Страхът да се храниш

По-често по медиите ще срещнете мнението на специалисти, родители и приятели за хранителните разстройства. Рядкост е попаднете на разказа на възстановен след анорексия, който е в дълга ремисия и физически, и психически и показва, че е надживял този момент от живота си.

Табита Фарар разказа своите мисли по въпроса наскоро и с нейното разрешение психотерапевтът Детелина Стаменова ги публикува в своя блог.

Табита работи като директор маркетинг в софтуерен стартъп и е боледувала от анорексия, заради което става активист в областта на хранителните разстройства. В момента пише книга за пътуването си към храната, която ще носи името Love Fat.

Мразех да съм твърде слаба.

Мразех, че ако излизах от вкъщи, учениците ми крещяха „слабо чудовище“, когато минавах покрай тях.

Мразех, че не мога да седна без да ме заболи.

Исках да кача килограми.

Но се страхувах да кача килограми

и се страхувах да се храня дори още повече.

Яздех кон с височина 177 см, който беше “необязден”. Това беше общо взето извинението, което се даваше, че хвърляше на секундата всеки, който седнеше върху него, при старта на всяка езда. Имаше страх около него. Знаех, че в момента, в който сложа крак в стремената, ще залудува в градината и вероятно ще се приземя с лице в чакъла. Но този тип страх никога не ме е спирал да правя каквото и да било. Този тип страх беше забавен. Харесвах усещането за опасност, фокусиране, цел… и гордост. Харесвах, че не ме е страх да се кача върху този кон.

Когато бях на 16, преди да се разболея, всичко, което исках в живота си, беше да съм професионален ездач. Всичко, което исках, беше да яздя на най-големите международни надбягвания. Майка ми принципно отказваше да идва изобщо и да гледа как яздя, тъй като изпитваше голям страх, че мога да падна. Би било лъжа да кажа, че никога не ме е било страх, когато яздех – имах няколко много тежки падания, няколко пъти конят падаше върху мен, имах фрактура на гърба от конски къч; и бях изритана с копито в гърдите толкова силно, че имам вдлъбване — но страха никога не ме спирал да направя каквото и да било.

Никога страхът не е имал сила над мен, както беше със страха от храната, когато се възстановявах от анорексия.

Това е „какво става тук, бе“ страх. Парализиращ страх, замъгляващ съзнанието, неподлежащ на преговори, изнеси-ме-от-тук-преди-да-ударя-някого тип страх.

Ако ми предложеха повече храна, често реагирах, като че ли заплашват живота ми. Изпадах в ярост към всеки, осмелил се да ми препоръча да ям повече. Спомням си как веднъж, в началото на нашата връзка, Мат беше решил, че ще е сладко да ми подава хрускави неща в устата, докато гледаме телевизия. Това почти щеше да доведе до край на връзката ни. (В днешни дни обичам някой да ми подава нещо за хрупкане, докато лежа на дивана, но мисля, но тогава провалих преживяването).

За много от нас страхът, който изпитваме, когато се срещаме с повече хранене – независимо дали качваме килограми — е смазващ. И разрушителен. Добрата новина е, че може да се тренирате да надмогнете този страх. Фокусирайте се върху действието, което има нужда да направите и работете върху блокирането на чувствата – страховете – които заобикалят това действие. Да, току що ви казах да блокирате своя страх. Да, разбирам, че това е полярно различно от това, което повечето терапевти съветват. Страхът, който усещате, е неуместен и силен. Ако се ровите в него, няма да стигнете далеч. Вярвайте ми, опитвала съм и никога не проработи. Ключът е да удушите страха до момента, в който може да го управлявате, така че да може да направите това, което трябва да направите: да ядете повече храна.

Да се научите да игнорирате страха си е нужно умение при възстановяването от анорексия. Не трябва да го разпакетирате и изследвате. Ако го анализирате, продължавате да давате на мозъка си информация, че храненето е повече от нещо, за което не си струва да се тревожите. Когато ядете повече храна, вие окабелявате отново мозъка си.

Защо повече храна е заплаха?

Никога не съм имала голям проблем с яденето на едно и също нещо по едно и също време. Бях отлична в рутинното ядене. Яденето повече ме объркваше всеки път. Дори правилата за часовете на хранене съществуваха, за да ме предпазят от това да ям повече.

