Сексът и Виена

Обичам града. Обичам и секса. Но не обичам „Сексът и градът“. А този материал плаче да започне с някоя изстрадана женска мъдрост – от онези, отронени в тиха нега пред чифт обувки „Маноло Бланик“ или удавени в чаша „Космополитън“. В случая духът на Кари Брадшоу не е призован от мен. Лекият флирт със сериала е търсен ефект от кураторите на една експозиция в Музея на Виена – „Сексът във Виена – желание, контрол и прекрачване на границите.“

Безсмислено е да се отрича, че всяка подобна изложба неизбежно прелъстява воайора в нас. Това е малкото, но неизчерпаемо удоволствие да наблюдаваш без да те виждат, да слушаш, без да те чуят, да надникнеш през ключалката там, където нито ти е времето, нито ти е мястото. Защото романсът между секса и града неизбежно вибрира между изисканото и похотливото, деликатното и порочното.

Процесът на масова урбанизация в Европа започва в началото на 19 в. и променя радикално съществуващите представи за формите и смисъла на секса. Метрополисът предоставя на либидото пространства на свобода и анонимност, които му помагат да се изплъзне от традиционните норми на благоприличие.

Същевременно градът поставя свои собствени любовни белезници и регламентира различните практики на интимно общуване –

като се започне от първия подканващ поглед и се стигне до знаменитата цигара след секса. Представяйки богата колекция от примери от последните 200 години, изложбата във Виена проследява постоянната борба между свободата и забраната, между любопитството и табутата, които съпътстват всяка среща на телата, дори когато те не се докосват.

Ухажването

Дълъг или не, пътят към правенето на любов обикновено тръгва от очите. Първото разсъбличане е винаги с поглед. В зависимост от обстоятелствата той може да бъде дискретно преценяващ или откровено съблазнителен. Твърде дълго привилегията да поглъща с очи своя обект на желание принадлежи единствено на мъжа. До началото на 20 в. eтикетът налага на жената да притрепне срамежливо с ресници и да сведе поглед, демонстрирайки скромност и непорочност.  В особено критична ситуация тя би могла да се наведе уж, за да оправи диплите на полата си и да погледне крадешком изпод периферията на шапката.

При тези ограничени възможности за открито изразяване на желание, дамите прибягват до различни кодирани послания. С времето облеклото и аксесоарите се превръщат в знаци, които без думи заявяват сексуален интерес. Например, в края на 19-ти век брошката с форма на полумесец, която традиционно се свързва с богинята Диана, става любимо украшение на младите момичета, тръгнали на лов за съпрузи.

Непосредствено преди Първата световна война цветът на балната рокля говори с прямотата на обява за запознанство.

Белият е запазена територия за дебютантките и печат за девственост, а дамите, които опитват късмета си за втори или трети сезон, могат да избират единствено между бледо синьо и розово. През 70-те години на миналия век гей общностите започват да използват т.нар. език на носната кърпичка. Ако е сложена в задния ляв джоб, това означава, че притежателят й предпочита активната роля в секса, ако е в десния – пасивната. Различните цветове сигнализират за различни еротични предпочитания. В началото на 21 в. отворените (полиаморни) връзки вече се афишират по-открито и техният символ папагалът се появява кацнал върху шапки, тениски, рокли и бижута.

Независимо дали днес или преди два века, градът предлага далеч повече възможности за първоначален контакт и запознанства. В зависимост от епохата и от интереса на партньорите се появяват различни посредници – възрастни лели, сутеньори, агенции за запознанства, телевизионни формати.

Обяви за търсене на партньор се публикуват не само в пресата, но се разменят и като графити по стените на обществените тоалетни в парка Шьонбрун, например.

През 50-те години на 20 в. във виенските кафенета добиват популярност пощенските услуги от маса на маса. Така наречените пощальони на Амур предават бележки от името на прекалено срамежливи ухажори. По-същото време в различни заведения инсталират телефони, които позволяват на посетителите да разговарят помежду си преди да са официално представени един на друг. Разбира се, през всичките тези години изпращането на цветя със символно послание си остава неувяхващ евъргрийн.

