Домът на изкуството във Виена (Kunst Haus Wien) показва пред публика над 200 знакови фотографии на 39 от най-големите имена в историята на уличната фотография. Изложбата, озаглавена „Улица. Живот. Фотография“, проследява всичките седем десетилетия в развитието на този жанр. Тя ще е отворена за посетители до 16 февруари 2020 г.
Имам една приятелка, която по природа е слънчева душа, но едно от любимите й изречения е: „Не стига, че е гаден този живот, ами взе, че се проточи“. Когато си млад, подобен онтологичен стон звучи приятно смешно. Пък и в началото животът наистина доста се мотае. После започва да се случва на бързи обороти, но ние вече нямаме време да му обръщаме внимание, защото сме ужасно заети „да правим планове за него“.
Кандида Хьофер, Кьолн, 1973
Съществува обаче една особена порода фотографи, чиято страст е да сгащят и хванат живота точно в момента на случване. Те не търсят изключителното. Нямат интерес към внимателно аранжираните кадри. Не се вълнуват от драматични залези, исторически срещи или рекламни снимки на хора и шампоани. Цялото им внимание е насочено към онези банални до незабележимост ситуации, с които се сблъскваме ежедневно по пътя от входа към изхода на живота.
Тези фотографи са един вид „уличници“.
Тяхна сцена и вдъхновение е улицата. Казано с други думи – те подминават с равнодушие старателно обработената ви профилна снимка, но веднага се хващат за фотоапаратите, запленени от отражението ви във витрината – точно в момента, когато се опитвате едновременно да се почешете по крака, да отпъдите досадна муха и да се накрещите на воля на телефон, който държите като филия с лютеница пред устата си.
Ето това е уличната фотография, която се появява като жанр преди повече от седем десетилетия. До този момент обективите са вторачени или в неземни природни красоти, или в неземно хубави жени и мъже.
Анри Картие-Бресон, Робер Доано, Робърт Франк, Елиът Ервит, Уилям Клайн, Даян Арбъс и Вивиян Майер са само няколко от онези велики фотографи, които първи решават, че най-интересният обект за снимане сме всъщност точно ние – безименните, безизвестни и мимолетни човеци, които населяваме градските пространства.
Това, което в началото възмущава техните съвременници, а по-късно превръща уличните кадри в своеобразни икони, е неспазването на правилата. Този тип фотография
приветства размазаните в движение образи,
несъразмерно уголемените или деформирани детайли, едрозърнестата структура на изображението. В нея, както и в живота, нищо не е безукорно чисто, сресано и подредено. И това е видимо дори в самия избор на заглавия за петте големи раздела, които оформят експозицията във Виена.
Живот на улицата
Мачей Дакович, Кардиф по тъмно, 2007 г.
„Кое е право? Линията може да е права, улицата може да е права, но човешкото сърце – о, не, то се извива като пътека в планината“. Така казва Тенеси Уилямс и думите му се потвърждават от десетки портрети на случайни минувачи, за които тротоарът внезапно се оказва сцена, на която дори дребен епизод от ежедневието се превръща в театрален етюд. Хората, попаднали по някакъв каприз на съдбата в кадър, стават, макар и за миг, главни действащи лица на епохата. Техните неволно отправени погледи, разсеяни жестове и малки случки описват времето с анатомична точност – с целия трогателен трагикомизъм на състоянието на човешкия род – преди и сега.
Брус Гилден, Ню Йорк, 1984 г
Медицината описва едно неврологично състояния – синестезия, при което възприятията се смесват. Стимулирането на едни сетива води до реакция на други. Нещо подобно се случва и при този тип кадри. И ако случайно, докато гледате дадена снимка, вече чувате звука на клаксоните, усещате вибрациите на настилката и долавяте миризмата на улицата, то е ясно – тази фотография е улична.
Обществен транспорт
Михаел Волф, Токио компресия 2010 г
Прелестите на градския живот със сигурност са много, но общественият транспорт обикновено не е сред тях. Една съществена част от живота на всеки Homo Urbanus преминава в пренасянето му през пространството. Тези от нас, които не ползваме непременно лични автомобили или правителствени хеликоптери, неизбежно се оказваме в утробата на метрото, в лабиринта от тунели, трамвайни линии и автобусни маршрути. Това е един паралелен свят, твърде различен от улицата. Той има свои собствени правила и предизвикателства. Изисква много търпение, емоционална и физическа издръжливост, а нерядко – и готовност да страдаш.
Дъги Уолъс, На пътя, Мумбай, 2011 г.
Приклещен почти неподвижно, градският пасажер е принуден да дели своето лично пространство с това на спътниците си. Така границата между частно и обществено избледнява, падат прегради и човешкото поведение показва най-неочаквани девиации – от смешното, през драматичното, до трагичното. В такива моменти уязвимостта и оголените нерви са буквално на един клик разстояние, както ни убеждава впечатляващата серия от снимки на Михаел Волф „Токио компресия“.
