Двадесет и шестото издание на най-големия европейски фестивал за независимо кино Raindance представи 80 игрални и 99 късометражни филма, 31 филма реализираха своята световна премиера и 21 – европейската си премиера.
На Острова се отнасят с респект към думата ‘Indie’ (от independent – независим). Тя обозначава, че продуктът е некомерсиален и се финансира самостоятелно.
“Независимото кино е актуално повече от всякога“, твърди Елиът Гроув, директор и създател на фестивала и учредител на Британските филмови награди за независимо кино. „Даваме думата на „аутсайдерите“ и настроените революционно, на мечтателите и поетите и празнуваме непокорството, което предизвиква обществото.“
По-рано тази година Raindance удостои с ежегодната си награда „Автор на уникални филми“ създателя на Монти Пайтън, твореца с
неуморно филмово въображение Тери Гилиъм.
От своя страна Гилиъм заяви „Горд съм, че получавам тази награда. Raindancе застава срещу статуквото от първия ден на съществуването си, изграждайки бъдещи поколения от нестандартни и даровити филмови творци в продължение на 26 години. Филмовата индустрия се нуждае от предизвикателствата, които Raindance й отправя.“ И добавя със самоирония : „А и кой знае откъде ще се появи следващия Тери Гилиъм? Това, както е ясно май не се предава по наследство.“
Това изказване прави препратка към Raindance като училище за филмови таланти. „Ние не преподаваме кино. Ние създаваме филмови творци.“ – гласи слоганът на училището http://www.raindance.org/
“Гъвкава програма и висока стойностност са основните характеристики на образованието с марка Raindance. Предлаганите вечерни, седмични и годишни курсове разглеждат в дълбочина всяка фаза от процеса на създаването на филмови продукти. Лекторите са успешни филмови творци, които ще ви научат как да създадете „емоционално ангажиращ продукт“, който в същото време е „финансово жизнеспособен“.
На партито по случай откриването на фестивала, заедно с книжката с програмата, публиката получи и специална значка “Go fund yourself” („Самофинансирай се“). Не липсваха и пуканки, овкусени с ягоди и сметана и опаковани в пликче с британския флаг в… розово.
След кратко приветствено слово, в което Елиът Гроув шеговито спомена, че е от канадски произход, а това невинаги се вписва в британските норми, той подложи публиката на вокален тест, като раздели залата на три части. Двете странични крила получиха думичката Dance, а средната част Rain. След това, дирижирайки подаде на всяка част знак, така, че зрителите редувайки двете думи скандираха името на фестивала като на рок концерт.
Фестивалът бе открит с чилийската лента PRINCESITA (Принцеса), чиято трудна тема предизвика противоречиви реакции в залата. В откровено интервю след прожекцията режисьорката Мариали Ривас сподели, че идеята за филма е провокирана от действителен случай, който бил представен в телевизионна новинарска емисия. Тя разказва историята на 12 годишно момиче, което расте в секта. Ръководителят на сектата и неин покровител я е избрал за своя съпруга и майка на бъдещото си дете. Противоречивото отношение на момичето към отредената й роля става причина тя да избяга и да потърси възможност да упражни правото си на избор.
Фестивалът има специална F /от female/ класификация за филми, чиито автори са жени и чиято тематика е посветена на жените. Филмът спечели още няколко награди: за най- добър международен филм, за най-добра кинематография и най-добро актьорско изпълнение. Той беше обявен и за „Филмът на 26-ото издание на Raindance”.
В състава на журито тази година се включват Гарет Едуардс, режисьор на Rogue One : Star Wars Story, актьорите Eйдриън Лестър, Рей Уинстън и Джонатан Прайс, чиято последна роля е във филма на Тери Гилиъм „Човекът, който уби Дон Кихот“. Член на журито е и легендарният създател на шоуто Lord of the Dance Майкъл Флетли.
Виртуозният танцьор
е автор на романтичния шпионски филм “Черният кос“, в който играе главната роля в партньорство с Ерик Робъртс и Патрик Бъргин. Филмът разказва историята на пенсиониран таен агент, който отваря нощен клуб на Карибите, опитвайки се да се откъсне от мрачното си минало. Неочаквано в живота му се появява стара любов и агентът отново е обект на опасни предизвикателства.