Тръпката от първото истинско докосване, обаче, идва с първия танц. Дансингът се превръща в място с ритуално значение. Посягането към ветрилото е покана за флирт, запазването на последния танц е покана за среща, а втори кадрил с един и същ джентълмен e направо предложение за годеж. Всяко време има своя скандален музикален жанр, при който чувственото се налага над церемониалното и моделира хореографията. „Мръсните танци“ от зората на 19 в. са виенските валсове, които според някои съвременници позволяват твърде интимна прегръдка между партньорите. 150 години по-късно същото се говори за буги-вугито и рок-енд-рола. Днес в дискотеките не е останало почти нищо от строгата конвенционалност на дворцовите танци. Но и в 21 в. Виена си остава градът на баловете.  Етикетът все така не допуска късите рокли, показването на глезени и допира на ръце без ръкавици, но за компенсация – деколтетата могат да са дълбоки като Марианската падина.

Обладаването

През 1139 година католическата църква обявява брака за свято тайнство. Единствено в неговото лоно мъжът и жената могат да консумират на воля даровете на интимността. В продължение на векове държавата, религията и науката се обединяват около идеята, че смисълът на секса е възпроизвеждането на човешкия род. През 1922 г. общината на Виена отваря първия в Европа „Център за семейна хигиена“, който информира съпрузите за тяхната отговорност по отношение на потомството.

В духа на популярната тогава евгеника се проповядва идеята, че само физически здрави хора е редно да правят секс и да имат деца. Целта е човешките наследствени белези постепенно да се подобряват.

Започват да се произвеждат детски люлки с надпис – „Семето съдържа всичко.“ Дългата и богата история на контрацепцията, обаче, е най-убедителното доказателство, че създаването на потомство никога не е било единствена цел на плътските щения. А появата на противозачатъчното хапче е като топовен изстрел от кораба „Аврора“ за сексуалната революция.

Първата половина на 20 в. отбелязва и любовната среща във Виена на психоанализата със секса. Фройд формулира основите на ново разбиране за човешката сексуалност, развивайки теориите за фетишизма, кастрационния и едипов комплекс. След него Вилхелм Райх обяснява всички нервни разстройства най-вече с репресираното либидо. Според Райх липсата на пълноценен любовен живот и оргазъм води до появата на биологично и психично увредени човешки маси, които стават съучастници в изграждането на перверзни, тоталитарни режими.

Истински бестселър са изследванията на Рихард фон Крафт-Ебинг, посветени на сексуалните психопатии. Той дефинира критерии за това кое поведение е в рамките на сексуалната норма, и кое е девиация. Ебинг (без да търсим игра на думи в името) популяризира терминa „садизъм“ и въвежда понятието „мазохизъм“, без дори да подозира, че един век по-късно научното му нововъведение ще е в устата на всяка жена, гаснеща по очите на някой си Крисчън Грей.

Откровеният интерес на науката към секса води до страстно противопоставяне между църквата с нейния патриархален морал и тези, които днес някои биха нарекли „либерасти“ – застъпниците за масово сексуално образование, декриминализиране на проституцията и абортите, и за сексуална равнопоставеност на жените спрямо мъжете. Експозицията във Виена представя множество списания, снимки и късометражни филми, които илюстрират упоритостта, с която еротиката завзема нови територии от градското публично пространство и дискурс. Постепенно започват открито да се дебатират въпроси, свързани директно с половия акт – например, дали ако е преждевременно прекъснат, това застрашава здравето на мъжа, къде точно се намира прочутата точка на Грефенберг и доколко надеждно средство срещу забременяване е препоръчаната от папа Пий XII през 1951 г.  „Ватиканска рулетка“ (въздържане от секс в дните на предполагаема овулация).

Подробно се обсъждат и различните секс пози. Наръчници за млади семейства обясняват до последния детайл кои от тях водят до умопомрачително удоволствие. Най-после това кой от партньорите ще е отгоре и кой отдолу, кой ще е пасивен и кой – активен, не се счита за определено от бога. Много преди Depeche Mode да изпеят през 1980-те култовата си песен „Master and Servant”, сексът вече е ролева игра, в която властта и доминацията преминава буквално от едни ръце в други. Консервативното общество е скандализирано от това, че познатият свят е обърнат с главата надолу и сега вече дори не е задължително жената да бъде с краката нагоре.