Катастрофи
Аксел Шон, Пожарът в Новгород, 1993 г
Казват, че уличната фотография е като риболова – моментът на улов е далеч по-приятен от консумацията след това. А градът, разбира се, е море, в което плуват всякакви съдби и случайности – понякога апетитни, понякога отблъскващи. Всеки уважаващ себе си фотограф знае, че дяволски неочакваното го чака зад ъгъла. Разликата в професионализма не е в това дали носиш фотоапарат Leica или обикновен смартфон. Оръжието е от второстепенно значение. Важна е войнишката дисциплина да си винаги нащрек, да имаш бърза реакция и нерядко – смело сърце. Защото улицата е не само дефиле и театрална сцена. Тя е и арена на насилие, конфликти, социални промени или просто грешки на човека и случайността. В обичайния уличен ритъм неизбежно се появява синкопът на катастрофите – спукана гума, зашлевен шамар, стрелба, пожар, смърт. Документирането на екстремното в момента на неговото случване е висш пилотаж. При него фактологичната точност и художественият разказ влизат в борба за надмощие с непредсказуем резултат. Понякога истината виси единствено на тънкия косъм на точния ъгъл на заснемане.
Анонимност
Леон Левинщайн, Ню Орлеанс, 1976 г
Една от устойчивите критики към урбанизацията е усещането за разплитане на социалните връзки между хората и загуба на онази минимална степен на интимност, която е гарант за здравословно съществуване на общността. Казано по-просто – всички потъваме в мъглата на анонимността. Това се отнася както за хората, които преминават пред нечия камера, така и за човека, който стои зад нея. Както казва Даян Арбъс: „Снимането в града е като да се промъкнеш късно вечер на пръсти в кухнята и да отмъкнеш няколко бисквитки Орео“.
Натан Двир, Скоро и при вас, 2008 г
В уличната фотография винаги има елемент на кражба, на прикритост и воайорство, на преследване и плячка. Но доколкото „жертвата“ никога не присъства с името си, този тип лов на кадри е далеч от нагона на папараците. Фотографът на улицата не се вълнува от любимите ви знаменитости. Вие сте неговото голямо изкушение. Той иска да покуши вашия живот, да изследва неговата ранимост, изменчивост и преходност.
Отчуждение
Лизет Модел, Жена с воалетка, 1949 г., Сан Франциско
Това, че имам печка, не ме прави гурме готвач, а това, че имам фотоапарат, не ме прави велик фотограф. Голямата полза от камерата обаче е, че тя ни учи как да гледаме на света около нас дори и без камера – как във видимото да забелязваме невидимото. Без дори да усетим, тя ни тренира в тънкото изкуство да наблюдаваме. Защото понякога именно визьорът на фотоапарата или екранът на телефона изрязват излишния шум и безпорядък и фокусират вниманието върху най-важното. И ако можехте да попитате големите майстори на градски пейзажи кое е онова тихо, но значимо присъствие, което винаги остава като утайка в техните фотографии, то те вероятно биха посочили едно – отчуждението. Самият процес на насочване на обектива е вече акт на дистанциране и алиенация – ние заставаме срещу човека, когото снимаме, а не редом с него. В известен смисъл, колкото по-ентусиазирано трупамe снимки, толкова повече се отчуждаваме. Излиза, че хората с най-много постове в Инстаграм, са може би и най-самотните.
Дъги Уолъс, от серията Години на богатство, 2001 – 2017
Вероятно точно поради това усещане за откъснатост, американският фотограф Лий Фридландър прави съзнателно усилие в снимките му да присъства неговата собствена сянка – един вид опит да бъде едновременно зад камерата и до човека пред обектива.
Лий Фридландър, Сянка, 1974 г
Уличната фотография, може би повече от всеки друг жанр в това изкуство, е предмет на тежки морални главоблъсканици. Доколко етично е да се снимат обикновени хора, които не са дали предварително своето съгласие? В каква степен е допустимо присъствието на насилие, еротика и всякакви екстремни образи? Как бихме могли да обработваме снимките, без да манипулираме и подменяме истината, която те представят? Възможно ли е да преживяваме пълноценно света около нас, ако го наблюдаваме единствено през обектива?
Отговорите често са въпрос на интуиция и лична морална преценка на човека с камера. Но историята показва, че големите повелители на уличната фотография като правило са и големи хуманисти. Те отмъкват парчета чужд живот така, както непоканени гости на сватба си взимат от чуждата торта, но не унижават, не съдят и не агитират в работата си. Напротив, като непоправими романтици вярват, че фотографията може да променя света към по-добро. Така че спрете да гоните мухите пред онази витрина и да подвиквате на телефона си. Изправете се. Огледайте се наоколо. Улицата е в краката ви и чака.
0 Коментара