Дора Габе, на която не достигнаха само 3 години, за да навърши 100, говореше за себе си като за “връстницата на всички поколения”. Едва ли има друга легендарна дълголетница, която може да наследи от Габе това определение, освен навършилата току-що 70 години “Жената днес”.
Изложбата с архивни кадри – която ще бъде показана във VIVACOM Art Hall от 30 октомври до 8 ноември – е своеобразна автобиография на най-емблематичното и старо българско списание. Автентичен визуален разказ за живота му през последните 7 десетилетия.
“Жената днес“ излиза без прекъсване от октомври 1945 г. до ден-днешен. В своя пик през 60-те, 70-те и 80-те години се печата в смайващия тираж от 500 000 бройки на български и още 150 000 на руски. Можело е да печата и 1 милион, ако тиражът му не е съзнателно ограничаван. Списанието е втората печатна медия в държавата по тираж и влияние след „Работническо дело“.
Родено година след идването на власт на ОФ, изданието трябвало да се казва „Отечественофронтовка“. В последния момент го прекръстват на “Жената днес” – заглавие, превърнало се в една от най-устойчивите марки на съвремието ни. В продължение на 44 г. го издава Българският народен женски съюз (по-късно Комитет на българските жени) с идеята да възпитава читателките в идеите на социализма. Последните 26 години съдбата му е свързана с частни издатели.
За първия брой през октомври 1945 г. големият художник Борис Ангелушев рисува умилителна корица – работничка и селянка, поели дръзновено към светлото бъдеще. Тогава списанието обявява своята „основна задача“: „…да помогне на българската жена да бъде свободен и щастлив човек“. През всичките 70 години на съществуването си досега “Жената днес” не забравя и за миг тази задача.
В оня наивистичен начален период главна героиня по страниците е труженичката. Но през 1965 г. списанието започва да излиза от схематизма и идеологическата рамка – благодарение на Соня Бакиш, главен редактор на “Жената днес” и съпруга на висшия партиен функционер Станко Тодоров. 15-те години, през които тя е начело на изданието, са белязани с рязка промяна в посланията. До средата на 70-те нито една медия не си позволява така системно и последователно да прави реалистични анализи на социалната действителност, тежките условия на труд и да хвърля упреци към общественото управление, както го прави „Жената днес“. Именно тогава списанието се превръща в съюзник, съветник и изповедник на милиони българки – вглежда се във всяка от тях, провокира с теми табу, говори смело и с дълбочина за дилеми и проблеми. А читателките й отговарят с небивала откровеност и привързаност, споделят с редакцията най-интимните си емоции и грижи.
Навръх 25-годишния юбилей редакцията получава писмо от Тодор Живков, в което, вместо обичайните поздравления, списанието е обявено е за „дребнобуржоазно“ и „еснафско“. По онова време редакторките на „Жената днес“ са наричани „проводнички на буржоазна диверсия“, „жълти журналистки“, които се опитват да правят ефектни, но евтини сензации. Клеймят ги като феминистки. Истината обаче е, че периодът на Соня Бакиш е време на „буря и натиск“ върху властта за същинско решаване на т.нар. женски въпрос. По онова време българките са в световния авангард, що се отнася до образование, професионална реализация, обществена активност и положение в семейството, но за тази своя еманципация плащат огромна социална цена.
Така от „Жената днес“ започва формирането на виждания за радикални реформи и с помощта на експерти тръгват революционни законодателни промени. От 1973 г. нататък Кодексът на труда е променен, отпускът по майчинство е удължен на 3 г., които се признават за трудов стаж. Регламентират се права за майките студентки и аспирантки. Закрила получават извънбрачните деца. Рязко се увеличават бюджетните средства за децата в детските градини и яслите. И така, парадоксално, в условията на тоталитарно общество – под натиска на журналисти, учени и граждани – се извършва една голяма реформа.
С “Жената днес” са свързани имената на едни от най-значимите пера в литературата ни – тук още през 50-те мъдрецът Йордан Радичков разказва за съселяните си от Калиманица, поетът Валери Петров описва пътешествията си из Китай, писателят Николай Хайтов публикува репортажи от „Кремиковци“, Блага Димитрова печата най-новите си стихове и взема интервю от Дора Габе за първата й любов, за страховете и смъртта, Стефан Продев се връща със серия кореспонденции от Сибир като специален пратеник на „Жената днес“, при огромен интерес върви рубриката „Разговори с Марко Семов“. През 50-те Чудомир посвещава на списанието един от най-хубавите си разкази, озаглавен „Жената днес“. Много от тези безценни истории са част от току-що издадения сборник “70 истории с история”.
Промените през 90-те години поставят на карта – наред с много други неща – и съществуването на “Жената днес”. Но дори в периодите на бедност, перманентни кризи и инфлация, списанието не престава да излиза, печата се за кратко дори като таблоид – само и само да оцелее. И пак лека-полека пораства, разхубавява се, провокира, поумнява… За да достигне днешния си период на зряла хубост, мъдрост и авторитет. И за да продължи.
0 Коментара