Ако си се родил на този свят във Франкфурт на Майн и са те нарекли Йохан Волфганг фон Гьоте, вероятно мислиш, че „животът е детството на нашето безсмъртие“. Но ако съдбата е бутнала друго билетче в джоба ти, то животът е просто едно пътуване към последната гара. И влакът, който в началото е приличал на атракционен, всъщност се оказва скоростен. И основното ти занимание след раждането неизбежно ще се окаже остаряването.
Старостта е може би най-противоречивият човешки сезон, опакован в множество исторически клишета и социални стереотипи. Малко неща успяват така да ни плашат, утешават и респектират едновременно. Именно на силата на старостта (Die Kraft des Alters) бе посветена и поредната тематична изложба в музея „ Белведере“ във Виена. Експозицията включва картини, фотографии и инсталации на такива имена като Анри де Тулуз Лотрек, Едгар Дега, Егон Шиле, Густав Климт, , Пабло Пикасо, Ани Лейбовиц, Ишиучи Мияко и др.
Егон Шиле, 1911 г.
През 1969 г. след дългогодишна работа с онкоболни пациенти швейцарската психиатърка Елизабет Кюблер-Рос разработва концепция, наречена “петте етапа на скръбта”. Тя маркира пет основни фази, през които преминава човек, изправен пред неизбежността на смъртта – отричане, гняв, договаряне, депресия и приемане. Ако за удоволствието от експеримента погледнем на остаряването като на неизлечима болест, от която страдаме всички, и ако приложим към нея подхода на Кюблер-Рос, то тогава разходката ни с призрака на старостта под ръка би била вероятно по-смислена, по-спокойна и по-забавна.
Отричане – „Това не може да ми се случва.“
Има нещо абсурдно във факта, че повечето хора мечтаят за дълъг живот, но същевременно предпочитат да не остаряват. Копнежът по вечна младост, разбира се, е античен. Както Оскар Уайлд акуратно отбелязва: „Тридесет и пет е една изключително привлекателна възраст. Отбраното общество в Лондон е пълно с жени, които по свое собствено желание остават с години на тази възраст. Например лейди Дъмбълтън е на тридесет и пет от момента, в който навърши четиридесет, а това бе много отдавна.“
В последните десетилетия обаче развитието на медицината, пластичната хирургия и технологиите изведоха култа към младостта до екстремни висоти. Ако задълженията на жената във викторианската епоха или в семейството на чорбаджи Марко са били обвързани най-вече с яйчниците й, то едно от основните очаквания към съвременната жена е да изглежда млада до дълбока старост. Професионалният грим и чудотворната фотообработка на медиите показват красиви 60-годишни жени, които неизменно изглеждат на 40. Козметичната индустрия процъфтява и продава хиляди видове продукти единствено с обещанието, че ви въоръжава срещу стареенето.
Оскар Кокошка
Anti-Age се превърна в лозунг, далеч по-популярен от Anti-War,
сякаш старостта е по-голямото зло от войната. В някакъв пост-апокалиптичен сценарий Мишел Уелбек вижда човечеството, попаднало в клопката на един изцяло младежки, инфантилизиран и по дефиниция тъжен свят, в който най-голямата ценност е младостта, а най-голямото разочарование е животът. Защото в своята същност да живееш означава да остаряваш.
На този фон експозицията във Виена показа творби, които са чиста радост за душата, защото не се опитват на всяка цена и с всички средства да са радост за окото. Посетителят може да види известния постер на Ева Патрум, на който тя нарочно състарява с помощта на професионален гримьор половината от лицето си, като знак на протест срещу двойния стандарт и дискриминацията спрямо жени, които са имали неблагоразумието да остареят. В поредица от фотографски автопортрети Марта Уилсън иронизира масовата обсесия с идеята за младост, чийто срок на годност никога не изтича. Тя показва паралелно как лицето й изглежда на оригиналните снимки и след това на техните обработени и „тунинговани“ версии. Чувството й за хумор е страхотна амуниция срещу всяко усещане за безпомощност и гняв пред перспективата младостта да ни напусне.
„Краката си тръгват последни“.
Гняв – „Защо ми се случва това?“
В немския език думата „остарявам“ (altern) прилича много на думата „гневя се“ (alterieren). Разбирате връзката между двете понятия. Остаряването винаги е съпроводено с малки ежедневни унижения – невъзможността да вденете конец в игла или да се справите с обновения софтуер на телефона си, твърде многото стъпала към тоалетната в ресторанта, прозиращите разширени вени под коприната на чорапогащника. Неизбежно в живота на всяка Саломе идва онзи момент, в който тя не трябва повече да сваля последния воал. Трупането на години е постепенен, но не особено нежен процес и няма как да преминете през него, без риска на моменти да изглеждате просто нелепо.
Особено неприятни обаче са не толкова външните, видими удари, колкото вътрешните „кръвоизливи“. Изведнъж се оказва, че повечето артисти, които харесвате, са доста по-млади от вас, и че ви е много трудно да се сетите за някой исторически персонаж, който все още не е извършил нито едно велико дело на възрастта, на която сте.
Остаряването всъщност плаши и гневи не толкова с призрака на това, което вече не сте, а с миража на това, което не сте станали. Някой бе казал, че то е като последния ден от екскурзия в чужбина – тъкмо сте научили къде приготвят хубаво кафе и стейк, какво искате да правите с времето си, с кого да го правите, и как… а вече трябва да си тръгвате, знаейки, че няма никога повече да се върнете отново на същото място.
В такива моменти гневът и уплахата е най-естествената и наситена човешка реакция, в която редица художници потапят четката си. Ерик Фишъл ни показва уязвимостта на плътта в момент на брутално откровена саморефлексия, Егон Шиле рисува алегоричната среща на човека със смъртта, а Густав Климт безмилостно разголва преходността на всичко тленно в почти натуралистичните си портрети на починали и възрастни хора. По този повод едно от платната му, поръчани през 1900 г. за украса на голямата зала на Университета във Виена, предизвиква огромен скандал. На него художникът рисува голото тяло на грохнал възрастен мъж и това се възприема от академичния състав като оскърбително и порнографско. Картината никога не е поставена на показ, а по-късно е унищожена от нацистите. От своя страна до края на живота си Климт никога повече не се съгласява да приеме обществена поръчка.
Договаряне – „Ако това се отложи, обещавам, че …“
За всеки от нас е ясно, че старостта не е нещо, което може да ни се размине, ако искаме да ни има по-дълго на този свят… Ето защо единственото, за което искаме да се спазарим с живота, е да успеем да я отложим колкото може по-дълго. Това, което искаме да изтъргуваме, вече не е хубост, a здраве. Все по-малко ни интересува борбата срещу дехидрацията и пигментацията на кожата, отпускането на овала и загубата на блясък. Вниманието ни е насочено към запазването на онази виталност, която би отдалечила в максимална степен времето на старостта.
Независимо дали сме на 30, 40 или на 70, на този етап всички сме съгласни, че стари са онези, които са 15 години по-възрастни от нас. Гневът ни е стихнал. Това не е „зимата на нашето недоволство“. По думите на Йоко Оно : „Пролетта отминава и човек помни своята невинност. Лятото отминава и човек помни своята пищност. Есента отминава и човек помни оказаното му уважение. Зимата отминава и човек помни своето упорство“.
Упорството ни в този момент е вдъхновено от принципа „По-добре късно, отколкото никога“ и се проявява по най-различни начини – във внезапно нарасналото желание и дисциплина да се храним здравословно, в куража да се пуснем на уредите на мъченията във фитнес залата, да се състезаваме с времето и да наваксаме всичко важно, което се опасяваме, че сме пропуснали в младостта – независимо дали става въпрос за пътувания, деца, кариера, екстремни спортове или любови. Както отбелязва божественият комик Данте: „Най-мъдрите се дразнят най-много от загубата на време“ и това е така, защото не дните отминават безвъзвратно, а ние самите.
Има различни теории защо с годините ни се струва, че времето започва да се търкаля все по-бързо. Най-простото и очевидно обяснение е, че с възрастта всяка следваща година представлява относително по-малка част от живота ни. Ако сте на 5 години, то 12 месеца са една пета от него. Ако сте на 50, то те са едва 2% от живота ви. Но има и друго обяснение. Времето минава по-бързо, когато минава незабелязано в рутината на ежедневието на възрастния. Ако човек иска да го забави и да остави старостта да чака по-дълго в чакалнята, то трябва да го напълни с преживявания.
Това е философията, която изповядват творци като Вивиан Уестууд, която не се колебае да направи актова фотосесия на възраст, в която много жени вече пекат сладки за абитуриентския бал на внучките си … или Марго Пилц, за която силата не е въпрос на възраст, а на дух, защото духът, за добро или зло, няма възраст.
Марго Пилц
Депресия – „Нямам сили за нищо повече.“
Постепенно с натрупването на свещичките върху тортата угасва и амбицията да се надбягваме неистово с времето. Самото то, по думите на Робърт Пен Уорън, „преплита нозе и се строполява на земята като стара, вече немощна хрътка.“ Това е моментът, в който всеки се изправя в упор срещу някои прости истини – например, че всъщност изобщо не е толкова специален, колкото се е надявал; че да остарява означава постоянно да губи нещо и някого; и че най-после е дошло времето, когато не трябва да воюва, а да сключи мирен договор със самотата.
Колкото и да полагаме усилия, тялото отмалява, често финансовите възможности също, и човек постепенно се оттегля в едно все по-стесняващо се лично жизнено пространство. Постепенно отпадат столовете около масата му, докато остане само един. Само за един са и приборите за хранене, и възглавницата на леглото му, и името върху пощенската кутия. Колкото по-невидим става той за околните, толкова по-осезаемо чувства напредването на възрастта и влизането в клишетата, които описват ежедневието на старостта. В началото на XX век например това е люлеещият се стол, в който жената непременно плете или бродира нещо, а мъжът чете книга и размишлява за сериозното в живота.
Но усещането, че си останал сам на перона, а влакът отминава, не носи непременно отчаяние. Има съществена разлика между това да си сам и самотен. Един неочакван бонус на зрялата възраст е умението все повече да си бъдем самодостатъчни и да сме така големи и широко скроени, че да поберем всичките си вътрешни противоречия. Доброволно избраната самота всъщност е един от ценните реквизити на старостта. Тя носи една непозната до този момент форма на свобода, когато човек е длъжен все по-малко да се съобразява със социалните конвенции и очакванията на обществото.
Пабло Пикасо твърди, че ставаме млади едва когато навършим 60, но тогава, уви, вече е твърде късно. Същевременно има някаква светла ирония във факта, че самият той в последното десетилетие от живота си намира щастието в брака с Жаклин Пикасо, която е с четиридесет години по-млада от него, а в последните две години, когато е на прага на 90-те, рисува повече от 200 нови скици и картини. Така художникът опровергава не само собствените си думи, но и всички утвърдени представи за остаряването като биологичен процес и културен стереотип, според който да си стар означава да си „неподвижен“ телом и духом.
Приемане – „В мир съм с всичко, което ми се случва.“
Казват, че докато младостта е дар от природата, то старостта е произведение на изкуството, върху което работим цял живот. Казват, че от един момент нататък всяка жена има възрастта, която заслужава, и всеки мъж има лицето, което си е направил.
В крайна сметка изкуството да остаряваме не се състои в ината да запазим младостта си на всяка цена, нито в примирението и готовността да се разделим с нея, а в умението да съберем всички сезони на живота си в едно. В рамките на изложбата това е илюстрирано прекрасно от снимката на 65-годишната Хелън Мирън във ваната. В нея няма излишна превзета свенливост от голотата на немладото й тяло. Още по-малко има ненужна показност. Доминиращият елемент във фотографията е лицето й – без грим, с пригладени мокри коси и спокоен открит поглед, насочен право в камерата – лице без възраст и затова побрало в себе си всички възрасти.
Подобен поглед към остаряването демонстрира и фотоколажът на немкинята Анагрет Солтау „Аз, дъщеря ми, майка ми и баба ми“. На него са представени голите тела на четири поколения жени, като отделни части от тях (лице, бедра, гърди) са тенденциозно разместени – отрязани и пришити към различно тяло. Така всяка женска фигура носи в себе си белезите на всички възрасти. Колажът първоначално е изхвърлен от програмата на две планирани изложби в Германия през 1995 г. поради „отблъскващата голота на възрастните жени“. Повече от двадесет години по-късно той за първи път участва в публична експозиция. Днес работата на Солтау е едно остро напомняне, че (както постулира класическата физика) времето е „еднородно“ и миналото, настоящето и бъдещето са равноправни и равнопоставени.
В продължение на векове се счита, че единствено в зряла възраст човек притежава онова достойнство, сила и мъдрост, достойни за честта да бъде нарисуван портретът му. Както казва поетът Робърт Фрост: „Следобедът знае неща, които утрото не подозира.“ Много други автори, обаче, далеч не са така метафорични. Джордж Бърнард Шоу отбелязва, че хората остаряват тогава, когато спират да се смеят. Габриел Гарсия Маркес пък настоява, че сме стари едва когато вече не умеем да се влюбваме.
Аналогични тези, но с други изразни средства, защитават поредица от фотографски портрети на жени и мъже, които приемат с усмивка и спокойствие приливните вълни на старостта. Когато минава покрай тях, човек има усещането, че тези хора не са остаряли, те само са пораснали.
През 1930 г. в своето есе „Етапите в живота“ Карл Юнг ни оставя едно забележително предупреждение: „Страхът и отдръпването от смъртта е нещо неестествено и нездравословно, което ограбва втората част от живота ни от смисъл.“ Казано по друг начин, остаряването е път, който винаги едновременно ще ни плаши и привлича. Но единствено той ни отвежда до онова важно място, където разбираме, че всеки човек има два живота – и че вторият започва, когато разбере, че има само един.
0 Коментара