този страх е причината.
Сместа трябва да стане гъста, лъскава и толкова твърда, колкото прецените, че ще е добре, за да застава във фунийките, без да се разлива. Няма как да се определи точното време за разбъркване, защото то зависи както от самите белтъци, така и от миксера ви. Сладкарската боя се добавя накрая, цветът е по желание или по спомени, разбърква се още мъничко, за да се оцвети цялата смес.
Сервира се по познатия начин в кофичките, ако разполагате с широк накрайник за шприцоване, може да повторите съвсем автентичния вид, ако ли не… Какво от това?! Важно е настроението, а ако нямате такова, просто извадете миксера от сместа, преди да е изключен (намигам), но едва ли ще се наложи. Кой би тръгнал да прави „панаирски кремчета” без усмивка?
0 Коментара