„Да направя филм е детската ми мечта“, твърди Флетли. „Това не беше много лесно, но очевидно не и невъзможно“.
Фестивалът показва няколко категории късометражни филми: международна селекция, селекция от британски филми и такава от документални. Да поемаш киното на малки коктейлни хапки има своето неповторимо очарование.
Една от моите лични номинации е за Кейт Макмълън https://vimeo.com/katemcmullen, автор на ‘Come les Roses’ (“Като рози“). Филмът е нюансиран в ретро френско звучене, в ритъма и с ефекта на музикален видеоклип. Какво общо има между Париж на сексуалната революция и комунистически Китай ? Годината е 1967-а, а бързо сменящите се ярки визии правят паралел между два свята на светлинни години един от друг. Екранът се разделя на две : вляво пухкавите волани на френските кабаретни кан- кан рокли дръзко откриват редица перфектни дамски крака, движещи се в синхрон, а отдясно визуалната контра- пункт асоциация са къдрави облаци дим от избухващи бомби.
Във фотографското студио на Шарл двата основни филмови образа се опитват да сглобят си пъзел с частици от същите тези два свята. Между Шарл и чаровната блондинка Бернадет – негов модел, прехвърчат искри. Той е привърженик на Де Гол, тя пък не се разделя с малка червена книжка, събрала цитати от Мао Дзе Дун и заплашва да го напусне. Когато в крайна сметка Бернадет си тръгва от студиото, се появява следващият кандидат-модел. А в елегантната си чантичка носи…. малка червена книжка с цитати на китайския лидер.
Кейт споделя, че филмът е създаден като реплика на фотосесия, която тя намира във френско модно списание от този период. Секси модели в предизвикателни дрехи и изписани с големи букви цитати на Мао. „Поинтересувах се от ситуацията по това време и се оказа, че комунизмът е бил „на мода“, а „Лидера“ нещо като секссимвол, чиято снимка някои момичета поставяли редом с тези на артисти и рок звезди. Това ми се видя доста налудничаво, исках да разбера как се е стигнало да такова изкривяване на реалността и реших да напиша сценарий, създавайки двамата герои.“
Този проект е финансиран чрез платформата Kickstarter за набиране на средства от доброволни дарения. В нея е качено кратко забавно филмче, в което Кейт и екипът убеждават зрителите да станат дарители. Стойностите са фиксирани от 20 до 100 лири. Дарение от 20 лири ви кани да надникнете „зад кулисите“ на снимачната площадка, 70 лири ви гарантират присъствие на парижката премиера, а за 100 и повече лири получавате секси фотография от фотосесията на Бернадет. Забавно, остроумно, и най-вече ефективно.
Преди всеки филм във фоайето се събира жужаща тълпа от хора, които постепенно се разпределят в залите на мултиплекса. Всеки е избрал своята тема и своето лично преживяване. Пред една от залите тълпата е многочислена и се извива дълга опашка, стигаща чак до стълбите. Оглеждам се наоколо да преценя дали залата ще побере всички хора. Филмът е Freedom – откровен
разказ за живота на Джордж Майкъл,
в чието създаване участва самият той, включително и като глас зад кадър, водещ разказа от първо лице.
Филмът проследява музикалната кариера на един от най- талантливите артисти на нашето време от първите му концертни изпълнения с Ендрю Риджли като група WHAM!, които бързо оглавяват класациите както във Великобритания, така и в Съединените щати. Талантът на Джордж го изстрелва стремглаво нагоре, а пътят му е белязан от всички признаци на успеха. Дебютният му самостоятелен албум „Faith” се продава в рекордните 25 милиона копия и печели множество награди, включително Грами за „албум на годината“ през 1989 и Най-добър Soul & R’n’B” албум, присъдена от Американските музикални награди.
Това е първият албум на бял изпълнител, който печели в тази категория, окупирана от легенди като Нат Кинг Коул, Арета Франклин и др. Коментарът на Стиви Уондър по този повод в един от кадрите на филма предизвиква искрен смях в залата : „Нима Джордж е бял? Не може да бъде!“
Музикалният му талант е признат не само от критиците и публиката. Той е близък приятел и твори редом с най-големите в музиката. Дуетите му с Арета Франклин, Уитни Хюстън, Стиви Уондър са емблематични. Филмът дава думата на неговите приятели и колеги-музиканти. За всеки един от тях е изработена малка винилна плоча с определено парче на Джордж Майкъл. На фона на музиката те споделят за връзката си с талантливия изпълнител.
Стиви Уондър например казва за приятелството
и общите им сценични изяви: „Химията, която се получаваше между нас на сцената не може да се имитира, или изиграе.“, а бившият фронтмен на Оasis Лиъм Галахър дефинира Джордж с едно изречение : „Той е един сто процентов съвременен Елвис“.
Вътрешно обаче Джордж е крехък, а животът му поднася предизвикателство след предизвикателство. Своята голяма любов той открива по време на турнетата си в Бразилия, но само 6 месеца по- късно отново е сам с музиката си, негово спасение и отдушник. В албума ‘Listen without prejudice’ от 1993-а всяка песен е посветена на покосения от болестта СПИН Анселмо. След тази загуба Джордж започва активно да участва в благотворителни акции и помага на хиляди хора, загубили близки хора да се справят с проблема си.
През 1994-а Джордж отново попада във фокуса на общественото внимание. Опитът му официално да прекрати договора си с една от най-големите американски звукозаписни компании завършва със среща на двете страни в съдебната зала. Той отказва да спазва условията за промотиране, които са твърде обсебващи и не дават възможност на артиста „да порасне“. На практика компанията има контрол и може да упражни цензура над творчеството на музиканта, за да изпълни собствените си комерсиални цели.
„За повечето хора е трудно да повярват, че славата може да те направи нещастен – споделя той в интервю пред сп. „Календар“, издание на Лос Анджелис Таймс. – Всеки иска да бъде звезда. Аз също, и положих огромни усилия, за да го постигна. Но това не ме направи щастлив и не искам повече да се чувствам по този начин.“
Той губи делото със звукозаписната компания
и това е поредната загуба, белязала живота му. Противоречието, което Майкъл усеща относно известността го кара постепенно да се оттегли от „въртележката“, както той нарича музикалния бизнес. Но не спира да пише музика. През 1996-а излиза албумът му ‘Older’, в който се усеща дълбочината на съзряването.
Той е болезнено откровен както като творец, така и като личност. Това личи във всяка една песен и в интервютата му за медиите. Той е и една от първите звезди, които говорят открито за своята сексуалност и всички болезнени преживявания свързани с това.
В едно от телевизионните си интервюта на въпроса на водещия как иска да бъде запомнен, Джордж отговаря „като изключителен автор на песни“. Без съмнение той е именно такъв, във всеки ред от текста на песните му и във всяка нота е отразена цялата му емоционалност : от въодушевяващия ритъм на ‘Faith’ до ‘Like Jesus to a child’, която те кара да притихнеш.
Изключителното авторство
е един от лайт мотивите на Raindance. По този път понякога има и комерсиални елементи. Но истинската стойност не може дълго да задържа примеси. Фестивали като Raindance, „празнуващи непокорството“, както и изкуството по принцип ни помагат да придобием по- дълбока сетивност и да се докоснем до истинските стойности, разпознавайки фалшивите. Да се даде думата на „аутсайдерите“ е чисто предизвикателство към тяхната смелост да ни покажат границата между двете, или може би просто по- настоятелно и на висок глас да зададат въпроса къде е тя.
Срещите с независимото кино са интересно пътуване, провокиращи търсене на нови опорни точки, а отговорите често са нееднозначни. Но преживяването има вкус на предизвикателство. От което, перифразирайки и допълвайки Тери Гилиъм не само филмовата индустрия, а всички ние като зрители и общество имаме нужда.
0 Коментара