Миряна Тодорова: Светлината е тази, която ни спасява

Миряна Тодорова e художник. Родена е през 1984 г. в София, живее и работи в Ню Йорк, завършва изящни изкуства в тамошното SVA-Училище за визуални изкуства. Учила е още живопис в Лондон, анимация в Рим и пърформанс в Барселона. В проектите си комбинира живопис, пърформанс, видео и движеща се архитектура. Участва в изложби в София („Палати от колиби“ в галерия Структура, 2019) и в Ню Йорк (в галериите Baahng&Co, frosch&portmann и Център за изкуство и архитектура Storefront).

Носител е на наградата „Гауденц Б. Руф“ (2011), Стипендиант е на Института за съвременно изкуство District в Берлин и участник в резидентните програми Скаухиган-Мейн, ZK/U-Берлин, BRIC-Бруклин и арт център Mana Contemporary, Ню Джърси. Творбите й са публикувани в Artforum, TimeOut NY, Blouin Artinfo и Le Monde Diplomatique.

Последната й самостоятелна изложба

„Такива каквито сме”

се откри в края на май и бе организирана и курирана от Стефан Стоянов и Art Agency Salon в сграда Жаклин, бул. България 58. В нея са събрани творби на Миряна Тодорова от последната година – период на затваряния и отваряния, на ограничения, самота и страхове, но и на желание за промяна и вътрешна трансформация.

Дух и тяло се обединяват, за да се преборят с психозата, срива се физическото, увреждат се клетки и органи – не само от вируса, а и от мисълта за вируса, за изолацията и несигурността. „Заплахите ни накараха да се погледнем отвътре и да преглътнем мисълта, че сме точно такива, каквито сме – уязвими, лабилни, еуфорични, страдащи, заплетени заедно, но и много по-свързани помежду си. Разбрахме, че не можем повече да се капсулираме, да се крием. Локдаунът се оказа унищожителен и градивен едновременно, защото останахме сами със себе си задълго“, твърди художничката.

С червени и розови, телесни и крещящи цветове, новите й творби изглеждат застинали в състояние на екстаз или на експлозия, взривяваща предишния ни начин на живот. Архитектурата се движи, но няма къде да отиде и се възпроизвежда в тялото, мутира. Такива ли сме, каквито сме били? Архитектурата беснее, буксува в контейнерите на картините – в желанието си да овладее рисунъка, текстурата, мащаба.

Кое ви предизвиква и вдъхновява в творческия процес, Миряна?

Нестабилността – в движенията и във взаимодействието между хората. Специфичният момент на сблъсък – с обект, форма, тяло или ситуация. Всичко може да се преобразява до безкрайност, да преминава от форма в архитектура, от жест в действие, от утопия в илюзия. Моето изкуство започва от живописта, от нея тръгват идеите за прототипи и структури, които стават реални обекти. После идват пърформансите, сливането с други пространства, колаборацията с архитекти.

Какво представляват вашите развиващи се във времето картини, които наричате „движещи се”?

За мен е интересна цялостната връзка между изкуство и архитектура – не само да мислим сгради и картини поотделно, ами представата за една флуидна архитектура, създадена от слоеве, амфитеатри, балони, обвивки, втори кожи… Нов тип архитектура – като начин на движение и създаване на посоки, определящи действията. Живописта, която ме движи, е отворената, близката до тялото и чувствителността.

Рисувам импулсивно и експресивно, с много ярки цветове – крещящи, драматични, светещи. За мен светлината е това, което ни спасява. В моите картини – повечето масло върху лен или хартия – нещата бързо се променят, многопластово.

Героичният жест доминира,

но основите са обикновено разклатени. За мен картината е вид мислене, до което стигаш, търсейки визията, пространството, илюзията, образността. Винаги има едно ходене навътре и навън, една специфична дълбочина и временност на постройката в картината. Сякаш си изправен между две пространства или две реалности – едновременно привлечен от новото, но и плах пред него, като пред сблъсък или срив, някакво пренареждане на живота.

Инсталациите ми са ефимерни пърформанси в публична среда, които по-късно влизат в директен сблъсък с преобразяващи се мобилни конструкции. Формата на обектите не може се идентифицира еднозначно, защото зависи от начина, по който се управлява и преплита с абстрактното и поетичното. Този, който разполага със структурата, ръководи и нейната цел и функция. Хората могат да се включат, да изпробват обектите, да разтягат или свиват, да участват или да наблюдават… Проектите ми служат като инструмент за промяна на облика на градската среда, те временно окупират пространството за ново договаряне на териториите за лично и споделено.

А в пърформансите ви какво е водещо?

Самото движение на аморфните обекти. Ползвам за начало живописни картини в комбинация с облекла и всекидневни аксесоари като якета, чанти, раници, колички за пазаруване, чадъри. Тези вещи биват разтегнати, разширени, надградени, комбинирани… Архитектурата се мобилизира и новите структури са вид хибриди за контакт и общуване, за съвместно съжителство. Пърформансите ми често „се въртят“ около

едно непрестанно наместване, разгръщане,

прекрояване – нещо като преносима мода или архитектура: покрития, обвивки, ограждения, които позволяват някаква флуидна идентичност. Действията включват в себе си и хумор, възможност за успех или провал – индивидуален или групов. Според броя участници и средата, тези номадски, живописно-архитектурни ситуации могат да изградят нови медии, нови превозни средства, градоустройствени планове или просто протести.

Имаше ли някой, който ви повлия за решението да станете художник?

Никога не ми се е налагало да избирам – изкуството винаги е било моят живот, с толкова силен вътрешен заряд, че нямаше как да не му дам форма или глас. Но и гените са замесени – дядо ми беше художник, родителите ми са архитекти, тъй че откак се помня, съм заобиколена от бои и идеи за конструкции и пространства.

Моето семейство е най-големият инициатор на моята личност, на моя характер и на моя глас като художник. Вярвайки в мен през годините, те ми дадоха шанс за вътрешен отскок на мисълта, за убеденост в това, което правя. То е като да има някой, който да те заведе до ръба на басейна и да ти каже: „Скачай, сега е моментът!”

Идентичността ми на българка също ми повлия много – израснах през 90-те, в годините на безкрайния преход – период на смяна на ценности и социални връзки. Балканските ми корени ме превърнаха във вечен номад – винаги в движение, готов да се откаже от възможности и стабилност, да се промени и пренастрои, да се адаптира, но да остане спонтанен, еуфоричен и експлозивен, непременно раним, често пред тотален колапс. Обожавам идеята да прегърна момента и да му се отдам, но и да съм готова да се срина във всеки момент. Ала без риск няма успех, нали?

Как бихте искала работата ви да се възприема от публиката?

Не желая да предопределям начина, по който хората тълкуват или преживяват работите ми. Предпочитам да се чувстват свободни да се присъединят, да участват, да могат да променят посоката на моите предложения, да извлекат нещо от моите картини или проекти, да го повторят или пресъздадат по свой собствен начин.

Коя е най-трудната част от живота ви на художник? А най-приятната?

Много трудно е да поддържам практиката си такава, каквато ми харесва. В днешно време не е лесно да се доверяваш напълно на собствения си глас. Използвам възможностите, когато се появяват, но всичко е изключително хлъзгаво, неустойчиво. Водещо трябва да е доверието, но когато има трудности, особено финансови, са неизбежни и компромиси. А в изкуството направиш ли прекалено много компромиси, може бързо да потънеш – не толкова в забрава, а най-вече да изгубиш духа си.

Ако творчеството ти следва в твърде голяма степен тенденциите в света на изкуството или на пазара, ако граденето на кариера те кара да влезеш в „играта“, не бива да забравяш, че в края на краищата ти си този, който определя правилата. Да можеш да отказваш – ето това е най-трудното.

А най-приятната част от живота ми като художник е, разбира се, създаването –моментите, когато се гмурваш надълбоко в собствената си вселена и просто пътуваш в пространството и времето. За мен е удоволствие да споделям работите си с публика и изкуството ми да е двигател и катализатор на нови връзки и взаимодействия с хората.

Как виждате арт сцената в България през собствената си творческа призма?

През последните 17 години непрекъснато сменям градовете и държавите, в които живея. Мисля, че бих останала повече в София рано или късно, създавайки собствено пространство за експериментални проекти, в което да каня всички невероятни хора, с които съм работила по целия свят. Бих искала да допринеса за разширяването на диалога относно абстрактната живопис в България.

Снимка: Макс Фарина

Как изглежда според вас идеалното пространство за разговор и обмен между художници, куратори, галеристи и публика?

Като хибридна структура – нещо средно между споделено студио и много фокусирана лаборатория с пространство за повече експерименти и производство на мечти, а не само за завършени предмети и репродуциране на изложби. Обожавам да правя изложби, но търсенията трябва да са с много по-голям замах на въображението според мен. Изложбата е повод да се съберем и видим, но е нужно и време за работа заедно, за общо търсене на нова образност, за реализиране на мечти, за експериментиране и рискуване.

Кой е най-добрият съвет, който сте получавала като творец?

Да се наслаждавам във всеки момент от работата си и да следвам само онова, което ме прави щастлива. Да съм отворена и щедра с ресурсите, дори да са оскъдни. Да подхранвам и помагам на своята общност от художници. И да поглеждам назад отвреме-навреме, вместо да препускам само напред и да искам още и още.