Ако някой ми предложеше повече храна, отколкото намирах за нормално, имах чувството, че е насочил пистолет към мен. Не преувеличавам. Така ми изглеждаше заплахата от повече храна.

Колко нелепо е това. Бях ли гладна? Да, винаги. Исках ли да кача килограми? Логично, да. Разбирах ли, че храната не е нещо, от което трябва да се ужасяваш? Рационално да. Някоя от тези истина помагаше ли по-лесно да ям каквото и да било? Не.

Но защо? Защо се получаваше така, че виждах храната като заплаха?

Ако гените на АН съществуват като адаптация, която позволява да оцелеем в периоди на глад и да ни позволят да мигрираме до райони, изобилни на храна, тогава звучи смислено, че по време на тази миграция спирането и храненето с „повече“ от минимума може да е заплаха за оцеляването.

Защо? Защото ако спрете за твърде дълго на място, където има „някаква“ храна, но не „изобилие“, рискувате никога да не стигнете до земите с изключително добри условия. Или, когато най-накрая стигнете там, какво би се случило, ако други племена са ви изпреварили? Ами ако са враждебни и не биха ви позволили да се установите? Ами ако те вече са убили и изяли бизоните? Тогава бихте умрели със сигурност.

В този смисъл, повечето храна може да те убие. В този смисъл не е лудост, че съм готова да се вбеся на всеки, който се опита да ме спре и накара да ям.

Как да тичате към, не да бягате от, страха да ядете повече

1. Разпознайте страха

Звучи нелепо, знам, но дълго време не мислех, че разпознавах това, което чувствах като страх. Усещах го толкова невъзможно за преговори, инстинктивно и без каквато и да било прилика с какъвто и да било страх, който съм чувствала преди. В същото време, храната не е нещо, от което да ни е страх, нали? Затова не свързвах директно тези неща в мозъка си. Например, ако Мат ми предложеше парче пица, аз се ядосвах и се разкрещявах, но смятах, че го правя, защото той иска да ме контролира и да ми казва какво да ям.

Мат е най-малко контролиращият човек на света, но в паниката ми мозъкът го посочваше за виновник за страха, който чувствах. Когато стана достатъчно разумна да се спра и да кажа: „Ужасена съм да хапна повече“, вместо да крещя по него заради наглостта му да предлага на кльощавото си гадже пица, нашият живот стана доста по-добър.

2. Дишайте

Реакцията на страх ви поставя в състояние на активност на симпатиковата нервна система (бий се или бягай). Сърдечният ви ритъм и дишането се учестяват в очакване да бягате от опасността. Най-големият инструмент, с който разполагате е дишането – да го успокоите и контролирате. Ако забавите дишането си, това ще даде информация на мозъка, че няма непосредствена опасност. Ще станете по-спокойни и в състояние да мислите ясно. Да се надяваме, че с успокоението се увеличава шанса да влезете в страха, отколкото да избягате от него.

3. Бъдете смели и любопитни

Голяма част от възстановяването е да тичате в страха. Колкото повече правите това, толкова повече ще давате на мозъка си информация, че храненето не провокира тази реакция на страх. Трябва да тичате към страха с цел мозъкът ви да разбере, че този страх е безсмислен.

Да се поставите на седалката на любопитния наблюдател – ученият, ще ви помогне осъзнато да се откъснете достатъччно, за да останете на ръка разстояние от реакцията на страх. Мислила съм си „какво най-лошо може да се случи, ако хапна Х“ и съм го правила в името на експеримента. Това състояние на любопитство ми помагаше да се отдалеча от ситуацията.

Страхът, който изпитвате, е истински. Не го подценявайте. Този страх носи потенциала да опустоши възстановяването и живота ви. В същото време трябва да разберете, че този страх е стар и не е релевантен към днешния ден. Може да кажете „благодаря ти много, но не се нуждая от това сега“ и да игнорирате страха. Ще поглъщате обратно малко парче от живота си с всяка хапка в страха.

Ако се разпознавате в този текст силно ви препоръчвам да потърсите професионална помощ: