През 1975 г. американският фотограф Майкъл Загарис получава поръчка от две музикални списания да снима рок звездата Пати Смит преди концерта й в Сан Франциско. Уточнението е, че от него искат да направи някакъв „по-специален портрет“ вместо традиционните снимки по време на концерт.
Двамата се срещат вечерта преди шоуто й. Пати слага и сваля различни шапки и шалове, но Майкъл не е убеден в резултата. Тогава тя отваря вратата на тоалетната, влиза, застава права и го пита: „Как ти се струва този портрет?“. Разбира се, с това попадение в десетката работата е свършена.
Това е само една от историите, придружаващи снимките на Майкъл Загарис в новата книга Total Excess: Michael Zagaris, издадена от Reel Art Press (www.reelartpress.com). Книгата е антология на кариерата му, през която снима почти всеки, който е някой в рока: „Ролинг Стоунс“, Род Стюарт, Иги Поп, Блонди, Секс Пистълс, Лу Рийд, „Лед Цепелин“. Колекцията му от снимки често е наричана
„последният недокоснат рок архив“
Ценността на работата му до голяма степен идва и от факта, че снимките са правени най-вече за удоволствие, особено в началото. „Когато сега си погледна банковата сметка, съвсем ясно си личи, че не е било за пари“, казва иронично фотографът. Направени в „земетръсен културен момент“, фотографиите му улавят възторга, енергията и, естествено, ексцесиите от онези години.
„Времето, в което рок гигантите крачеха по земята, когато музиката беше толкова важна, че можеше да ти спаси душата. Майкъл присъстваше на сътворението и го улови върху лентата“, казва журналистът и създател на Salon, едно от първите интернет списания през 1995 г., Дейвид Талбот. Тогава все още е възможно просто да отидеш на концерт и не само да снимаш бъдещите мегазвезди свободно и без ограничения, но и да си приказваш с тях.
„През 60-те и 70-те години на ХХ век нещата бяха напълно извън контрол. Човек нямаше как да си даде сметка за случващото се, освен ако не е част от него. Ние смятахме, че променяме нещата, но всъщност канализирахме музика, мода, секс, наркотици, филми. Бях истински запленен, всичко беше толкова свежо. За мен като фотограф нямаше никакви ограничения. Хубава музика, хубави жени и никакви правила. Така остана почти до края на пънк ерата, когато нещата започнаха да стават прекалено корпоративни“, спомня си Загарис.
Показателна за големите ексцесии е случка по време на концерт на The Who, когато барабанистът Кийт Муун е толкова под влиянието на наркотика ЛСД, че изобщо няма как да продължи да свири. От бандата качват на сцената местен тийнейджър барабанист, който да го замести.
Преди да се насочи към фотографията, 72-годишният днес Майкъл Загарис харесва футбола и бейзбола, следва право и политически науки и работи за сенатора Робърт Кенеди. Фотографията е само хоби, при това не самоцелно, а като начин да влезе в кръга на музикалната сцена и контракултурата през 70-те години в Сан Франциско. Един ден през 1968 г. се обажда, че е болен и не отива на работа. Вместо това купува фотоапарат и две филмчета и отива на местния рок фестивал. Когато Кенеди е убит няколко седмици по-късно,
Загарис е на няма и метър от него.
Той е толкова потресен, че решава да изостави политиката и да се насочи към музиката. Още от самото начало стилът му остава един и същ, при това независимо дали снима в малък клуб или на голям стадион. Целта му е да постави зрителя в епицентъра на събитията, за предпочитане пред и зад сцената. Година по-късно по време на интервю за музикално издание Ерик Клептън случайно вижда снимките му и му казва, че е по-добър като фотограф, отколкото като редактор. Той дори му предлага да му плати авторски права, за да използва някои от първите му фотографии. Днес Майкъл Загарис си спомня, че „присъдата“ на Клептън окончателно решава съдбата му.
0 Коментара