Утвърждаването на сексологията като наука води до подробни дефиниции и на забранените начини за получаване на сексуално удоволствие. Много от това, което в миналото църквата заклеймява като небогоудобно, до края на 20 в. се определя като противопоказно и вредно. Така бившите грешници просто биват преквалифицирани в душевноболни или престъпници. Макар че мастурбацията вече не се демонизира както по времето на пуританите, тя не се счита за здравословна. Изложбата показва богата колекция от колани, при които всеки опит за самозадоволяване предизвиква нетърпима болка. Дълго време е наложена забрана и върху производството и употребата на дилдо.

Хомосексуализмът престава да бъде смъртен грях, но в Австрия „оставането насаме с плочките в банята“ се разглежда чак до 1971 г. като придобита или наследена патология.

Особено неприемлив за градската култура е сексуалният контакт с хора, които са „различни“ и не принадлежат на общността. Откровено расистки и националистични предразсъдъци се обличат в призиви за опазване чистотата на расата и нацията. Сексът с фронтовия враг е абсолютно табу. Дори и след края на Втората световна война австрийките, които имат връзка с офицери от окупационните съюзнически войски, са считани за национални предателки.

Различно, обаче, е отношението към промискуитета. Неговата стигматизация се прилага крайно избирателно. При мъжете той е повод за гордост и завист. В същото време жените, които имат множество връзки със сменящи се партньори или интерес към секс с повече от един партньор едновременно, са диагностицирани като болни от „еротомания, еротично объркване и нимфомания“ и изпращани на лечение. Ако, обаче, са неотменна част от шармантните виенски салони, то съдбата им е друга. Бляскав пример за това е актисата Катарина Шрат. В продължение на десетилетия тя е любовница на император Франц Йозеф. Градската мълва е, че тази връзка е негласно окуражавана от съпругата му Сиси. Същевременно Шрат поддържа интимни отношения със свои колеги от Хофбургтеатер, с известния полярен изследовател граф Вилчек и с българския монарх Цар Фердинанд.

В град преливащ едновременно от мерак за любов и от множество писани и неписани забрани съвсем естествено много ласки се обменят на ръба на закона. След много опити да бъде изкоренена и превъзпитана най-накрая платената любов е официално регламентирана през 1975 г. Трябва да минат още почти 10 години, за да отпадне и забраната за проститутки да се омъжват. Същевременно половият контакт без съгласието на партньора, както и педофилията дълго време се омаловажават. В края на 19 в. образът на „нимфетката“ е смущаващо популярен обект на желание, за което свидетелстват различни писма, снимки, картини и дневници. Това е и онази част от изложбата, през която е особено мъчително да премине човек.

Градът винаги е привличал едни и плашел други с многото места, които предоставя за интимни контакти извън дискретността на домашната спалня, хотела или публичния дом. Сексуалната топография на Виена през годините включва паркове, обществени бани, сауни, нощни клубове, секс киносалони и дори таксита.

Около 1900 г. популярни стават т.нар. „порцеланови разходки“. Когато шофьорът на такси е помолен за такава услуга, това означава, че трябва да кара възможно най-бавно и внимателно, за да могат клиентите му през това време да правят любов без нежелани травми.

Отмора

Пътуването от едва зародилата се възбуда до малката смърт преминава различно през различните епохи, обстоятелства и партньори. Но винаги приключва с онова блажено състояние на разтапяне и размиване на границите на Аз-а. Изложбата в музея на Виена завършва с филмирана анкета на десетки хора по улиците на града, които отговарят на въпроса – какво правите веднага след секс. Отговорите са твърде обикновени – гушкаме се, запалвам цигара, отивам в банята, пия вода, заспивам, питам как беше. Хората на екрана са точно толкова обикновени, колкото и хората, които ги гледат в края на изложбената зала, колкото съм и аз, гледайки тях.  И в това е чудото на секса – че нещо едновременно просто и сложно, грубо и нежно, рутинно, но вълшебно съвсем демократично е дадено на всички ни. И всеки от нас е участник в този акт на надежда, че можем да прекосим разстоянието до друго човешко същество, да се измъкнем от черупките си и голи като падащи звезди да съберем земното и небесното. Многократно.

Изложбата „Сексът във Виена – желание, контрол и прекрачване на границите“ е отворена за посетители в Музея на Виена до 22.1.2017 г.